Български  |  English

Поетически двубой

или упадъкът на американската поезия

 

Публикуваме този текст, защото предлага любопитна гледна точка към днешната американска поезия. От друга страна, той има пряка връзка и с разгорелите се през последната година у нас дебати за социалния и политическия смисъл на поезията и за ролята на университетите в литературния процес.  

К

Неотдавна, прелиствайки том с поезия от Робърт Лоуъл, попаднах на няколко реда, които препрочетох отново и отново. Редовете бяха от „Разходка рано в неделя сутрин“ (1967) и гласяха:
„Смилете се над родната планета,
над вулканичния й конус радостта не свети.
Мир на децата ни,
които страдат
и в зачестилите войни невинни падат.
Те следват неотстъпно,
земния ни път като зловещ
и кървав призрак,
разглезен от апатията
и капризите ни,
прастари както
и светът.”
(Превод Красин Химирски)
Бях пленен от майсторството на тези редове, от тяхната изтънченост и меланхолична изящност. Бях впечатлен от римите: например „призрак“ (ghost) и „изгубен“ (lost), които пресъздават съвсем точния призрачен и обладаващ звук. Но най-вече ме впечатли амбицията на Лоуъл - той гледа към света като че ли от космоса, като посивял и изнурен прорицател, който произнася присъди. Определя нещата такива, каквито смята, че са не само за него, но и за всичките му читатели. И е обърнат към бъдещето.
Неговото пророчество за замърсеното състояние на планетата и тъжните безкрайни „малки войни“ се оказва до голяма степен вярно. Но поетите рядко вече пророкуват, поне не видните в Америка. Най-уважаваните ни съвременни поети – онези на по петдесет, шестдесет и повече години, които взимат големите награди и „сладките” длъжности като преподаватели и които се появяват от време на време по страниците на „Ню Йоркър“ – пишат по много по-скучен и предпазлив начин. Вярно, не е като да не се пише и публикува тонове поезия, заради което е трудно да се генерализира. Въпреки това е видно, че поетите, които сега основно се радват на обществено внимание и на почитание, произнасят не особено страстни заклинания.
Американската мейнстрийм поезия често звучи така:
„От доста време насам си мисля, че някога е имало време
и че винаги ще има време,
за това, което ми идваше наум да правя
и което мога да си представя,
връщайки се назад към него и намирайки го,
така, както го открих първия път.
Но в този момент не знам
какво съм си мислел, връщайки се назад в мислите си.”
Това е Уилям Стенли Мъруин в брой на „Ню Йоркър“ от 12.12.2011. В края на стихотворението се чува дрозд на зазоряване, пеещ „новата песен“. Свежестта в природата се възприема като ироничен укор към безплодните размишления на поета. „Новата песен“ е за неизживения живот: пропуснати възможности, неизвършени дела. Изглежда стихотворението е и за това колко трудно е да се пишат стихотворения. “Което ми идваше наум да правя” предполага не само неизпълнени действия, но и ненаписани стихотворения). Редовете са мелодични, гласът топъл и съчувствен – но залогът е малък. Присъстваме на приятелски мач.
Подобно на Мъруин, днес повечето ни поети говорят на един дълбоко вътрешен език. Уклончив, двусмислен, болезнено саморазпитващ се. Не само говорят със себе си в стихотворенията си; често говорят със себе си за това как говорят със себе си, както Мъруин прави тук. (“Но в този момент не знам какво съм си мислел, връщайки се назад в мислите си”.) Лоуъл говори директно за нашите деца, нашата монотонна възвишеност: малко са днес значимите поети, които дръзват с някаква убеденост да кажат „наше“ или пък още по-дръзкото „ние“. Във време, когато колективните въпроси – обществени, политически – са неотложни, поетите ни са станали все по-затворени, силно алергични и някак оттеглени встрани от случващото се. Поезията им не се чува, а се дочува и понякога е твърде херметична, за да бъде изобщо дочута с нещо като разбиране.
Съвременните американски поети в момента изглежда вливат цялата си енергия в една задача: създаването на глас. Стремят се да не звучат като друг. В резултат често изваждат на преден план това, което в тях и езика им е най-самобитно и идиосинкретично, и пренебрегват онова, което е общо между тях и другите. Сегашният поет може да доставя определен тип удоволствие чрез уникалността си, но никой негов читател не би казал това, което Ралф Уолдо Емерсън се надява да изрече при срещата си със значим поет: „Това е моята музика; това съм аз самият.“
Казаното от Емерсън за американските поети през 1840 г. е до голяма степен вярно за тях и сега: „Нашите поети са хора с таланти, които пеят, а не деца на музиката. Идеята е второстепенна, на първо място е шлифовката на стиха.“ Тогава Емерсон прави критично разграничение. „Не метриката, а пораждащата метриката идея прави стихотворението – мисъл, толкова страстна и жива, че, като духа на растение или животно, има собствена архитектура и краси природата с нещо ново.“ Идеята остава второстепенен (или третостепенен) момент за сегашните ни поети, но не метриката и шлифовката са първостепенни – а гласът. Джон Ашбъри звучи категорично като Джон Ашбъри. Тези езерни градове израснаха от ненавистта/ в нещо, което лесно ще бъде забравено, въпреки че е гневно на историята.”Със своето сдържано флиртуване със смисъла тези стихове не могат да принадлежат на никой друг. Шеймъс Хийни (американец, така да се каже, поради взаимно осиновяване) звучи само като Шеймъс Хийни:
„Мога[1] да изпитам болката
от примката на тила
на врата й, вятъра
върху откритото й чело.
Той раздухва зърната й
до кехлибарени мъниста,
клати неустойчивия такелаж
на ребрата й.”
Редовете са по англосаксонски първични, те са грапави и сурови: всяка негова дума, както един приятел отбеляза веднъж, звучи като глагол. След не повече от четири стиха от Ашбъри или Хийни, или Ан Карсън, или Джори Греъм (повече за които по-късно), ще усетите кой се крие зад тях. Но поезията е повече от глас.
Данте, казват, превръща автобиографията си в грандиозна притча, така че тя добива универсален смисъл. Къде са днес поетите с такъв стремеж? Когато съвременните поети пишат обемно, с нещо като мащабен замисъл, те са склонни към неяснота и уклончивост: забележете „Мадок: една мистерия“ на Пол Мълдуун и „Сън за обединеното поле“ на Греъм, две поеми на талантливи поети, които поне за мен не заслужават препрочитане. „Мадок“ е за Уърдсуърт и Колридж и тяхното поетическо сътрудничество: изучавал съм и съм преподавал тези поети през целия си зрял живот и все още нямам представа какво има предвид Мълдуун. („Имаше гекони, въоръжени с дзен монаси / и от двете страни.”) Заглавието поне е доста честно: „Мадок“ е и си остава мистерия.
В началото на „Сън“ Джори Греъм ще връща трико на някого. Започва да вали сняг и снежинките (предполагам) са:
„Изчезващи, в момента в който попаднат на земята. Но украсяващи.
Разцъфващи. С мен по пътя, който трябва да измина. Вписани
в настоящето. Сякаш наистина е било възможно
да съществуват и съществуват, с невъзможност да бъдат отблъснати назад;
да бъдат давани и давани, но никога получени. Музиката
от стъпките не спира, няма никакво значение.
Тук са вашите неща, казах аз.”
Подозирам, че стиховете са опит да пресъздадат странността на чувството да си жив и потопен в света. Но за мен (несъмнено други читатели няма да са съгласни) тяхното пророческо качество (звучат като вещанията на късен оракул; няма кой друг да е, освен Греъм) не е подкрепено от силата на откровението им. Стиховете прорицават, без да се докосват до каквато и да е фундаментална истина на човешкото съществуване. Кой не би искал да пише, все едно тя или той държи ключа за вселената? Но в един момент ключът трябва да пасне на ключалка и да се завърти.
Най-новият коронован монарх на помпозната неяснота е канадската поетеса Ан Карсън, която вече е високо ценена в американския поетичен свят. Тя е внушително образована, класицистка, отдадена на изкуството си, твърдят, с необикновена страст. Но не мога да извлека много от стиховете, които започват “Строфи, полове, изкушения” (както и от много други нейни стихове):
„Добре е да си безполов.
Искам да имам крака, които не са натоварени със значение.
Има неща, които са непоносими.
И може дълго време да се избягват.
След това умираш.”
Стихотворението, мисля, е опит да се въобрази постчовешка идентичност. И със сигурност се отличава с гласа си. Но е толкова неясно, превзето и лично, че човек (или аз поне) не може да следи усукванията му. Така че заглавието на неотдавнашно нейно представяне в „Ню Йорк Таймс“: „Загадъчното великолепие на Ан Карсън“ е вярно наполовина.
Какво става, когато поети като връх на амбицията си някак чувстват нуждата да бъдат програмно неясни? Очевидният резултат е, че отказват обикновения читател. Но също така оставят твърде много свобода на критиците да определят поетичните им значения – и може би затова някои критици обичат толкова много Греъм, Мълдуун, Карсън и Ашбъри. Техните творби са достатъчно неопределени по смисъл, че критиците могат да си го привнасят, ставайки на практика съавтори. Това е дар за критиците, но читателите правилно очакват от поетите осмисляне на света, макар и трудно – а не половината им работа да се върши от доктори на науките.
Може да се каже, че са необходими три качества за създаването на превъзходна лирика. Първо, поетът трябва да има дарба: трябва да може да прави музика, да владее метафори, да сгъстява смисъла, да пише мелодично, когато го изисква ситуацията, и грапаво, когато е необходимо. Трябва да разбира от ирония, да контролира тона си. Но има и още едно, второ изискване. Трябва и да има какво да каже. Трябва да има някоя област от опита му, която го е поразила и го принуждава да намери думи, за да хвърли светлина върху нея. Трябва да изгаря от желание да атакува някакъв въпрос, да развърже възел, да го затегне или да го прониже с нож в сърцевината му.
Дори да има тези сили – силата на изразителността и силата за откриване на тема – поетът трябва да добави и амбиция. Трябва да е склонен да пише за читателите си. Трябва да е склонен да артикулира възможността, че това, което е вярно за него, е вярно за всички. Когато тези три качества – лирична дарба; сериозна тематика, представена страстно; истинска амбиция (която може да се нарече и смелост) – се съберат, резултатите могат да са блестящи, например, могат да се получат творби като „Ода за западния вятър“ на Шели,„Татко“ на Силвия Платили„Неделя сутрин“ на Уолъс Стивънс. Без тази последна съставка, амбицията, няма да излезе нищо велико. Съществуват истински стойностни писатели, които имат само две от трите способности, но извисявайки ги до необикновена степен. Ейдриън Рич има какво да каже и не й липсва амбиция, но освен в любовните й стихове и част от ранната лирика, дарбата за изкусно изразяване не й принадлежи. В „Седем кожи“ тя изпада в равно разказвателство:
„Да те закарам ли до вас - казва той - или
да се върнем в стаята за по питие?
Това е обичайният въпрос,
който има да зададе мъжът,
а какво трябва да отговори жената
ти дори не се и замисляш.”
Поезията на Рич се чете от мнозина, които четат малко други поети: те търсят красноречива полемична проза и тя им я предлага. Джеймс Мерил, писател с поразителни поетични дарби, попада на страстна тема само в шепа великолепни редове и бързо се изгубва в отклонения, произтичащи от консултациите му с дъската за викане на духове, матрица за късната му творба от 70-те години“Променящата се светлина в Сандовар” (“Нулев час. Отново чакам / някой, който да разпали пещта.”) Има много поети днес, които притежават силен лиричен талант или които са търсили и открили тема. Има дори неколцина, за които може да се каже, че имат и тема, и творческа сила. Но музата, която призовават, е лишена от огън.
Какво означава „стихотворение“ днес? Най-общо казано, момент на просветление. Би могло да се нарече – следвайки поета, който колкото и непряко да е, стои зад много от съвременната поезия, Уърдзуърт – петънце във времето. Внезапно, поради късмет или благодат, старание или инерция, поетът проглежда в живота на нещата – или по скоро в живота на собственото си съществуване. Но този момент на просветление не се вписва непременно в някаква свързана цялост. Американските поети сега не се опитват да изтъкат всеобхватна визия. Няма известен поет, който изглежда склонен да мисли: секс, политика, пари, детство – трябва да кажа нещо за всички тези неща, защото иначе визията ми за света няма да е пълна. Разбира се, цялостност, обхват – това са неща, които са се очаквали от Уилям Блейк, Уилям Уърдсуърт, Уолт Уитман, Уистън Хю Одън и (ако включим прозата като част от цялостната му работа) Т.С. Елиът. Появяват се у Робърт Фрост, Езра Паунд, Уилям Карлос Уилямс, Харт Крейн и (непряко, но незабравимо) в Стивънс. Очаквани са от Лоуъл и Гинсбърг. Сега стихотворението е дупчицав масовия мрак, не и част от процес на грандиозно просветление. Ако съвременен поет реши да създава цялостна карта на опита си, той би бил възприет като хюбристичен и по всяка вероятност полудял. Поетът пише фрагмента, който му е дадено да напише; идеята да се картографира целият опит или целият значим опит му е съвсем чужда. Сега поетите са музиканти, не митотворци. Творбите им са като отделни капчици, блестящи красиво върху парче стъкло. Шарън Олдс нахлува в банята да види баща си гол на тоалетната чиния (“Веднъж”);Мери Оливер гледа ястреб да се издига и пада (“Ястреб”); Чарлз Симик се разпростира върху сходствата между вилица и уродлива граблива птица (“Вилица”);Франк Бидарт обитава ума на лудо момиче и трепери пред гледката на влюбени, които се хранят един друг в ресторант (“Елън Уест”); Робърт Хас има епифания при повтарянето на „къпина“ (“Медитация в Лагунитас”), Робърт Пински сравнява мъртвото тананикане на компютъра си с призрачното отсъствие/присъствие на евреите, убити от нацистите във Вилнюс (понякога просветленията идват сами, понякога са насилени като в „Призрачен дъжд“). Всички тези творби са добри по свой начин. Или просто не са достатъчно добри. Те не утоляват жаждата на читателя за смисъл, който минава отвъд преживяването на отделния поет и хвърля светлина върху света, който споделяме.
„Медитация в Лагунитас”на Робърт Хас е особено уместен пример за случая – не само поради това, което прави или не прави, но и поради голямото почитание, което е събрал след публикуването на работата през 1979 г. За определени поети, пишещи в момента, „Медитация”е мерило и образец за това как трябва да се пише.
„Цялата нова мисъл е за загубата.
По това тя си прилича на старото мислене.
Например, идеята, че всяка специфичност изтрива
Блестящата яснота на общата представа.”
Стихотворението се превръща в размишление върху ограниченията на философската рефлексия: когато поетът и негов приятел обсъждат тези въпроси, в гласа на приятеля се появява “Тънък проводник на скръб, на тон / почти раздразнителен”. “Говоренето по този начин”, казва поетът, “разтваря всичко.”Но от това състояние на застояла абстрактност има спасение. Хас пише:
„Имаше една жена
Правих любов с нея и си спомням как понякога, докато държах
малките й рамене в ръцете си,
Усещах в присъствието й силно учудване
като жажда за сол, за реката от детството ми
с върбите на острова й, като глупавата музика от яхтата,
като мътните места, където хващахме малка оранжево-сребърна риба,
наречена слънчевата риба.”
Чрез спомена поетът преоткрива ярките подробности на преживяването, искрящите моменти, които се изгубват във философската абстракция. “Спомням си толкова много неща, начинът, по който ръцете й разчупваха хляба, / нещото, което баща й казал и което я наранило.”
Творбата завършва с декларация за независимост на специфично поетическото: “Такава нежност, тези следобеди и вечери, / в произнасянето на къпина, къпина, къпина.”
Творбата участва в достойна битка, битката, която Платон определя като стара още в собственото си време, битката между поезия и философия. Но трябва ли да се брои такова скромно участие в битката като важно стихотворение? Трябва ли да се разглежда като голяма работа стихотворение, което доста умерено и не изненадващо защитава правото на поета да казва “къпина”и да не размишлява над същините? Колко слаби са днешните поети, ако трябва да се борят за правото да не бъдат Мислители, и в каква криза трябва да са попаднали, ако това умело, но скромно размишление се превръща в техен химн? Не отправям това като сурова критика към Хас. Той е написал непретенциозно и човешко стихотворение. Единствено ситуацията, в която се намира американската поезия – срамежлива, дребна и в отстъпление – придава толкова голямо значение на “Медитация в Лагунитас”.
Напразно търся широко скроен поетически отзвук, какъвто би трябвало да породят събитията, започнали на 11 септември 2001 г. и продължаващи до този момент. Отзвук на „Войната срещу Америка“, „Войната с тероризма“, войните в Либия, Сирия и Афганистан. Търся нещо като творческата реакция на Уитман към гражданската война или на Гинсбърг към виетнамската. В „Разходка рано в неделя сутрин“ Лоуъл реагира по-адекватно от съвременниците ни на събитията от 11 септември и на последвалите войни, въпреки че пише 40 години преди тях. Защо трябва да е така? Вярно, възможно е и дори твърде вероятно големите амбиции да доведат до провал. Едно неотдавнашно значимо и енергично политическо стихотворение, написано и изпълнено от Амири Барака, „Някой взриви Америка“, завършва с доста странно в някои моменти ораторство. (В определен момент изглежда, че Барака смята Израел пряко отговорен за разрушаването на двете кули.) Но стихотворението е поне силен опит да се изкаже не само как стоят нещата за Барака, а за всички.
Критикът Ричард Поарие възхвалява Норман Мейлър за готовността му да скочи във водовъртежа на американската символика и да позволи на писането си да стане част от нея, а не да бъде пощенска картичка от друг свят. Нашите поети са поели по различен път и това ги е направило безсилни, точно когато имаме най-голяма нужда от силата им. Когато Робърт Лоуъл завършва известното си стихотворение на социално отчаяние "За съюза с мъртвите" с думите "една груба сервилност / се плъзга по мас", той се доближава опасно близко до рекламния жаргон. Той е опиянен от алитерацията, доближава се до лозунга. Но също така заема жизненост от популярната култура и драматизира собственото си потапяне в американското всекидневие.
Съвременната американска поезия говори собствен затворен език, не и нашия. Той е като цяло чист. По принцип не въвлича иконите на поп културата, не се потапя в рекламния жаргон, рокаджийската стилистика или политическото позиране: клони към неясното, неразбираемото, префиненото, древното, опитва се да излезе от кашата на заобикалящата го култура. Резултатът е поезия, която може и да е прекрасна, но ползва твърде оскъдни ресурси, за да обхване съществените събития.
Уилям Уърдсуърт е централна фигура за съвременните американски поети (независимо дали са го чели или не), не само защото поетите ни търсят „петънца във времето“, но и защото Уърдсуърт е големият поет на прочистването. Иска да ползва „думи, които не казват нищо повече от това, което сме”. С което има предвид, наред с други неща, че иска да отърве поезията от минали натрупвания. Не иска да има нищо общо с класическата и християнската митология. В първа част на „Екскурзията“ Уърдсуърт пише за Йехова и хоровете му ”Минавам покрай тях, без да се смути сърцето ми”. Той казва, че поезията има достатъчно пространства да се разраства, изследвайки ”Разума на човека”, което нарича “Моето любимо място и основното пространство на моята песен”. Това, което Уърдсуърт прави спрямо езическия мит и християнската доктрина, много съвременни поети правят спрямо днешния натраплив еквивалент: популярната култура, която капитализмът подхвърля всекидневно. Телевизионните предавания, видео игрите, рекламите, модата, интернетът, филмите, популярната музика: четейки голяма част от съвременната поезия, можете да си помислите, че тези неща никога не са съществували и че не изграждат общата ни околна среда. Разбира се, има и изключения. Поетът Тони Хоагландопределено обитава съвременния миш-маш. Дава на книгата си заглавие „Неинкорпорирани лица в късната династия Хонда“. А Фредрик Сайдъл умело размишлява над собствените си набъбващи желания в унисон с алчните копнежи на имперската ни република.
Може би Америка сега е просто прекалено в повече за собствените си поети. Може би не са в състояние да се справят с нея. Сещам се за духовитото изказване за Америка и поезията, което прави Чарли Ситрин в романа на Сол Белоу „Дарът на Хумболт. „Страната се гордее с мъртвите си поети“, казва Ситрин. „Тя изпитва огромно удовлетворение от свидетелството на поетите, че САЩ са толкова сурови, толкова големи, толкова прекомерни, толкова първични, че американската реалност е непосилна... Поетите са обичани, но са обичани, защото просто не могат да се справят тук. Те съществуват, за да осветят чудовищността на ужасната бъркотия и да оправдаят цинизма на онези, които казват „Ако не бях такова покварено, безчувствено копеле, подлец, крадец и лешояд, и аз нямаше да се справя. Вижте ги тези добри, нежни и мекушави мъже, най-добрите сред нас. Горките лудньовци сдадоха багажа.“
Масовата култура и механичното възпроизводство несъмнено играят роля в настоящото отстъпление на американската поезия, но какво да кажем за програмите по творческо писане? Сега поезията е нещо като бизнес. Проправяте си път в играта чрез намирането на спонсор: често е писател, който има назначение в университета ви. После идва ред на програмата по творческо писане и първата книга, като и двете обикновено се нуждаят от спонсорство – т.е. от ухажване.
За да успеете в този процес, често трябва да пишете подобно на наставника –да играете играта, която трябва да бъде играна. Трябва да сте в школата, да пеете в тон. Ако се опитате да надвиете спонсора, да покажете работата му като неуместна – е, първият закон на успеха е прост: никога не засенчвайте учителя. Умелият придворен знае как да кара този над него да се чувства по-висш. Той знае, че в желанието си да успее, не трябва да прекалява, демонстрирайки на какво е способен. Това няма да се хареса на наставника – няма да последва първата книга, стипендията, работата, повишението. Само правейки учителя да изглежда по-успял, пишейки в неговия стил, ставайки му последовател, начинаещият се издига.
Веднъж се заговорих с една писателка – жена със значими постижения и репутация - за програмата по творческо писане, в която преподаваше. Изказах идеята, че студентите идват в университета да намерят убежище, да отидат на няколко лекции, докато стипендиите им осигуряват прехрана, макар и жалка, а те се опитват да пробият, като напишат Големия Американски Роман. Не било така. Грешно съм разбрал, каза приятелката ми. Това, което искали студентите, не било слава, не и ако слава означава висок риск и вероятност за провал. Не били там, за да са велики. Там били, за да получат профсъюзна карта: повечето от тях искали диплома, книга, асистентско място в този или онзи университет, после още една книга, която ще ги постави на една стъпка от Граала…
Подозирам също, че част от притеснението на поетите да говорят на едро, да се хвърлят в дълбокото се дължи на нещо, което можем да наречем причинена от теорията тревожност. В съвременните университети литературните теоретици са в едно крило с поетите. Както изглежда, културната теория е научила младите поколения поети, че човек не трябва да прескача границите на собствената си раса, пол и класа. Тези различия са истински и изискват уважение; поетите го чуват отново и отново, макар и само като ехо от близката аудитория: Който пише поезия, без да уважава политиката на идентичността, е нечист, опортюнист, не заслужава доверие. Днес използването на Лоуъловото „наше“ или Уитмановото „ние“ може да се отчете като простъпка срещу добрия вкус и морал. Как смее бяла поетеса да каже „ние“ и да си позволява да пише от името на черните и кафявите си сънароднички? Как смее бял поет да говори за когото и да е друг, освен себе си? И дори тогава, имайки предвид престъпленията и съгрешенията, които са сторили неговите хора, как си позволява да извиси глас над самоукорителния шепот?
Поетите днес биха се разтреперили пред задачата да се оправдае божието отношение към човека или дори на човека към Бога. Никой не би посегнал да напише „Опит върху човека“. Никой не би казал публично това, което Шели е казал: че пише книгите си, за да промени света. Поетите трябва да помъдреят. Трябва да видят ограниченията си, излъчвани от департамента по английски в дъното на коридора. Тези ограничения не са благородни морални укази, а нещо по-близко до нас. Те са част от войната, която философията води срещу поезията, тази, за която Хас толкова деликатно намеква. Теоретиците – философите – искат да са отгоре. Те искат рационалните им дискурси да държат връх и да приглушат по-емоционалните, по-вдъхновени възклицания на поетите. Обичат да имат последната дума за раса, класа, пол и, разбира се, не искат да споделят това си право с друг.
Повечето добре познати американски поети са или са били поети-професори и това също крие своите трудности. Добре е, че поетите сега имат надежден начин да сложат хляб (надявам се, и малко вино) на масата. Но преподаването на поезия означава да се говори за нея по самоосъзнат начин. Означава да се извади на преден план преценяването. Има големи поети, като например Елиът, които са страхотни аналитични критици. Но стихотворенията, особено живите и тайнствените, тези, които събират поразяващо различни неща по поразяващо прост и озаряващ начин, не идват от тази част на мозъка, където се намира преценката. Не веднъж ни е казано, че стихотворенията идват от по-мечтателната и асоциативна част на ума. Преценяването се чувства твърде много в голяма част от съвременните американски стихотворения: иди дотам и не повече.
За да успееш в света на съвременната поезия, да си успешен придворен поет, най-добре е да заложиш на сигурно, никого да не засегнеш. Двама от най-почитаните и влиятелни съвременни поети са особено добри в това отношение. Възгледът, че Джон Ашбъри казва малко, но това малко е казано по много елегантен начин, не изненадва никого. С малко изключения, като “Автопортрет в изпъкнало огледало”, Ашбъри може да се определи като деконструктивен поет.Той разгражда смисъла. Той ни завежда до ръба на значенията, задържа се там за миг и после отстъпва, привличайки вниманието към нашия (и вероятно своя) глад за завършек, за истина. (“Клетвата на тенис корта”: “Ще продължавам да те обичам като вода, но” - да, да, но какво от това? – “Всичко това има ужасен дъх.")Той е изкусен, провокиращ, съноподобен поет, който несъмнено често тласка други поети извън конвенционалните начини на писане към свежи конструкции, които живеят между съзнателната воля и по-флуидните нива на съзнанието. Епиграфът към събраните съчинения на Ашбъри трябва да е изречение на Емеръсън: „Книгата с въображение“, казва той, „ни дава повече в началото, когато ни стимулира чрез своите тропи, отколкото впоследствие, когато разберем точния смисъл на автора.“ Но при Ашбери трябва да има тази уговорка: като цяло, авторът изобщо няма точен смисъл. Той оспорва превъзходството на ума над света на усещането. “Тези езерни градове израснаха от ненавистта/ в нещо, което лесно ще бъде забравено, въпреки че е гневно на историята”. На ръба сме на приповдигнато изричане. Какво за тези езерни градове? Но после се придвижваме грациозно към пародия на помпозен академичен дискурс. Забравящи градове? Градове, гневни на историята?
Ако тази доста приятна поезия беше смятана за незначителен феномен, мекушава муза на усилията на другите, щеше да е съвсем на място. Но Ашбъри е един от видните поети на англо-американския свят. Книгите му излизат в „Американска библиотека“ и увъртанията му са национална валута. Спорно е дали Силвия Плат изневерява на добрия вкус и насилва метафората, когато сравнява благовъзпитания си баща професор с нацистки насилник. (“Всяка жена обожава един фашист” в стихотворението „Татко”.) Но предизвиква всички жени да преосмислят взаимоотношенията между баща и дъщеря. Поетът-пророк, казва Нортръп Фрай, може да прави много неща, но никога не увърта. От гледна точка на читателя, който се надява на пророчество от време на време, работите на Ашбъри са постоянно увъртане.
Ах, ще кажете може би, ако търсите убеждения, риск, сила – насочете се към друг монарх на англо-американския поетичен свят. Вижте истинския наследник на Йейтс, майстора: Шеймъс Хийни. Хийни е мощно надарен автор. Често звучи политически и страстно. Но е най-силен, когато скърби над миналото и мимолетното. Обича да поглежда назад и това много успешно го отделя от настоящето. Както и честата му загадъчност – кой поет е употребявал толкова много неясни думи, с които да държи читателя на дистанция, да крепи в него вярата, че поетът знае нещо, което той не знае?
В “Наказание” (цитирано по-горе), стихотворение, започващо със силни чувства и точен детайл, Хийни описва едно, както му се струва, младо момиче, чийто труп изваждат от торфено тресавище във Виндеби, Германия. Лявата страна на главата й изглежда обръсната. Римският историк Тацит казва в „Германия“, изследването си на германски племена, че често хората от племето наказвали прелюбодейките с обръсване на главата. Хийни по блестящ начин скача напред във времето до Северна Ирландия, където жените, имали връзки с английски войници, били оковавани на стълб и отново обръснати. Хийни, обръщайки се към изровеното тяло, размишлява за собственото си място в този ритуал на срама (отново от стихотворението „Наказание” – бел. ред.):
„Аз, който стоях онемял
когато твоите сестри - предателки,
потопени в катран,
плачеха на парапетите”
Добре, и после какво се случило? Какъв извод си правите от този горчив момент?
„който си е затварял очите
в цивилизовано възмущение
сега разбира прецизното
и родово, съкровено отмъщение.”
Мисля, че поетът има намерение да каже тук, че той е такъв един човек, който не би поздравил на улицата типовете, обръснали главите на ирландски момичета. Тогава той би бил този, „който си е затварял очите в цивилизовано възмущение”. Същевременно обаче той напълно разбира нуждата да се унижават жените по най-живописния възможен начин. Той разбира „съкровено отмъщение”. Иска да бъде и двете – да е изтънчен и да е брутален, прост. Тук и често другаде Хийни е способен да разцепи на две всеки косъм.
Сравнете тези редове със завършека на „Великден, 1916“ на Уилям Бътлър Йейтс, поет, когото Хийни възхвалява в речта си при приемане на Нобеловата награда през 1995 г. В началото Йейтс има предубеждения към ирландските патриоти, които се опълчват срещу английските окупатори – той и неговите издигнати приятели вярват, че живеят сред клоуни и шутове, там, където „носят шарения”. Но към края на стихотворението великодушният Йейтс преодолява двоуменията си и шаренията, цветовете на глупака, се заменят с друг нюанс:
„Имената им да пророня ли -
Макдона и Макбрайд,
и Пиърс, и Конъли:
днес и за в бъднини,
зелено дорде ни обгражда,
всеки, всеки се промени -
красота страховита се ражда.”
(Превод Ангел Игов)
Читателят може да се съгласи или не. На читателя може да му се хареса, или не. Поетът не увърта.
Би могло да се направи връзка между Шеймъс Хийни и Алън Гинсбърг, поет, който безумно се потопя в случващото се в момента. Винаги ли стихотворенията му са стихотворения? Със сигурност, не са винаги изказани по най-добрия начин и тук Хийни е за предпочитане. Гинсбърг е до голяма степен повлиян от будистката традиция, въпреки че ми се ще да не е бил толкова възприемчив в деня, когато неговият гуруРинпочему казал, че първата мисъл е неизбежно най-добрата. Въпреки всичко, стихотворенията му преливат от остроумие, жизненост, огромна енергия и сърдечност. От „Вой” през „Плутонова ода”до превъзходното песнопение на скелетите, в което Гинсбърг бичуваполитическите си врагове (ЦРУ) и подсеща тях и себе си, че всички сме смъртни, страдащи (скелети) и следователно, нуждаещи се от съчувствие – през всичките тези дни и всичките тези стихотворения Алън Гинсбърг не пропуска да представи визия за това как стоят нещата за него и всички нас. ("И каза гностическият скелет / човешката форма е божествена/ И каза скелетът на моралното мнозинство / не, не е, моя е.”)
Гинсбърг великолепно разгръща тази визия в книгата си с интервюта „Спонтанното съзнание“, която е един от най-добрите учебници за съвременно изкуство и живот. Може да я премете или да я изхвърлите в кошчето, но тя е такава, каквато е. Алън Гинсбърг може да бъде и прекрасно интимен, някои от късните му творби за любовта и самотата (особено самотата) са сред най-добрите му.(В „Лична реклама” ни казва, че търси храбър "войн, който вероятно харесва жени и момичета, и няма проблем /да сподели легло в апартамент за медитация в Долен Ийст Сайд, / и може да помогне да вдъхнови човечеството да завладее света с гняв и чувство за вина."
Печален, нежно самоироничен, стар, но все още в играта. Гинсбърг е пример за онова, което вече като че ли не съществува, устремният публичен поет, който, дори когато пише за себе си, се опитва да предложи алегория на настоящето за всеки. и който приковава погледа и почитта на културата.
Готовността да се каже „ние“, да се говори в множествено число и да се постигне мощен тонне е по необходимост заделено за левите, популистки поети като Уитман и Гинсбърг. Т.С. Елиът се нарича „класицист в литературата, роялист в политиката и англо-католик в религията“. Казва, че подкрепя империите. Но когато е убеден, че се докосва до универсалното, както със сигурност прави в “Литъл Гидинг“, той не се колебае да го покаже. Тази велика творба за патриотизма и вярата достига връхната си точка с изявлението:
„Ние не ще престанем да търсим / И в края на нашето търсене / Ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали / И ще познаем мястото за първи път.“ (прев. Владимир Левчев)
Поетът говори в множествено число, за да внуши, че истинската любов към родината може да започне с точно съзнаване на мястото на произхода ни, физически и религиозен. От естетическа или политическа гледна точка, Томас Елиът няма нищо общо с Алън Гинсбърг и много малко с Уолт Уитман, но споделя тяхната дързост, а от един момент нататък това е от най-голямо значение.
И Джон Ашбъри, и Шеймъс Хийни са талантливи автори, които развиват изкуството си и разгръщат това, което се крие в тях. Това, което ме притеснява. е фактът, че съвременниците им са ги направили централни поети на нашето време. Към тях се обръщат за пример младите писатели, те определят стандартите, а стандартът е изцяло насочен към самовглъбеност и уклончивост, херметизъм и себелюбуване: красива, изпипана, абстрактна поезия, която отказва да бъде поезията на нашата епоха.
Често си мисля, че поетите ни пишат, сякаш историята е завършена и те живеят в свят извън колективното ни време. Пишат, сякаш големите обществени кризи не съществуват и най-неотложните дела са самокултивиране и избягване на скуката. Много от поетите ни са способни да създадат значими неща. Има много талант. Но на нас ни е необходимо да го използват и да поемат малко рискове. Имаме нужда от тяхната помощ. Срещу банкерите и пиар агенциите, журналистите и професорите, политиците (особено тях), имаме нужда поетите да създават чувството ни за настоящето и надеждите ни за идните времена. Казаното от Шели е точно: Истинските поети са непризнатите законодатели на света.
 
Harper’s Magazine, юли 2013
Превод от английски Никола Маринов


[1] От стихотворението „Наказание”
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”