Български  |  English

Новата стратегическа обстановка.
Бележки в помощ на европейците

 
„Когато постъпих на работа в Министерството на външните работи и ми изложиха състоянието на нещата, аз се изплаших от броя и размерите на трудностите, които стояха пред мен“, споделя Алексис дьо Токвил в първия ден от встъпването си в длъжност през 1849 г.
Днес уплахът е още по-разбираем, като се има предвид извънредната и критична конюнктура – на какво се дължи появата на толкова много кризи в един и същи момент? Както и суровите географски реалности: през март 2016 г. 83% от 75-те най-сериозни напрежения, тежки кризи и граждански войни се разполагат в радиус от шестчасов самолетен полет от Париж или... Брюксел. Към това трябва да прибавим и извършените и осуетените масови атентати в европейските столици – непряк ефект от всички тези войни. Стратегическата ситуация, с която се сблъсква Европа като правова общност, е уникална в световен план, но тя не осъзнава тези нелеки реалности.
Географската близост не е гарант за разбирането им, понеже много изненади не бяха предвидени: анексирането на Крим вследствие на мълниеносната руска намеса и последвалите прикрити военни действия в Донбас, както и демонстративната руска подкрепа за режима в Дамаск; съпротивителната сила на този режим, чиято съдба малко прибързано асоциирахме с тази на тунизийския или на египетския президент, въпреки различните корени на тяхната власт; дълго подценяваните разрушителни сили на една псевдоислямска държава в изоставените периферии на Ирак, Сирия и Либия, където тя ще бъде победена, но след като вече е повлияла на мрежата от терористични клетки в европейските градове, спрямо които не могат да бъдат използвани военни средства.
Симптоми на дълбинни движения, тези кризи могат да бъдат потушени само с дългосрочни стратегии отвъд действията по превенция и възпиране. Не всичко разбираме, но най-малко дълготрайните силови игри. Ето защо е малко прибързано да приписваме едновременната поява на тези кризи на няколко изолирани фактора, като стратегическото оттегляне на Америка, политиката на протакане от страна на изпълнителната власт и отслабването на „Pax Americana“, чиито противници скоро ще изпробват неговите граници (след като в продължение на два мандата президентът на САЩ работи за това оттегляне). След критиката на прекомерните действия на Америка (в Ирак, 2003 г.), днес се критикува нейното бездействие (например в Сирия след 2011 г.), а Барак Обама надлежно посочи липсата на преки интереси на САЩ в Сирия, както и желанието за стратегическо оттегляне от Близкия изток, който премина на втори план за сметка на Азия и Тихия океан като област на съперничество с Китай. В сирийската игра Вашингтон бе заместен от Москва, която там възстанови баланса на силите. А европейците осъзнаха негативните ефекти от своето безразличие и безизходицата на своята поза спрямо кризите в Близкия изток едва при появата на миграционния натиск през 2015 г. и военния успех на сирийския режим; за правилността на една политика се съди по нейните резултати.
Обсесията на европейските съюзници по това какво прави и какво не прави Вашингтон разкрива структурната слабост на системата за сигурност, която свързва нашите демократични държави, а именно меката, но прекомерна зависимост от Америка. По време на Студената война разходите за сигурност бяха поделени по равно; днес съотношението е 75 към 25. Това удобно „отчуждение” спестява всякакво усилие. От 2011 г. се придържаме към схващането за стабилизиране на „съседството“ и промотиране на истинските ценности. Но както ще покажа по-долу, съседството не е стратегическа категория. И една външна политика не може да се основава само на ценности и да не взема под внимание интересите, заплахите и предизвикателствата.
 
Панорама на кризите:
Магреб и Машрек след арабските революции
В Либия, подобно на Ирак, сривът на държавата е пряк ефект от военни намеси, лишени от каквато и да било глобална стратегия. Нейното непосредствено бъдеще зависи от установяването на правителството на националното съгласие начело с Файез ал Сарадж. Откакто представителите на конгреса в Триполи подписаха споразумение с Камарата на представителите от Тобрук на 17 април 2015 г. в Скират, се изредиха три правителства. Това правителство се стреми да се легитимира чрез една петиция, подписана от повечето членове на Камарата на представителите, и е подкрепяно от Франция, Съединените щати, Германия, Италия и Обединеното кралство. Неговите противници казват, че то е наложено отвън. И поради невъзможността да се разположи в Триполи, то се намира в Тунис. На 17 март 2016 г. правителството в Триполи отхвърли декларацията за встъпване в длъжност на правителството на съгласието. Два дни по-късно се изказаха и представителите от Тобрук, а френският министър на външните работи Жан-Марк Еро посочи: „Вашето място е в Триполи“.
Либийската безизходица се дължи на множество причини: положението на служителите на бившия режим, които имат компетенциите, но са държани настрана от партията на революционерите; подялбата на печалбите от производството на петрол (през 2011 г. то възлизаше на 1.8 милиона барела на ден, а през 2016 г. - на 300 000), което до 2011 г. осигуряваше 96% от държавните приходи и 65% от БВП, като четири от петте рафинерии и пет от шест петролни пристанища се намират на изток, което се равнява на две трети от всички запаси. Политическата битка е за градовете, пристанищата, финансовите и икономическите институции и авоарите в чужбина; засега тя води до банкрут. До края на 2016 г. БВП ще спадне до световния рекорд от 8%. Междувременно „Ислямска държава” използва властовия вакуум, за да се настани в залива Сирт, отколешен бастион на племето кадафа[1] и град-модел на бившия режим, който се намира на кръстопътя между областите Триполитания и Киренайка. Накрая, също както в Ирак и Сирия, продължителността на кризата в Либия се дължи и на външни намеси: Турция и Катар подкрепят Триполи, Египет и Обединените арабски емирства се застъпват за Киренайка. Чад бди над народа тубу от южния регион Фезан, а Триполи поддържа клановете на туарегите, така че, от гледна точка на сигурността, югозападна Либия – на границите с Мали и Нигер, където френската армия е в бойна готовност заради операция „Бархан“ – прилича на черна дупка.
 
Близък изток: мнозинства, малцинства и игри на влияние
2016 година ще остане белязана от военните успехи на действащите режими (в Сирия, където Башар Асад печели „своята“ война; в Ирак, където Багдад се подготвя да си върне Мосул), както и от дипломатическия напредък (Женевските преговори за Сирия, водени предпазливо от специалния пратеник на ООН Стефан де Мистура[2]). Руската военна намеса в Сирия изостри международния характер на гражданската война с нейните външни влияния – Турция, Саудитска Арабия и Катар, от една страна, Иран и шиитски Ливан, от друга – удължавайки по този начин един смъртоносен конфликт, в основата на който лежеше намерението за ужасяващо етническо прочистване на сунитското мнозинство (което представлява две трети от населението на страната). Това наблюдение ме накара да направя сравнение с Тридесетгодишната война, където локалните залози (религиозен избор, игри на владетелите, манипулиране на различните сили) удължава разрушенията, докато не се стига до договорите от Мюнстер. Ето защо не трябва да очакваме, че сунитското мнозинство ще отслаби натиска, въпреки че съпротивителната способност на режима беше подценена по отношение на съюза му с малцинствата и сунитската буржоазия в Дамаск и Алепо. По този пункт западните анализи бяха категорично опровергани.
Дипломатическите ходове, настояващи за оттегляне на основния играч, останаха без резултат[3]. В крайна сметка, на Дейтънските споразумения, които сложиха край на гражданската война в Босна, преговаряха и трите страни в конфликта. До международно правосъдие се стигна, но по-късно; дипломатическото посредничество изисква поетапност. Сега най-спешно е да се постигне серия от локални примирия, които впоследствие да бъдат разширени, вероятно посредством принудителни действия върху регионалните актьори, за да може военният сблъсък да се измести към политическото поле. И може би руската интервенция ще допринесе за това.
Възможни са множество сценарии. Или да се образува „замразен конфликт“, при който ситуацията на неопределеност упражнява постоянен натиск върху оспорваната власт. Или да бъде въведена федерална формула, предложена от руския зам.-министър на външните работи Сергей Рябков, но този сценарий е контриран от лидера на Върховния комитет за преговори в Женева, Рияд Хиджаб. При все това, посредникът от страна на ООН взе в антуража си известния ориенталист Виталий Наумкин. А кюрдската партия вече настоя (на 17 март 2016 г.) за независимост на Рожава, включваща трите части (Африн, Кобане и Джазира) от една територия, която се разшири благодарение на войната и се разпростря върху три четвърти от сирийско-турската граница. Вашингтон не я призна, застъпвайки се за невъзможната „единна, независима и нерелигиозна Сирия“. В случай, че преговорите се провалят, Джон Кери говори за план Б, който включва поделяне на територията на Сирия. Това е много характерно за американската дипломация (подобно на Косово, Южен Судан и Кюрдистан). Така че, руснаци и американци изглежда са готови да задействат план за изход от сирийската криза, чиито детайли обаче остават неизвестни. Руската страна се върна в играта: „откакто бомбардираме, вече си говорят с нас“, съобщи един руски дипломат. Частичното оттегляне на Русия задължи Дамаск да участва в преговорите и отсега нататък нейната подкрепа ще налага определени условия. „Сътрудничеството с Русия обслужва стратегическите интереси на Съединените щати“, обяви Джон Кери. Той изтъкна „ключовата роля на Русия за постигане на споразумение с Техеран относно ядрената програма и временното прекратяване на огъня в Сирия“.
В Ирак политическите напрежения засягат преди всичко Багдад, където финансовата и икономическа криза (спад в цените на петрола) кара правителството на Хайдер ал Абади да напредва с прокарването на реформи, които да намалят привилегиите (например, държавните заплати на не по-малко от четиристотин зам.-министри, борбата срещу корупцията, съкращаването на длъжности в публичната сфера). Господстващата шиитска партия „Дауа” отчасти е контролирана от бившия премиер Малики, чийто пост беше оспорван заради неговата антисунитска политика. Борбата срещу „Ислямска държава”, която здраво се е вкоренила в сунитския триъгълник, се води при отсъствието на каквото и да е предложение за включване на сунитските лидери в централната власт, които така да осигурят относителна административна автономия на своите общности, както в случая с иракските кюрди. След превземането на Мосул една от разумните опции е създаването на конфедерация, включваща „Сунистан“ в центъра на страната. Тя е подкрепяна от краля на Йордания, Абдула II.
В Сирия и Ирак, но също и в Турция, Бахрейн, Йемен и в ансамбъла Израел/Палестина, от централно значение е въпросът за политическото представителство на мнозинствата и на малцинствата, както и за техния достъп до ресурси. Това е коренът на всички битки. Американският военен поход в Ирак през 2003 г. предостави централната власт на шиитското мнозинство и на кюрдското малцинство за сметка на сунитите, които не можаха да преглътнат малцинствената си позиция. В Сирия единствено търговският сунитски елит бе свързан с властта, която се държи от клана на алауитите. В крайна сметка, палестинците се справят доста добре, особено живеещите в израелската част; а онези от тях, които изоставиха перспективата за две държави и започнаха да мечтаят за една светска и демократична държава, превърнаха палестинския национализъм по-скоро в социалнополитическа, отколкото в териториална претенция. Арабските „настойници“ на палестинците по-скоро инструментализираха тяхната борба, за да усилят авторитаризма си, отколкото помагаха на каузата им. Спорна е и претенцията на европейските дипломации за централността на палестинския въпрос. В Близкия изток османската система на милиета, на повече или по-малко автономните етнорелигиозни общности, никъде не е изчезнала, но след като те получиха независимост, онова, което все още можеше да работи, се сблъска с авторитарните мерки на новата власт. Твърде възможно е ливанският модел да се превърне в норма: блокирана, нестабилна и формална демокрация.
Ето защо няма да напреднем много по централния въпрос за политическото представителство във всяка от тези държави, като лансираме сценарии за ново конфигуриране на държавните граници. Обратно на общоприетото мнение, т. нар. споразумение „Сайкс-Пико“[4] от 1916 г. очертава не границите, а зоните на влияние. На следващата година то било анулирано от Декларацията на Балфур[5], а след това от договора от конференцията в Сан Ремо (1920 г.) и спогодбите между Жорж Клемансо и Лойд Джордж за Мосул и Палестина (1918 г.). Днес от споразумението „Сайс-Пико“ са останали едва 700 км граници (между Сирия и Йордания и половината от границата между Сирия и Ирак). Позоваването на 1916 г., както действа „Ислямска държава”, за да оправдае своя проект за халифат, обслужва единствено ревизионистки цели (кюрдските партии и западните неоконсерватори).
За сметка на това, въпросът за „мета-границиите“ си остава отворен, също както през 1916 г. Но не толкова във връзка с Русия и Съединените щати, колкото по отношение съперничещите си регионални сили в целия Близък изток, Саудитска Арабия и Иран. Последният се хвали, че се е превърнал в първата неарабска сила в арабския Ориент – нещо недопустимо за Рияд, който воюва, за да отблъсне противника в Йемен и Сирия, като в същото време се оттегля от Ливан, изоставяйки го в ръцете на „Хизбула”. Недоверчиви към американските гаранции за сигурност, най-вече след споразумението от 14 юли 2015 г. за статута на иранската ядрена програма, саудитските управници осъзнават уязвимостта на своята страна (единствената, която носи името на едно семейство) и възнамеряват да вземат регионалната сигурност в свои ръце. А в този контекст основният им противник е не „Ислямска държава”, а шиитски Иран, с когото са прекъснали дипломатически отношения. В очите на Техеран домът на саудитите е определян презрително като „уахабитски“. Задачата обаче е новият регионален ред да бъде схванат въз основа на структурните реалности: усещането за уязвимост на Рияд и завръщането на Иран като регионална сила[6]. Без една „Ялта“ между тези два основни (във всички области) актьори не може да бъде постигната никаква стабилност. Външните сили нямат никакво влияние върху тях: според иранския вицепрезидент Масумех Ебтекар, „отношенията ни със Съединените щати няма да станат приятелски“. А позитивният импулс не може да дойде от Турция, която изчерпа целия спектър от външнополитически стратегии (като покровителство над сунитския свят, неоосманистка мечта, модел за съвместимост между ислям и демокрация, дипломатически активизъм). След разрива с Русия и обсесията й от кюрдите, провалът и слабостта карат тъкмо Анкара да се обърне към Брюксел, а не обратното (миграционният натиск от 2015 г. - 2016 г. бе от извънреден характер и ще бъде разрешен). Разбраха ли това в Брюксел и в Берлин?
 
Европейският изток: овладени кризи и неочаквани изгоди
И колкото Саудитска Арабия сгреши в преценката си за американската дистанция спрямо случващото се в Близкия изток поради прословутия „завой“ към Азия, толкова и централноевропейските съюзници на Алианса започнаха да се безпокоят. И в интерес на истината, от тази гледна точка, украинската криза донесе неочаквана изгода. Не само че бе препотвърден чл. 5 на НАТО, а САЩ съобщиха на 30 март 2016 г., че ще бъдат взети конкретни мерки за подсигуряване на държавите, граничещи с Русия. От февруари 2017 г. 4500 войника ще пребивават последователно във всяка от седемте държави (от Естония до България) в продължение на девет месеца и ще провеждат учения с модерна екипировка (250 танка и 1700 бойни машини). Бюджетът, предвиден за американските военни сили в Европа, се учетвори и достигна 3.4 милиарда долара. Според генерал Филип Бридлов, главнокомандващ американските сили в Европа, задачата е да се „отговори на руската агресия в Източна Европа и други страни“. Само че постоянни бази в Полша няма да има, независимо от настояването на Варшава, където през юли се състоя срещата на върха на НАТО: по думите на германския министър на отбраната Урсула фон дер Лейнен, „Русия не е наш враг, но вече не е наш партньор“. Според нейната оценка, с намесата си в Украйна, Русия е нарушила основополагащия акт от 1997 г., който я е свързвал с Алианса и според който отсъствието на допълнителни военни части в близост до Русия е било в сила единствено заради преобладаващата тогава обстановка на сигурност. Представителят на Русия в НАТО, Александър Грушко, обяви „ответни“ мерки, които да „отговорят на едно с нищо не оправдано увеличаване на силите“, като заедно с това предупреди за „сериозни рискове в резултат на евентуално приближава на Украйна и Грузия към НАТО“. От своя страна, петте северни страни засилиха сътрудничеството си в областта на отбраната, преценявайки, че конфликтът в Украйна и анексирането на Крим са променили европейския порядък в сигурността. Отново се заговори за присъединяване на Финландия и Швеция към Алианса.
Европейският ред след 1991 г. бе оспорен от Кремъл, който се стреми да го ревизира, ограничавайки периметъра на влияние в противовес на разширяването на НАТО след 2004 г. Най-ефикасният метод се състои в поддържането на т. нар. замразени конфликти: в Приднестровието, за да се влияе върху изборите на Молдова и да се зачеркне всякаква воля за обединяване с Румъния; в Донбас, за да се блокира влизането на Украйна в НАТО и да се контрират политическите и икономическите ориентации на Киев; в Абхазия и Южна Осетия, за да се посочи, че независимостта на Грузия е ограничена, а Черно море (подобно на Крим) е от стратегическа важност за Москва; в Нагорни Карабах, за да се напомня на Ереван (който подслонява руски военни на няколко десетки километра от границата си с Турция) и на Баку, че Южен Кавказ трябва да остане под руско влияние. В случай, че се разпаднат отношенията между Москва и Анкара, не е изключено руската подкрепа за кюрдските движения да нарасне. И причината е, че, според Москва, Сирия е сред близките съседи, тъй като не е чак толкова далеч от Кавказ. Освен това, реториката за обединяване на разпръсналите се след 1991 г. руски населения –версия на великоруския национализъм – често е изтъквана, за да оправдае правото на надзор над тях. Последният може да бъде реактивиран, ако новата власт в Казахстан предприеме действия към нарушаване на сегашното равновесие във външнополитическите си отношения.
„Русия се е разширявала и свивала в историята. Повечето конфликти се коренят в споровете за граници и завладяването или загубата на територии. В момента, в който решим спокойно къде свършва ЕС и къде започва Русия, половината от напрежението между двете страни ще изчезне“. Тази бележка на Вацлав Хавел продължава да бъде уместна. Спокойствието изчезва веднага, щом се наложи геополитическата доктрина за сфери на влияние. Кремъл пожела да контрира западното намерение за присъединяване на Украйна към „евроатлантическото семейство“ – сценарий, вдъхновен от Збигнев Бжежински, според когото едно европейско включване на Украйна би накарало Русия да се откаже от имперските си претенции. Защо по повод Украйна да не се предвиди статут на асоциирана държава с ЕС и стратегическа неутралност (подобно на Финландия или на Австрия от 1955 г.), за да бъдат избегнати ненужните напрежения? Понеже това, което заплашва преди всичко една формирала се в сблъсъци украинска нация, е нехайството на собствената й държава.
Крайно време е границите пред разширяването на самия ЕС да бъдат фиксирани въз основа на актуалните стратегически сегменти на изток и действителния миграционен контрол (между Гърция и Турция, например). Ирония на съдбата ще е, ако турските управници постигнат подновяване на преговорите за присъединяване, които никога няма да приключат. Как може да се изгради обща „външна“ политика, ако никой не знае къде започва това „външно“? Как да се контролират границите на Шенгенското пространство, ако последното непрестанно се измества за сметка на нови и нови разширявания? Как, най-сетне, да бъдат убедени европейските народи, че са част от една политическа общност със споделена съдба и общи предизвикателства, ако тяхната териториална идентичност остава неуловима? Различните кризи, които сполетяха европейския континент, не могат да дадат отговор на тези въпроси; по този основен пункт няма как колелото на историята да се завърти така, че да дойдат неочаквани печалби.
 
Бележки в помощ на (управниците на) Европа
Тъй като новата европейска стратегическа обстановка има това неудобство да бъде това, което е, един Европейски съюз, като система от национални държави, споделящи общи ценности и все още не произнесени на глас обективни интереси, трябва да преучреди своя проект въз основа на една дефиниция за взаимодействие със света, който започва на неговия праг. Той трябва да спре да пъди историята, „висейки между едно непреодоляно минало и едно неопределено бъдеще“, според бележката на Хенри Кисинджър[7], нито пък да разчита на свойските отношения между своите членове, поддържайки илюзията за единство (всяко публично разногласие тутакси отприщва взаимни обвинения) и разглеждайки света наоколо като независима променлива и като област, която да преобразува според нормите на водещите нации. Мащабът на гледане трябва да бъде променен, както това стори Де Гол на 18 юни 1940 г. (не просто сблъсък между Франция и Германия, а световен конфликт, в който участват френската империя и американската машинна индустрия). Тази смяна в мащаба се състои в това европейците да се сблъскат с реалния свят: светът на заобикалящите ги политически и социални кризи, на китайската конкуренция, на руската реставрация и – както ще потвърдят наследниците на Обама – на пренасочването на американците към техните преки приоритети и интереси. Европейците трябва да вземат в ръце своята сигурност и, доколкото е възможно, да допринесат за установяването на стабилен регионален ред в критичните зони, които са от стратегически интерес за тях. Нека отново цитираме Кисинджър, според когото „Европа не може да се оттегли от настоящите усилия в полза на световен ред, като превърне вътрешната си интеграция в своя крайна геополитическа цел“.
Изходът от историческата невинност и от геополитическото невежество предполага съвместен анализ на реалностите – заплахи и предизвикателства, тенденции и възможности, козове и слаби страни. Днешните кризи изискват суверенни отговори, които са монопол на отделните държави. Тъй като ЕС не е държава, той може да насърчи координацията между отделните правителства. За да не продължава повече фундаменталният европейски провал – който, според френския философ и историк Марсел Гоше[8], е от стратегически характер – Германия, доминиращата сила в Европа, трябва да се раздели със своя меркантилен неутралитет; и ние, Европа като цяло, трябва да престанем да се осланяме на Вашингтон (който е все така амбивалентен спрямо бъдещето на Стария континент); освен това, трябва да се изяснят разногласията във връзка с природата и произхода на заплахите; трябва стратегиите да се определят не от средствата, с които разполага Европа, а обратното; и най-после, трябва да се изготви кратък списък с общи стратегически интереси. Европейската служба за външнополитическо действие ще съумее да ги синтезира. Накрая, Франция трябва да има водеща роля в дългосрочен план. Уви, ситуацията вече не е както по-рано.
В своето последно произведение Стефан Цвайг[9] нарича трансформациите, последвали Първата световна война, „самоубийството на Европа“ за разлика от периода преди войната, който той определя като „златното време на сигурността“. Един век по-късно безгрижното и победно време на европейците след Студената война безвъзвратно си е отишло и всички добре го осъзнаваме.
 
Le Débat  3/2016 (№ 190)
Превод от френски Момчил Христов

[1] От него произхожда Муамар Кадафи.
[2] Успоредно с това създадената през 2011 г. независима комисия на ООН за разследване във връзка със Сирия продължава своята работа върху броя на престъпленията, извършени от враждуващите лагери, очаквайки един ден да се стигне до Международния наказателен съд.
[3] Във връзка със съдбата на Башар Асад, Джон Кери подчерта: „Не мога да кажа колко време ще остане на власт, но ако не си отиде съгласно процеса, предложен от Иран, Русия и другите държави, мир в Сирия няма да има“. Той уточни, че „според Русия, сирийците трябва сами да определят своето бъдеще чрез политически процес“ (27 март CBS).
[4] „Сайкс-Пико” от 1916 г. е тайно споразумение между Великобритания и Франция, според което те след края на Първата световна война разделят помежду си на зони на влияние арабските владения на Османската империя.
[5] Писмо с дата 2 ноември 1917 г. от британския министър на външните работи Артър Балфур до лорд Уолтър Ротшилд, в което се казва, че Великобритания ще създаде еврейски национален дом в Палестина при условие, че се запазят правата на общностите, които вече си съществуват там.
[6] Според адмирал Али Шамкани, председател на Националния съвет за сигурност в Иран, „прекалено много сме инвестирали в Сирия, за да се оттеглим сега“.
[7] World Order, New York, Penguin Press, 2014.
[8] Comprendre le malheur français, Stock, 2016, pp. 163 et 183.
[9] Le Monde d’hier. Souvenirs d’un Européen [1941], Belfond, 1993.
още от автора
Мишел Фуше е географ и бивш дипломат, директор на Центъра за анализ и прогнози към Министерство на външните работи на Франция, ръководител на катедра по приложна геополитика към Колежа за световни изследвания. Автор е на монографията Битката на картите: критически анализ на светогледите (изд. Nouvelles François Bourin, 2011).


1 - 25.12.2016 15:44

Comment
От: milan kroumov
При толкова много ерудиция по въпроса, авторът би трябвало освен общо недоволство от пасивната външна политика на ЕС, да направи и някакви по-конкретни предложения за бъдеща дейност на Съюза на международната арена. Подобна "конкретизация" изисква, разбира се, и предхождащ избор по въпроса за ФЕДЕРАЛИЗАЦИЯТА на ЕС, който е вътрешен проблем, но без него нищо конкретно не може да се предприеме и по външната политика. Двата въпроса са свързани, но Мишел Буше сякаш не вижда тази свързаност, а демонстрира само полит-географска компетентност. Тази последната, разбира се, трябва да му се признае.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”