Реплика от ложата (театър), брой 36 (2873), 04 ноември 2016" /> Култура :: Наблюдатели :: За желанията и блатото
Български  |  English

За желанията и блатото

 
“Дама пика” по А. С. Пушкин. Сценичен вариант: д-р Ина Божидарова и Веселка Кунчева. Режисьор Веселка Кунчева. Сценография Мариета Голомехова. Асистент-сценограф Франциско Едуардо Планас Абарка. Композитор Христо Намлиев. Хореография Стефан Витанов. Участват Пламен Димов, Полина Христова, Мария Димитрова, Живко Джуранов, Ева Данаилова, Велизар Евтимов, Михаела Андонова, Наталия Василева, Александър Караманов. Държавен куклен театър, Пловдив. Премиера 2 септември 2016.
 
От известния Пушкинов роман “Дама пика” (1834) режисьорката Веселка Кунчева избира централната линия на хазартната страст. Тя съдържа, от една страна, страстта към играта и “тайната на трите карти” на старата графиня, която дава власт и печалба, а от друга - страстта да се притежава и охранява на всяка цена социалния статус и йерархията на петербургската аристокрация. Тази линия обаче не е носещата, защото е фабулно пресрещната в структурата на спектакъла с митологичната линия на вечния скиталец евреин Ахасфер, наказан с безсмъртие, докато дойде Спасителят, защото му е отказал състрадание. Тя представя безсърдечието, безверието, но и страстта към безкрайното търсене.
Пресичането на двете линии в адаптацията на Ина Божидарова и Кунчева има за цел спектакълът да отвори пред зрителя големия въпрос за безкрайността на желанието, което помита границите, нормите, предразсъдъците, вярата и разума; и никога не може да бъде задоволено. Защото неговото задоволяване отваря чрезмерно пастта на следващото. Така то поглъща себе си и в последна сметка - самия човек. Без съмнение, това е въпрос от съществено значение за съвременния човек, търсещ себе си в спиралата на безкрайното съблазняване и отключването на желания, следващи своето (невъзможно) задоволяване в хипермодерния свят. Все едно дали става дума за любов, пари или власт. Но представлението не клони в този смисъл толкова към критика на консуматорството, колкото се протяга в една метафизична перспектива, отворена обаче откъм днешното състояние на обществото. Впрочем, този интерес към големите въпроси на съществуването е все по-устойчив в последните работи на Веселка Кунчева. Най-добрите сред нейните спектакли се отличават с трептенето си в зоната между играта, смеха и метафоричния театър, а последните все повече тегнат към метафоричното. Така е и в “Дама пика”.
Спектакълът започва с красива сцена на петербугския вятър или с идването на Герман в Петербург и с един силен епизод на среща с Ахасфер. От значение е в това двойно начало тясното тунелообразно пространство на малката сцена на Пловдивския куклен театър, което Мариета Голомехова е отворила максимално в дълбочина. От едната страна “на тунела” са зрителите, от другата – пастта на желанията.
Фабулната линия на страстта към играта има, както казах, две страни и те са отчетливо представени: характерологично-предметната на обществото (елита, благополучието, петербургската аристокрация) и метафорично-романтичната (любовната линия Герман-Лиза, отваряща пътя на желанията към благополучието, властта и парите). Актьорите на Пловдивския куклен театър са постигнали точния изказ на първата линия – характерите са разиграни от тях в ритъма на чаените чинийки, в мелодиката/механиката на общуването и в пластиката на поведението в нормата. По-сложна е задачата на главните герои Герман и Лиза (Лизавета), които трябва да сменят в хода на действието характерологичния с пластично-метафоричния израз. Така е в срещата на Герман с графинята, например, представена с огромна кукла (метафора на смъртта), или срещите с Ахасфер, както и срещите между двамата, и т.н. Те са основните фигури и в поетичните танцово-метафорични сцени. Не навсякъде обаче младите актьори успяват да удържат баланса между двата изказа, но и двамата - Пламен Димов и Полина Христова - следват максимално убедително и енергично линията на образите си.
Всяка от линиите на желанието е доведена от режисьорката до зрелищен финал. Може би най-малко впечатляващ е този на “блатото”, както фигуративно е обозначен общественият елит, status quo-то на аристокрацията. Но пък е много убедителен. “В блатото, в блатото” е рефренът му, показан е със забавно-зловещото си потъване в механиката на пухтящия самовар, разговорите, хазарта и властта. Най-зрелищен е финалът с Герман, погълнат от засмукващия вятър на алчността и безсърдечието, изчезващ накрая в маската на смъртта. Добра е и финалната сцена с Ахасфер. Но целият спектакъл остава отворен – без финал, който да събере всички линии, - подобно опънатите през сцената въжета (на желанията).
Метафоричният пласт на спектакъла е визуално-пластично и ритмично по-силен, по-натежаващ над игровия и фабулно-характерологичния. Би могъл да е по-ясен и разказът от повестта. Но най-вероятно изборът на екипа на спектакъла е направен с цел по-силното въздействие върху зрителите и по-категоричното им откъсване от навика за ясна история.
Макар на места да е изпусната мярата, този избор има своето сериозно основание в необходимостта вниманието на гледащия, потънал всекидневно в наситената с низки страсти медийна шоу-среда и в блатото на смешките, агресията, арогантността и наглостта, най-сетне да бъде категорично обърнато към екзистенциалните въпроси.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”