Български  |  English

Не пускам корени никъде

 
Ирен Иванчева-Мерджанска преподава френски език и литература в Университета на Синсинати. От 2001 г. живее в САЩ. Има докторски степени по френска литература от Университета на Синсинати и по българска литература от БАН. Специализирала е и в областта на науките на рода (Gender studies). Литературен критик и изследовател с множество публикации в българската литературна периодика през 80-те и 90-те години. Работила е в Националния музей на българската литература, Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Издателството на БАН, издателство „Просвета”, Института за литература при БАН. Автор е на „Брегове на чувството. Гласове на жени в българската поезия” (С., УИ „Климент Охридски”, 1995) и на „Гласове на жени в българската поезия. Аспекти на междутекстовост от средата на XIX до 40-те години на ХХ век”(С., „Просвета“, 2015). Наскоро излезе от печат книгата й върху Юлия Кръстева и Асия Джебар „Да пишеш на езика на другия“ („Écrire dans la langue de l’autre”, Paris, L’Harmattan, 2015). Изследователските й интереси са в областите на феминизма, сравнителното литературознание, българската литература, френската и франкофонската литература.
 
- Какви са приликите и разликите между „Брегове на чувството. Гласове на жени в българската поезия” от 1995 г. и „Гласове на жени в българската поезия. Аспекти на междутекстовост от средата на XIX до 40-те години на ХХ век” от 2015 г.? От каква традиция се оттласквате и в каква се вписвате, какво искате да изградите с тези книги - и тогава, и сега?
- Това на практика са две различни книги върху сходен материал. Делят ги и двадесет години, съвсем като в авантюрно-романтичен роман на Дюма, например. Втората книга, тази от 2015, се базира на дисертацията ми от 2000 г., като и нея преработих в голяма степен, за да се случи като книга. Първата ми книга имаше желанието да обговори един феномен –този на авторките на поезия в литературата ни, тя дори се виждаше като някаква негова кратка история, а също и да възстанови един вид литературноисторическа справедливост спрямо жените писателки. Новата книга е основно преработено и допълнено издание. В него материалът е видян в по-голяма степен през мрежата на междутекстовостта. Във втората й част има и два нови портрета – на Бленика и на Весела Страшимирова. Немалка част от живота си посветих на тази проблематика –  затова ми се искаше да дам днешен прочит на това, което започнах преди повече от двадесет години. Събирателските усилия на моя по-млад „аз“ да бъдат осмислени през опита на днешния ми „аз“, надявам се, вече по-зрял литератор. Не съм мислела за традиции, опитвам се да надграждам направеното от мен с това, което съм научила през годините от различни школи, източници, традиции. Благодарна съм на издателство „Просвета“ и неговата директорка Йоана Томова за поканата да издам тази книга в престижната поредица „Нова българска критика“, именно тя даде тласък за довършване на моя проект. Дължа благодарност и на колеги, които ми помагаха с библиография, изпращаха ми статии и книги, които ме интересуваха, сред тях са Людмила Малинова, Катя Станева, Мила Вълкова, Евелина Мавродиева.
-У нас, когато говорим за „вторичност” в литературата, обичайно това означава „второ качество”? Така ли е и във вашата литературоведска парадигма?
- Не, не влагам оценъчност в това понятие. Употребявам вторичност по отношение на подстъпите на женската ни поезия в смисъл на поезия, която следва образци или, казано другояче, е текстопородена, което е и смисълът на понятието хипертекстуалност.
- С какво обаче понятието за междутекстовост се утвърди като най-удачен инструмент във вашата работа?
- Междутестовостта е иманентно качество на литературата, защото текстовете не са затворени образувания, те препращат един към друг. Бях любопитна да открия, разбира се, от моята възприемателска гледна точка, от нивото на моята междутекстова компетентност как се случва диалогът между поезията, писана от жени, и тази, писана от мъже, в избрания период за моето изследване, как се строят междутекстовите мостове между тях. Резултатите са записани в тази книга от над 450 страници.
- Кой от възкресените от вас женски гласове е най-скъп? И защо?
- На премиерата в „Перото“ на 11 юли т.г. казах, че заниманията на литературния историк с т.нар. малки или средни автори, към които обикновено се числят и жените автори на литература, е до известна степен аналогично с жеста на Антигона: литературноисторическият разказ ни помага подобаващо да погребваме мъртвите писатели, но отива и отвъд този жест и се опитва да възкреси техните гласове, да ги направи чуваеми за конкретния период, в който се случва литературноисторическата ни реконструкция. Всеки от женските поетически гласове, за които пиша, ми е скъп, но особено пристрастие имам към Мара Белчева и Весела Страшимирова. Първата заради нейното все още недостатъчно оценено влияние върху Пенчо Славейков, заради аристократичното й в духовен план поведение и стремежа й за самоусъвършенстване, за надмогване на бита. Засега нямаме втора фигура от типа на Белчева – европейска българка, която с творчеството си и с живота си да търси духовното усъвършенстване неизменно, през цялото време. Също, Весела Страшимирова заради нейния стоицизъм да продължи да пише през целия си дълъг живот независимо в какъв политически режим се ситуира той, независимо дали е публикувана или не. За мен тя олицетворява волята да се създава литература дори когато всичко е против това.
- На един и същ литературоведски език ли говорят „Гласове на жени в българската поезия”, публикувана в София, и „Да пишеш на езика на другия”, книгата ви за Юлия Кръстева и Асия Джебар, която излезе в Париж миналата година?
- Не, не говорят еднакъв литературоведски език, защото се занимават с различна проблематика, което предопределя и различни подходи. В „Да пишеш на езика на другия“ избрах да се съсредоточа върху алжирската писателка и член на френската Академия Асия Джебар и на световноизвестната ни сънародничка Юлия Кръстева – носителката на „Холберг“, най-престижната награда за хуманитаристика, защото те имат сходни интелектуални биографии. Интересно ми бе да изследвам ефекта при двете на боравенето с френския език, който не им е роден, върху тяхната писателска идеология и стил. Разликите между двете са забележителни: Джебар е родена и расте в Алжир под френското колониално управление, а Кръстева - в България под тоталитарния комунистически режим, наложен от Съветския съюз. Кръстева избира френския език доброволно, а в случая на Джебар той е наложен от колонизатора. От тази гледна точка, Кръстева е идеалният пример за франкофил, докато Джебар представлява франкофонията като явление, резултат на постколониалната епоха. Нещо повече, Кръстева, която живее във Франция от 1965 г. насам и допринася за френския постструктурализъм и психоаналитично мислене, смята себе си за френска писателка и философ. При тълкуването на Джебар основно използвах постколониалната теория, служех си с автори, като Албер Меми, Франц Фанон, Еме Сезер, Едуард Саид, Гаятри Спивак, Хоми Баба и др. Позовавах се също и на постмарксисти, като Жил Дельоз, Мишел Фуко, Луи Алтюсер, за да дефинирам в колониален и постколониален контекст диалектиката на расиализация и дерасиализация на езика в текстовете на Джебар. По отношение на Кръстева, моята теоретична парадигма привлича предимно семиотични и психоаналитични подходи, които самата Кръстева създава като теоретик, включително нейната теория за семиотичното. Теоретизирането при Кръстева е повлияно от различни източници, сред които са Фройд, Бахтин, Лакан, Мерло-Понти, Барт, кръгът „Тел Кел“, Хана Аренд, Мелани Клайн, на които се позовавам и аз в развитието на моя критически диалог с Кръстева. И в двете части на изследването – първата за Джебар и втората за Кръстева - се стремя да следвам ЦветанТодоровия подход на "диалогична критика", която, както я определя той, говори не толкова за творбите, колкото на творбите или по-скоро с творбите, в този критически диалог авторът е повече едно „ти“ отколкото едно „той/ тя“... Струва ми се, че следвам този подход и в книгата си за българските поетеси.
- „Гласове на жени в българската поезия” е снабдена със солиден предговор, който – вече не съм сигурен – историзира теорията (и показва вашите „сродства по избор”) или теоретизира историята... Ако разтворим женската литература в литературата като цяло, какви изобщо са отношенията между литературната теория и литературната история днес? И само медиен проблем ли е литературната критика?
- Това е серия от много сериозни въпроси, на които няма да е лесно да търсим отговор през моя скромен опит. Принципно, както отбелязвате, могат да се извършват и двете процедури, и двете движения – да се историзира теорията и да се теоретизира историята. Струва ми се, че от това и историята, и теорията печелят. Всъщност, не мога да си представя нито един съвременен сериозен литературен историк, който да не борави с теорията, за да придаде осмисленост, която да не е само с есеистичен привкус, на историческия наратив. Литературната критика е абсолютно необходима за литературата практика, за нейното обговаряне и първоначално отсяване. Тя е тази, на която разчита и бъдещата за даден период литературна история. Както без художествените произведения, така и без литературната критика, литературната история е невъзможна. А тя е паметта на литературата.
- А как изглеждат литературните брегове на мъжкото чувство днес, ако позволите да перифразирам заглавието ви от 1995 г. Защото ми се струва, че под сравнително добре озвучените занимания с женската литература през 90-те години се случиха промени и в мъжкия канон у нас.
- Поколението, дало заявки в публикации - най-вече в печата и по-рядко с книги през 80-те, продължи с книги през 90-те години - Иван Методиев, Ани Илков, Кирил Мерджански, Владимир Левчев, Миглена Николчина, Румен Леонидов, в това десетилетие дойдоха и по-младите, като Георги Господинов, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов, Силвия Чолева, Мирела Иванова, Бойко Ламбовски, Марин Бодаков, Кристин Димитрова, Виргиния Захариева, Рада Панчовска, Лидия Гълъбова и др. Макар и с различни поетики, за всички тях е характерна разкрепостеността на литературното виждане, което стана възможно с прехода след 1989 г. Също, както се вижда от това непълно изброяване, налице са немалко и силни като поетическо присъствие женски имена. Може да се каже, че поезията, авторизирана от жени през 90-те години, се вписва съвсем естествено в общите тенденции на разкрепостеност на гледните точки, а и на експериментиране – някои го определят и с понятието-чадър „постмодернизъм“ – с поетическия език от източната съзерцателност на нава, през мистификацията на античното до съжителството на патетиката и иронията, на битовото и окултното, на боравенето с пародията, като зад почти всички тези почерци се криеше провокацията на новото, на изненадващото спрямо предишните типове поезия в литературата ни.
- Как изглежда академична София, гледана откъм академичен Синсинати?
- В съвременното ни глобално село като че ли няма особени разлики между академичното у нас и в американската академия. Хуманитаристиката все повече е изтласквана и маргинализирана. От друга страна, тя става все по-самозадоволяваща се и циркулираща в тесен кръг на специалисти, които се четат помежду си, слушат се един друг на конференции. Този въпрос е дискутиран и все повече се схваща като проблем, но как да излезем от този кръг, възможно ли е това? Не свърши ли, за съжаление, вече времето на публичните интелектуалци? Не измества ли експертът, да кажем по „Смешните преструвани“ на Молиер, хуманитариста, който познава контекста на френския ХVII век, а и на европейския XVII век или, още повече – хуманитариста, който може да ситуира Молиер в историята на западната литература? Интелектуалецът не се ли усамотява все повече със своя компютър, който му предоставя лъжливото усещане, че може да наблюдава процеса на своето мислене, както пише Бодрияр в „Америка“?.. Не избягваме ли все повече диалога, дискусията и оттам – другия?
- Къде и каква е вашата „Собствена стая”, Ирен?
- Вирджиния Улф твърди справедливо в есето си „Собствена стая“, че една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише фикция, тоест, литература. Да, разбира се, тези две условия са много важни за женската еманципация, но не мисля, че все още много жени могат да се похвалят с тези придобивки... Аз се сдобих късно със собствена стая за работа в моя живот. Като млада пишех вечер в кухнята, когато децата ми вече спяха... Но дори и сега вратата на моята стая – пълна с книги и не особено подредена, но чиста - е отворена към всички вкъщи, всеки може да влезе и да прекъсне работата ми. От една страна, това в повечето случаи не е особено приятно, но свидетелства за природата на женското писане, то не е спокойно писане, то е писане въпреки всички задължения, които ние, жените, изпълняваме – гледане на децата, домакинстване и т.н. В този смисъл, според мен, най-важно е за жената писател да изгради своята вътрешна собствена стая, макар тя да е с менливи граници през различните периоди и дни на нейния живот... Аз обичам да пиша и на публични места, в библиотеките, например, често си нося лаптопа с мен и сменям библиотеките в кампуса, така не пускам корени никъде. Някакво неизлечимо номадство ме е обсебило като че ли...
Въпросите зададе Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”