Български  |  English

Защо Дилън?

 
The Тimes Тhey Are A-Changin… Менят се времената. Боб Дилън стана Нобелов лауреат за литература. Това безспорно е една плесница на академичния (ако не на обществения) вкус. Нобеловият комитет направи прекрасен подарък на контракултурата - макар и в един вече музеен вариант.
В дома му в Ню Йорк, през декември 1994, на моя въпрос дали поезията не се превръща все повече в камерно изкуство, Алън Гинзбърг ми каза: „Писаната академична поезия е камерно изкуство, но има и друг вид поезия, която има огромна аудитория и която може да промени света, както направиха „Бийтълс” и Дилън. Стиховете в рокендрола допринесоха повече за промяната на бюрократичния марксизъм, отколкото цялото оръжие по света. Камерно изкуство може да се нарече академичната поезия, както и определен вид от тази съвременна поезия, която е трудна за разбиране, но която в бъдеще ще бъде много по-популярна. В наши дни няма много интересна такава поезия, въпреки че Аполинер и Арто са постигнали огромно влияние чрез своите имитатори, сред които съм и аз. Не забравяй, че Сафо е пяла така, както Боб Дилън; и Омир е пял. Тяхната поезия не е била писана.” (Интервюто ми с него е публикувано в книгата с поезията на Алън Гинзбърг „Вой” на ИК „Колибри”, 2009.)
Боб Дилън, фотографиран от Алън Гинсбърг
Гинзбърг определено смяташе Боб Дилън за поет, а не само за певец. Той казва, че плакал, когато чул “Страшен дъжд ще падне” („Hard Rain’s Gonna Fall”). Впрочем, още от 70-те години Дилън e включван в някои официални антологии на американската поезия, например „The Oхford Book of American Poetry”.
Разбира се, поезията и музиката имат общ корен. Дори на сръбски (и на македонски) стихотворение е песма (песна). Етимологически думата лирика произлиза от лира. Има и епически песни, а също и в древната драма има хор. Самата структура на поезията е музикална. Визуалните изкуства са пространствени изкуства, а поезията и музиката са темпорални. Те звучат във времето - имат продължителност и ритъм. Робърт Фрост казва, че поезията е това, което се губи при превода. И това е вярно за музикалната поезия. Може да се преведе визуален образ или метафора (освен, ако не съдържа трудна игра на думи), но музиката на поезията, музиката на даден език е непреводима. Тя може само да се имитира на друг език, който звучи различно. Мелодията, от своя страна, не се нуждае от превод и въздейства дори на хора, които не разбират текста на песента. В случая с Боб Дилън, макар че той е по-известен и влиятелен като музикант, думите са водещи в песните му.
Но в цитирания пасаж от интервюто ми с Гинзбърг, той всъщност засяга един не по-малко интересен и важен въпрос - за модернизма. “Високият модернизъм” от първата половина на ХХ век е интелектуален бунт срещу установените норми в изкуството (реалистичен образ, рима, стандартна метрика). Но Високият модернизъм (“Одисей”, “Пустата земя”) е трудноразбираем и елитарен. Бийт и хипи поколенията на 50-те и 60-те, времето на попарта, рокендрола и контракултурата, направиха модернизма популярно изкуство. У.К. Уилямс, Езра Паунд, както Аполинер и Арто, са предвестници и учители на бийт поетите. Но бийт поезията ползва уличен език и е напълно достъпна за всеки.
Гинзбърг, заедно с Боб Дилън, остава в центъра на поколението на 60-те. Те са икони на Революцията на цветята и Антивоенното движение. Това е една втора вълна на модернизма, която превръща авангарда от първата половина на миналия век в популярна култура.
Бохемският живот на определена група интелектуалци от 20-те, описан от Хемингуей в “И слънце изгрява” и по-късно в мемоара му “Безкраен празник”, екстравагантните партита на Джей Гетсби от “джазовата епоха”, описана от Фицджералд, стават начин на живот на милиони младежи от хипи поколението. Мнозина от “бейбибумърите”, които завладяха света на бизнеса и политиката през 80-те и 90-те, са били хипита като младежи.
Може би наградата за Дилън е закъсняла с половин век, защото контракултурата на 60-те вече е в музеите. И попартът стана класика. Появи се и такова обяснение за Нобеловата награда - че остарели бивши хипари от Нобеловия комитет страдат от носталгия по своята младост. Но това е само в рамките на шегата.
Аз бих се радвал, ако Гинзбърг беше получил Нобеловата награда, докато беше жив. Мнозина сигурно приемат като възмутителна шега, че не Филип Рот, да кажем, а Боб Дилън получава Нобелова награда като американски писател. Но много други големи световни писатели не са получили Нобеловата награда: Толстой, Пруст, Джойс, Набоков, Борхес.
“Вой” на Гинзбърг за 50-те години на миналия век, за втората вълна на модернизма е това, което е “Пустата Земя” на Елиът за първата вълна на модернизма, за 20-те. Интересно и може би симптоматично е, че след Елиът през 1948 г., макар и не Гинзбърг, а Дилън - легенда на контракултурата от 60-те, на втората вълна на модернизма - се оказва следващият американски поет, взел Нобелова награда.
В известен смисъл, Нобелът за Дилън, както и за Алексиевич миналата година, е политически. Но Нобеловата награда винаги е била политическа. Солженицин и Бродски бяха толкова неприемливи отсам Желязната завеса, колкото днес в посткомунистическа Русия е Алексиевич. Смяташе се, че Маркес, а не Борхес е взел наградата, защото Борхес е твърде десен за вкуса на Нобеловия комитет, а Маркес беше ляв. И Нобеловата награда за литература на Чърчил след Втората световна война - през 1953 г., когато той е министър-председател, изглежда като политически избор.
Но за какво се дава Нобеловата награда? Едно правило, възприето от Шведската академия, е, че кандидатът трябва да е допринесъл за “най-голяма облага на човечеството”, а специално за литературата - за произведение с идеалистична насоченост. Такава е била волята на Нобел, изобретателя на динамита. Но какво всъщност е имал предвид той под “идеалистична насоченост”? През годините Шведската академия, изглежда, се е опитвала по един или друг начин да прочете този завет на Нобел.
Културното значение на Боб Дилън като бард, като пеещ поет, повлиял културно не само своето поколение, но и следващите, е неоспоримо. Според Академията, г-н Дилън е “създал нов поетически израз в рамките на голямата американска песенна традиция”.
Наистина, песните на Боб Дилън комбинират по революционен начин и превръщат в органично цяло фолк музиката и сюрреализма, високия модернизъм и комерсиалната попкултура. (Която всъщност по време на контракултурата не беше толкова комерсиална.)
Дилън отдавна е превеждан като поет и в България. Контракултурата на 60-те има странни отношения с комунизма. Младежите-бунтари от 60-те бяха левичари, но брежневските комунисти ужасно се плашеха от западните левичари и тяхната “упадъчна” контракултура. Така и ранните модернисти в Русия подкрепяха революцията, но бяха отхвърлени и преследвани от Сталин. Това, което се наричаше “ляво” у нас при комунизма, беше всъщност дясно, консервативно. “Консервативно” означава придържане към традицията, общоприетите норми и догми. Комунистическият политически естаблишмент се придържаше към догмите на своята идеология и пазеше с желязна ръка властта си на нова “работническо-селска” аристокрация. Това е точно обратното на западното левичарство. Светът отсам Желязната завеса беше огледален образ на света оттатък, затова и ляво, и дясно бяха сменили местата си. Така донякъде е и до днес.
Леда Милева е първият преводач на Боб Дилън у нас. Ето два куплета от нейния превод на A „Hard Rain’s A-Gonna Fall” (“Страшен дъжд ще падне”):
            Кажи, къде беше, момче синеоко,
            кажи, къде беше, сине любим?
            Бях, майко, край пет планини,
            в дим обвити,
            вървях и се влачих
            по пътища криви,
            шест тъжни гори прекосих
            мълчаливо,
            до седем замрели морета
            достигнах,
            осем хиляди мили
            през гробища бродих
            и знам, че страшен, страшен, страшен,
            и знам, че страшен дъжд ще падне.
            Какво видя там, момче синеоко,
            кажи ми, какво видя, сине любим?
            Видях младенец посред
            глутница вълци,
            видях път широк -
            запустял и безлюден,
            видях кръв да капе
            от черни клонаци,
            видях много хора
            с топори кървящи
            и стълбища бели
            под мътна вода,
            видях мъже яки,
            но с езици откъснати,
            видях как деца носят
            пушки и саби
            и знам, че страшен, страшен, страшен,
            и знам, че страшен дъжд ще падне.
 
Ето и два куплета и половина от дългата монотонна песен (но кратка странна поема) „Desolation Road” в превод на Теменуга Маринова:
            Улица „Пустота”
 
            Картички с бесилката продават.
            С кафяви паспорти сноват.
            Моряци в салона за разкрасяване.
            Циркът е в града.
            Ето, задава се комисарят-слепец.
            В транс го намерили, вързан
            с едната ръка за въжеиграча с въже.
            Другата - в панталона му мърда.
            Моралният взвод е неуморим.
            Трябва да пазят реда,
            докато Лейди и аз тази нощ ги следим
            от улица "Пустота".
 
            Слава на римските легиони. На път
            Нептун ги закриля. Прекрасен
            тръгва "Титаник". Всички крещят:
            "Ти на чия страна си?"
            Езра Паунд се бие със Елиът
            на капитанския мостик.
            Певци на калипсо встрани им се смеят
            и цветя рибарите носят
            там, между морски прозорци,
            русалки сред кротка вода
            се реят и никой не мисли изобщо
            за улица "Пустота".
 
            Да, получих писмото ти вчера,
            когато и бравата превъртя.
            Туй, че питаш как съм, не е ли
            някакъв вид шега…
 
Наградата на Боб Дилън ме радва със своята провокативност. Радва ме като плесница на академичния вкус. (Макар и с 50 години закъснение.) Плесница на академичното “постмодерно”, което отдавна вече е старомодно и скучно. Комерсиалното изкуство винаги е имало лошата репутация на “ниско” изкуство или не-изкуство. Но мисля, че академизирането е не по-малка заплаха за изкуството от неговото комерсиализиране. Според постмодернистите, изкуството е игра. Академизираната игра е умъртвяване на изкуството. Контракултурата, от своя страна, поне във варианта й от 60-те, не е липса на култура (някаква чалга за консумация с кебапчета), а противопоставяне на официално приетата “висока” култура.
Дейвид Хайду, музикален критик за “Нейшън”, казва за творчеството на Дилън: “Литература е, но е и музика, то е представление, изкуство е, но е също и силно комерсиално. Старите категории за високо и ниско се сриват от дълго време, но сега това бе заявено официално.”
още от автора


1 - 20.10.2016 19:22

why
От: kolio kolev
Защо Левчев(старши)?
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”