Български  |  English

Вкусът на живота
според Иван Теофилов

 
Направата на автоантология е специфичен жест, който дава възможност да надникнем в кабинета на автора, да се запознаем с неговите собствени критерии за отсяване, с неговия процес на „това – да, това – не“ – най-важният процес за пишещия човек. Когато чуят думата „автоантология“, много читатели биха си представили някакво монументално издание, което цели да респектира и с обема си, настоява да внуши страхопочитание отдалеч. Всичко това обаче няма нищо общо със светогледа на Иван Теофилов.
Пред нас е книга, която обхваща шест десетилетия от авторовия път. Самият поет живее в три Българии: Царство България, после и Народна република България, започвайки да пише в най-сталинисткия период на българския социализъм, още преди „размразяването“ (настоявам, разбира се, на кавичките при използването на тази дума), имаме привилегията да общуваме с него и днес, след промените. През целия си живот, предан на фланьорската си натура, на номадското начало в себе си, пътувал много заради отдадеността си на театъра, пребивавал в пъстротата на най-различни творчески компании (на художници, на театрали), Иван Теофилов е изминал наистина колосален път – и времево, и пространствено. И въпреки че синтезира целия този път, автоантологията „Вкусът на живота“ е тънка книга. Подборката в нея е не просто внимателно направена, тя е безкомпромисна.
Този тип принципно отношение към художествените ти намерения, решителността да кажеш точно това, а не „всичко“ на читателя, готовността да пожертваш част от наследството си в името на мярата – това са белези на мисленето на големия поет. Напомнят ми на пословичната склонност на У.Х.Одън да се саморедактира през годините, да променя (драстично да съкращава, удължава или направо да премахва) текстове с вече придобит статут на шедьоври – при това с педантизъм и прямота, които докарват сериозни главоболия на редакторите, съставяли различните му томове „Събрано“.
В този смисъл, „Вкусът на живота“ не е просто том „Събрано“ или „Избрано“. Тази книга ни дава възможност да видим нещо изключително интересно – как един значителен поет мисли своята поезия и света през годините, как се променя, докато си остава същият, ако ми бъде позволено клишето. Дълголетието на такъв поет е богатство и е редно да си даваме сметка за това.
Разбира се, в нашия локален контекст няма как да минем без ирония. В България властва една устойчива митологема за образа на каноничния поет, която не само отменя дълголетието му, ами направо поощрява обратното. Според нея, поетът си отива от поезията млад, за предпочитане дори при трагични обстоятелства. Историческите несгоди на България подсилват тази митологема и я правят неизкоренима. Би трябвало да е анахронизъм, но уви, не е. Масовият читател и днес гледа на дълголетието на поета едва ли не като проява на лош вкус.
Е, творческата и житейска биография на Иван Теофилов недвусмислено ни показва другото – че съществуват (все пак) поети, които с достойнство вървят по собствения си път дълги години, не позволявайки на „злорадството на времето“ да ги отклони от него. И плодовете на таланта им не окапват след определена възраст, а напротив, раждат се нови, по-различни плодове.
Казионната критика е по традиция длъжник на такива поети и обикновено среща трудности при разбирането им. До ден днешен витаят най-различни, често повтаряни тези за поезията на Иван Теофилов; и това, че са често повтаряни, не ги прави по-малко грешни. Например, попадал съм на схващането, че поезията на Теофилов избягва делничното. В действителност, тази поезия изобщо не се страхува от гмуркането в делника, защото има силата да измъкне оттам възможно най-не-делничните образи и благородни късове истина. Това й позволява да естетизира ежедневното, да говори тихо за „забравените вещи“, за „фруктиерата“, за стола, за асмата на двора и едновременно с това да бъде извисена и универсална, да бъде чиста мъдрост. Нека си спомним, че едно от най-дълбоките късни стихотворения на Бродски (впрочем, превеждан от Теофилов) е за чаша вода.
Много по-лесно е лирическият глас да се качи на гребена на „големите“ актуални теми, да си помогне с патерицата на патоса, да застане плакатно на фона на някаква псевдоангажираност, която неуспешно прикрива опортюнизъм. Мнозина от съвременниците на Иван Теофилов са го направили. Той е отказал да го направи. Не твърдя, разбира се, че е единствен – нито по отношение на тази естетизация на ежедневното, налична и у други големи наши поети от втората половина на XX в., нито по отношение на този отказ от кресливостта на слоганите. Но ние говорим тъкмо за почерка, погледа, а и за отказа на Иван Теофилов.
Още от появата на „Небето и всички звезди“ през 1963, официозната критика има един характерен проблем с този отказ: тя не критикува какво е казал поетът, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка, говори се за едни такива всекидневни неща, а не за Проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима, защото е много по-мъгляво и неясно. Какво да се прави с нещо такова? Откритото плюене поне припознава властта по неизбежност, посочва я. А истинската свобода се държи така, сякаш не я забелязва.
Най-сервилните критици виждат безразличие в съзерцателността на Иван Теофилов. А тя е всъщност на другия полюс – показва изтънчена чувствителност.
Няколко наблюдения относно тази чувствителност.
Добре известно е, че слабите поети и прилагателните имена взаимно се привличат, намират се едни други някъде по средата в полето на бъбривостта. От самия Теофилов пък знаем, че Светът е отзивчив и всеотдаен, / когато укротим бъбривата си същност. Тоест, истински високият поет говори за самите неща. И в образната си система си служи с тях, физическите неща, които могат да се пипнат и да бъдат уловени от сетивата. Така този поет, през естетизацията на ежедневното, достига и до смислови пробиви, до открития, като това да нарече морето „неопитомен обем“, пътеките – „драскотини“, да си служи с разгърната метафорика като тази: И забелязваш някакво антично, / върховно оживление в природата, / като че ли в момента стари елини / подреждат статуите си и съблюдават / за геометрията на духа... Обърнете внимание, че това вече не са само тропи и някакви ефектни гримове за разкрасяване на стиха, а философеми.
---
Съществуват различни типове умни хора. По-разпространеният тип е и по-неприятният: този на интелектуалния тиранин, който се старае да те смаже с ерудицията си и да те накара да се почувстваш малък. Не ще и дума, той прави това заради собствените си морални дефицити.
Има и един друг, много по-рядък тип умни хора, към които причислявам Иван Теофилов. Когато сте в една стая с тях и слушате думите им, всичко придобива нов смисъл, дори „забравените вещи“, „фруктиерата“ и „стола“. Такъв човек кара събеседника си да се чувства умен и значим, обогатен и смислен. Той не поучава, но самото му присъствие е пример. Благодарен съм на Иван Теофилов за поезията. Благодарен съм му за общуването ни, в рамките на което той се превърна в мой учител – не говоря само за литература, а житейски. Показа ми, че пътят на поета, въобще на всеки човек, който се е осмелил да нарече себе си автор, е строго индивидуален път. За да го следваш, е нужна постоянна работа по рафиниране на вкуса, нужен е усет към дистанцията. Този път е встрани от колективните крясъци, встрани от непрестанното жужене на рояка от посредственост наоколо, встрани от „злорадството на времето“. Иван Теофилов показа къде се ситуира фигурата на поета в пространството, каква е истинската й тежест, какъв изобщо е действителният образ на българския интелектуалец. Той направи всичко това. На нас ни остава да четем.
Иван Ланджев
Бел. ред. Думи от представянето на „Вкусът на живота” от Иван Теофилов (ИК „Рива”, С., 2016) в рамките на празниците на изкуствата „Аполония”, 3 септември 2016. На самото откриване на фестивала Иван Теофилов получи наградата "Аполон Токсофорос", присъждана от Фондация "Аполония" за значим принос в развитието на българската култура и представянето й зад граница.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”