Български  |  English

Апология на поезията

1957 и насетне

 
Когато руснаците изстрелват през 1957 първият изкуствен спътник на земята, Маршал Маклуън възкликва: „Вече няма природа, има само изкуство!“. И той ще продължи да усложнява тая мисъл във времето, докато достигне до понятието за технологично несъзнавано. Днес нашият свят е почти изцяло потънал в това понятие.
През същата година (1957) 24-годишният Карл Сейгън се жени за 19-годишната Лин Маргулис. За моето поколение Сейгън беше зрялото откровение с пробилата Желязната завеса телевизионна поредица „Космос“ – тя доразви юношеската ни любов към списание „Космос“. Сейгън е астрофизик и визионер, той мечтае за междупланетни полети и срещи с извънземни цивилизации. Затова и участва в подготовката на ориентираните да достигнат пределите на слънчевата система автоматични кораби „Вояжър“ 1 и 2, изстреляни през 1977. (Всички в България знаем за тях заради записа на българска народна песен и т. н.) Когато „Вояжър“ 1 стига Сатурн, по идея на Сейгън обръщат камерите и снимат Земята – за сбогом. Откъм Сатурн Земята изглежда като малка, почти незабележима бледа синя точка. „Бледа синя точка“ се казва книгата, издадена от Сейгън през 1994 и разказваща и за горните събития.
И къде е тук поетичното? Не знам, но книгата започва с мото от Пета дуинска елегия на Рилке: „Ще ли ми кажеш кои са тия пътници...“ Това е елегията, в която към края се казва: „Ангеле! Има навярно едно неизвестно нам място -/ там над килим неизказан всички любящи,/ тука лишени от можене, биха показали/ висшия полет на своите сърца/ кулите от въжделения...“ Да представиш чрез Пета дуинска елегия живота на човечеството като група скитащи акробати, каквито Рилке бил видял в Париж през 1907; да тласнеш човешкото скиталчество към звездите, към онова „неизвестно нам място“ и „кулите от въжделения“ – това може би е поетичното вътре в технологичното несъзнавано.
Лин Маргулис, съпруга на Сейгън само за седем години – до 1964, ражда и отглежда четири деца от двама мъже, развива се като изключителен учен микробиолог, разглежда алтернативно теорията на Дарвин за свободния и случаен избор чрез насилие, като застава на обратната страна, считайки, че еволюцията разгръща и усложнява живото чрез инкорпориране, тоест, симбиотически. А към края на живота си казва, че истинският учен не бива да се жени и не бива да има деца... През 1998 тя издава книгата „Симбиотичната планета“, където всяка глава започва със стихотворение на Емили Дикинсън Ето първото (в груб превод): „Наистина времето върви -/ Рекох весело на тях които страдат -/ Ще оцелеят -/ Има слънце - / Но те не се надяват.”
И какво направих аз сега? Уж описах живота на двама изключителни учени и до време съпрузи. И го описах, не излъгах много. Но я се вгледайте внимателно: мъжът, скиталчески неспокоен – от планета на планета, от жена на жена, героически песимист и идеалист... А жената – заровена и загледана в плодната кал с огромна оптимистична любов към всичко живо – като амеба в хаоса. (В „Симбиотичната планета“ Лин Маргулис разказва как веднъж синът й, Дорион Сейгън, я завел в Бостънското метро, за да й покаже графити-надпис, който гласял: „Кога влиза амебата в хаоса?“.)
Та не са ли тия двамата двойката, описана от мен в следния фрагмент, писан през 1987 навярно: „Тъй след първия грях на света/ жената престава да плаче/ и поляга назад и остава да спи под дървото/ а по стълбата право нагоре пъпли мъжът/ и над себе си той се издига високо...“ Мъжът е поетичен. Жената е поетична. Животът е поетичен. А поезията, защото е невъзможна, ни налага да желаем невъзможното докрай... Сякаш в плодната кал спонтанно възниква око и поглежда към звездите.
И това око е изкуствено.
Ани Илков,
поет от селата и доктор на науките за любовта
 
Бел. ред. Словото е произнесено на Поетичния Никулден 2016 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”