Български  |  English

Уроци по бавно четене

 

„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаването на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
К
 
„Подчинение” от Мишел Уелбек, ИК Факел Експрес,
превод Александра Велева
 
Водещ Андрей Захариев: Днес говорите за „Подчинение”: заповядайте.
Александър Кьосев: Българският читател, по-точно този, който чете, познава Уелбек вече добре, защото са преведени повечето от неговите романи. Българското издание на „Подчинение” излезе почти едновременно с френското и с английското. Това е един скандален роман, в който става дума за това как демократична, светска Франция постепенно става мюсюлманска държава. И неговото написване и издаване съвпадна с прочутия и ужасен кървав случай с „Шарли Ебдо”. Малко преди това самият Уелбек се беше появявал на страниците на списанието, на корицата като карикатура. И стана огромен скандал, в резултат на който френската премиера на романа беше отложена. А самият Уелбек се скри за дълго от светската публичност. Въпреки това, романът предизвика страшно много коментари в различни пластове на обществото - от професионалната критика до политическата журналистика. Той описва нещо, от което всички се страхуваме.
Миглена Николчина: Романът не показва никакво особено насилие. Той показва как Франция става ислямска по демократичен път и как един професор по френска литература приема исляма в края на романа... Ние с Кьосев отново сме „доброто и лошото ченге”. Той харесва романа, аз не го харесвам. Аз смятам, че романът е самата болест. Т.е. това не е диагноза на ситуацията, в която живеем; не е опит тя да бъде видяна по-широко, не е опит да бъде видяна в дълбочина. Не е диагноза, а циреят, в който се намираме в момента - в Европа и в света като цяло. От тази гледна точка, аз имам много сериозни проблеми с този роман, който, освен това, ми се струва слаб. Той е написан, структуриран е като порно. И като казвам, че е структуриран като порно, нямам предвид двете или трите сцени с експлицитен секс, ние свикнахме с такива неща - както романтиците непременно трябва да включат в разказа си природна картина, така съвременният роман трябва да има секс, рано или късно се стига до това. Това е просто конвенция днес.
Проблемът е, че политическата канава на романа (а там има, разбира се, напипани болни места); идеологическата канава на романа (там има също напипани болни места, отнасящи се до опортюнизма на съвременната политика, не е нужно да го прочетем в романа, за да знаем, че и това е така); религиозната канава, където има абсолютно смехотворни за мен моменти – всичко това е просто оправдание, за да се стигне до фантазията, така, както в един порнографски филм сюжетът е само игрива прелюдия. И фантазията е тази – да имам две жени; една жена, която да ми готви, и една тийнейджърка за леглото. И при това, застаряващият професор не трябва да се труди за получаването им, защото ислямът ще му ги достави - дори, оказва се, направо три в пакет: и избор не е нужно да прави. А след това няма да е нужно и да се бори да си ги запази, защото те няма къде да ходят. За разлика от любовницата, която героят има в началото, която му казва чао и заминава за Израел, понеже вижда какво се случва във Франция. Има едно изречение, в което героят самодоволно си мисли: „Е, в крайна сметка, аз ще живея в ислямска Франция по-щастливо, отколкото тя в Израел”. Ужасен роман.
Александър Кьосев: Ние сме на напълно различни мнения. Така обаче не е само между Миглена и мен. Това в някакъв смисъл е състоянието на световната критика по отношение на този роман. Непрекъснато възникват спорове. И от една страна, Мишел Уелбек е обвиняван в нихилизъм, в порнография, в елементарност...
Миглена Николчина: В педофилия.
Александър Кьосев: В педофилия, в памфлетщина, в публицистична едноплановост на повествованието. От друга страна, той получава непрекъснато литературни награди и е един от най-известните писатели на света. И редица хора, включително и аз, го смятат за едно от най-големи и интересни явления сред съвременните писатели, в съвременната световна литература. Както го представи Миглена, то излезе, че това е пропаганда на политическия ислям плюс малко порнографски, мъжки фантазми. Нищо такова няма в романа, според мен. Напротив, романът представлява според някои сатира, според други нещо друго - накрая ще кажа нещо за това. Във всеки случай, той е един роман, привидно реалистичен. В него има какво ли не, включително секс и насилие, терористични акции. Въобще, романът има много сложни, реалистични нива на изображение, които не бива да се подценяват: чрез отделни, но многозначителни детайли, той показва бавното пълзене не просто на исляма, а на една цяла ислямска цивилизация вътре във Франция. И как това се случва в резултат на натиск отвън (включително джихадистки акции, но те са малко в романа), а също и на вътрешна политическа ситуация, много сложни политически игри между партиите. Но не само това - в различните етажи на реалистичната картина са и най-различни други неща - сложни политически и интелектуални игри вътре в Сорбоната, процеси във френския туризъм и кулинария, външна политика и какво ли не. Реалистичният план на изображението показва как стъпка по стъпка се променя нещо във Франция, включително се променя във френската кухня, във френското обличане, в отношенията между хората. И това става така, сякаш обществото е заразено от една бавна проказа, която пълзи, независимо и невидимо от онова, което се случва на повърхността. На повърхността са политическите интриги - Националният фронт, социалистите, десницата играят някакви глупави игри; и се появява изведнъж някаква нова измислена партия, Мюсюлманското братство – и по стечение на обстоятелствата и перверзната логика на политическия живот, тя неочаквано идва на власт. И се почват едни промени, които никой не е очаквал, фундаментални промени. Те започват, колкото и да е странно това, от образованието. Т.е. започват от университета, в който главният персонаж е професор.
Миглена Николчина: Нищо странно няма, разбира се, и това е едно от попаденията на романа – ситуацията, в която се намираме, до голяма степен е свързана с упадъка на образованието. Едно от верните неща, които се показват в романа, и ние би трябвало да си ги повтаряме, особено днес, е, че не икономиката, в крайна сметка, решава нещата, ние малко се самозабравихме с тази неолиберална идеология. Ценностите решават. Това е битката. Битката е за ценности и това е едно от важните послания на романа. Обаче начинът, по който той е направен... примерно смехотворното обръщане към исляма на Франсоа, на героя – смяла съм се до сълзи. Той прочита една книжка с десет точки защо да се приеме ислямът и решаващи за него се оказват две – едната е полигамията, разбира се, а другата е описание колко е голяма вселената и как в нея има галактики и те са подредени! Е, колко невеж трябва да е този френски професор по литература, за да се смае от такива доводи?
Александър Кьосев: В този роман има една гледна точка, гледната точка на героя – и всичките описания, за които говорихме, включително най-реалистичните, за които преди малко споменах: това пълзене на новата цивилизация в молекулите на старата, минава през тази гледна точка, която е много особена. Героят-професор си има свой професионален литературоведски обект за изследване, който едновременно е и негов модел на поведение – един второстепенен френски писател, Юисманс, който сто години по-рано има подобна на неговата съдба. И в хода на романа се казва, че Юисманс е искал да напише един разочароващ роман за разочарованието. И е знаел предварително, че той ще бъде провал, разочарование. Този споменат персонаж-образец, Юисманс, е интерпретативен ключ. Той показва как същите вътрешна пустота, скука и тягостност, които през цялото време проникват в душата на главния герой, са перспективата, която се наблюдава в този свят. И по тази причина френският свят е описан, от една страна, подробно, от друга страна – небрежно и с известна студена фейлетонна дистанция. И, разбира се, социалните механизми не са анализирани в дълбочина, те са само намекнати. Този герой не е способен да направи такъв анализ, ноособената дистанция изразява неговата собствена пустота и студенина, повърхностност. И най-големият проблем на романа е самият герой. Той представлява своеобразна реплика на Уелбек спрямо един фундаментален литературен персонаж на Европа; най-добре той е илюстриран с Хъмбърт Хъмбърт на Набоков в „Лолита”, но ще се появи и в романа „Позор“ на Джон Майкъл Кутси. Един особен, много особен персонаж, който при Набоков и Кутси изглежда по един начин; и изведнъж при Уелбек той се оказва една празна черупка, която сякаш всичко друго помни, но няма никакъв център, няма никаква екзистенциална гравитационна точка. И от тази студена екс-центрираност, празнота, той разказва този свят. Разказът е празен. Разказът е празен и изпълнен с особена вътрешна пустота, досада и дистанция.
Миглена Николчина:  Между другото, Уелбек много се оплаква, че хората се занимават с майка му, а не с романите му, но е трудно да не се занимаваш с майка му, след като той постоянно за това пише.
Александър Кьосев: Казах, че този герои се опитва да следва своя образец, Юисманс. И подобно на него, той прави опит за завръщане към духовността и религиозна конверсия към католицизма. Но тук не успява.
Миглена Николчина: Да, понеже в манастира не му позволяват да пуши и понеже трябва да се откаже от секс.
Александър Кьосев: Ама това всичко е описание от споменатата особена гледна точка, не е пропаганда.
Миглена Николчина: Аз мисля, че ти привнасяш критична дистанция, която липсва в романа. Аз мисля, че там има едно меланхолично, депресивно залепване на автора към този персонаж, което го превръща в самата болест, а не в нещо, което има дистанция спрямо болестта.
Александър Кьосев: Ако беше така, другите романи на Уелбек трябваше да са ислямски и в тях също да се мечтае за по две, три жени, готвачки и секс специалистки,, но те не са такива, много са различни.
Миглена Николчина: Е, той преживява конверсия, нали това ни се описва.
Александър Кьосев: Аз мисля, че начинът на писане на Уелбек - по принцип, не само в този роман – е много сложен двоен реализъм, реализъм с двойно дъно. Някои го наричат спекулативен реализъм, но той самият отрича, не харесва това име. Как изглежда тази двойност? На пръв поглед, романът е традиционен социално-психологически роман, който описва, отразява света около себе си, или пък прави нещо като опит за близкостояща антиутопия. Всъщност, пространството, в което пише Уелбек, е пространството на фантазмите и страховете. Ако истинският жанр трябва да бъде определен, той е horror story. Само че това е много особена, интелектуална horror story, в която няма извънземни, няма чудовища, няма страхове с чудовищни размери...
Миглена Николчина: И няма никакво съзнание за съвременния свят като за малко по-сложен...
Александър Кьосев: За сметка на това, всички онези табуирани страхове, с които живее съвременният човек, са разиграни като театър – и този театър е абсурдистки комичен и изключително провокативен, и, в последна сметка, премества съществената драма в самия читател. Защото този читател чете четивото, представящо се за реалистична антиутопия – и чете, непрекъснато съпротивлявайки се, с огромно неудовлетворение, отегчение, досада, яд и едновременно с това е силно провокиран, и, така да се каже, бива въвлечен в този театър на страховете на съвременния човек. Основният страх е, че този познат, реалистичен свят е всъщност най-лошият възможен свят. Или, казано по-добре – най-досадният, празен, кух и отблъскващ свят. Повечето от тези страхове са табуирани и ние не си говорим за тях. Онова обаче, което трябва да се признае на Уелбек, е, че той няма табута. И основният страх витае около героя – той е страхът на европейската цивилизация, че фигури като Хъмбърт Хъмбърт, които са били нейната културна памет и нейния ерос, са черупки вече. С което тази цивилизация вече е лишена от какъвто и да е вътрешен център. В случая пълзящият и превземащият отвътре Франция ислям, дето се казва, за Уелбек е само похват. Той в следващия си роман ще напише нещо друго. Обаче през цялото време той пише за страховете и за табутата на Запада, за залеза на този Запад; и изкарва неща, които никой друг не казва. Не смеят да ги кажат така, нито имат толкова радикално въображение. А той смее. В резултат на което го преследват и не го харесват.
Миглена Николчина: Аз мисля, че не е единственият, който смее да казва такива неща, а е единственият, който ги казва толкова простичко и толкова директно. Т.е. има нещо в нивото му на писане, което го прави достъпен за много хора, независимо дали те са прелъстени от него, както ти си прелъстен, или са отвратени от него, както аз съм отвратена. Той има хубави изречения от този вид: „Фантазиите на други хора ме отвращават”. Е, в случая неговите фантазии мен ме отвращават. И не съм единствена в това отношение...
Александър Кьосев: Аз от самото начало казах, че в световен мащаб критиката е раздвоена. Но аз не виждам защо да отстъпя от това, което казах. Казах го ясно.
Миглена Николчина: И като цяло трагедия би било, ако професорите в Сорбоната знаят толкова, колкото знае професорът в този роман, действително горко ни.
Александър Кьосев: E, и аз чух нещо ново. Уелбек е бил обвиняван, че е нихилист, че е циник, че е късен ницшеанец, че какво ли не още….Но досега цирей не е бил наричан.
Водещ Андрей Захариев: Благодаря много и на двама ви.
29 октомври 2016
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”