Български  |  English

Анджей Вайда (1926 – 2016)

 
Патриархът
Великият Анджей Вайда си отиде седем месеца, след като навърши 90. Остави след себе си фундаментално творчество в киното и театъра. Бе активен до края - предстои ни да гледаме новия му филм „Аfterimage” за последните години на полския художник авангардист от 30-те Владислав Стшемински. Наскоро видяхме Вайда в документалния дебют на Валерий Крисенко „Всичко... почти” (2015), посветен на покойния му приятел проф. Владислав Икономов. Видимо остарял, полският филмов патриарх бе все така достолепен, остроумен и витален.
Вайда е не просто грамаден режисьор, но и безпогрешен камертон на полската съвест.
С “Поколение” (1955), “Канал” (1956), “Пепел и диамант” (1958) Вайда полага основите на славната Полска школа и се нарежда сред европейските филмови новатори-нонконформисти. В скорошно интервю споделя: Ние, полските режисьори, искахме да се покажем на света. Но нашият език е непознат в чужбина и диалозите на актьорите нямаше как да ни помогнат да изпълним желанието си. Още повече, че цензурата преследваше главно словото. Така решихме да правим филми, по-изразителни визуално – те можеха да предизвикат по-голям интерес и да стигнат до световния зрител. В Япония чувах на срещи с публиката колко силно впечатление са направили на тамошната младеж „Канал” или „Пепел и диамант”. С такива реакции съм се срещал и в много други страни. И не само аз. Силно въздействащо на чуждестранната публика се оказа и киното на Анджей Мунк, Йежи Кавалерович, Тадеуш Конвицки – цялата група, която тогава създаваше полската филмова школа.
Вайда си остана новатор до края – четвъртата му екранизация на Ярослав Ивашкевич “Тръстика” е вълнуващ експеримент, побрал кино, смърт и любов.
От началото на пътя си той е обърнат към неспокойствието на младите, независимо дали става дума за окупацията на Полша по време на Втората световна война, в която баща му е загинал, за комунистическия режим, в който е живял сложно, или за днешността, разпната между консолидацията на нацията, демокрацията и новия европейски контекст.
С филма на живота си „Катин“, посветен на баща му (2007), Вайда е отново пионер, както е с „Пепел и диамант“, с „Човекът от мрамор“ (1977) или с „Без упойка“ (1978). От първия до последния кадър, поредната му екранизация с епичен размах и висок трагизъм разравя табуто за кошмара на Катинското клане.
Снимал Лех Валенса като епизодик още в „Човекът от желязо”, Вайда дълго мечтае да създаде пълнометражен филм за първия демократично избран президент на Полша. „Валенса – човек на надеждата“ (2013) e финалната част от трилогията му за пролетарското недоволство – след „Човекът от мрамор” и „Човекът от желязо” (1981).
Повечето от филмите му от десетилетия са класика - заради безкомпромисната честност, енергийната поетика, несравнимата емоция. В своя дълъг път Вайда е почетен с десетки награди: “Златна палма” за “Човекът от желязо”, “Оскар” за цялостно творчество (2000), 4 номинации за “Оскар” (“Обетована земя”, “Госпожиците от Вилко”, “Човекът от желязо” и “Катин”)...
Между театралните спектакли, филмите, преподаването и активната съпричастност към “Солидарност” в борбата срещу комунистическия режим, през 1986 режисьорът написва своеобразния наръчник по мислене на киното “Двоен поглед”. През 2000 издава мемоарната си книга “Киното и останалият свят”. Двете излязоха у нас, обединени в тома “Киното и останалият свят/Двоен поглед” (ИК “Колибри”, поредица “Амаркорд”, 2010). В началото на книгата споделя: Аз съм от поколението, което учеха да не лъже, нещо по-лошо – и да не съчинява. Сигурно затова станах режисьор, а не сценарист, и през целия си живот съм се стремял да придавам правдоподобност на текстовете, които ми бяха поверявани – и в киното, и в театъра.
Анджей Вайда отдавна е в безсмъртието.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”