Български  |  English

Майка и син

Коледен разказ

 

Дъждът валеше силно и чадърът не успяваше добре да го предпази. Непрекъснато заобикаляше и прескачаше локвите, но разхлопаните плочки не можеше да избегне. Краката му бяха мокри, крачолите бяха подгизнали почти до коленете. Няколко пъти смени ръката, която държеше чадъра, а свободната слагаше в джоба на якето. До вчера беше неестествено топло, от онези дни, които ти напомнят за есента в края на декември. Днес застудя рязко. Не го интересуваше глобалното затопляне или глобалното застудяване, струваше му се, че костите му измръзват. Тънък режещ вятър подсилваше усещането за неуютност. Ушите му направо звънтяха, сякаш щяха да се отпорят, ако не побърза. Въпреки това, не му се прибираше. Стаята му беше почти толкова студена, колкото навън. Отопляваше се само стаята на майка му. Беше още рано, но бързо се стъмни и очертанията на света наоколо се размазаха, като че гледаш през прозореца на бърз влак. В края на работния ден хората под чадърите подтичваха и внимаваха да не се намокрят повече, отколкото вече бяха. Някои, навели глави, гледаха къде стъпват и шарените, мигащи от всяка витрина лампички хвърляха дълги цветни отблясъци по чадърите им, по мокрите улици и по лицата, когато от време навреме ги вдигнеха нагоре. А там целият град мигаше и светкаше, отвсякъде се чуваше познатата мелодия и никой не искаше да забележи евтината пластмаса, от която беше изработено всичко.
Мина набързо през пасажа при бившия „Кристал“, прибра чадъра, изтърси го три-четири пъти от водата и на излизане го отвори отново. В този момент го забеляза. Беше човек, в това нямаше съмнение, разбра по свитото на земята тяло, увито в оранжево родопско одеяло. Приближи се, наведе се надолу да огледа по-добре. От пръчките на чадъра му водата се стичаше върху одеялото. Отдолу имаше подложени разкъсани кашони, подгизнали от водата, а отстрани се въргаляха някакви парцали, картонена чаша за кафе и празна найлонова опаковка от салам. Целият вонеше. Стори му се неловко да го попита нещо – човекът дори не помръдваше. Дали не е умрял, мина му през ума и с крак го побутна в гърба. Онзи не реагира. Тръгна си бързо по пътя и се заоглежда дали някой не го е видял. Стана му още по-студено, потрепери и наново смени ръката, като стисна по-здраво дръжката на чадъра.
Майка му от години вече не излизаше от апартамента. Обясняваше, че няма какво ново да види навън, или нещо, което да я интересува. Малко по малко ограничи контактите си с и без това оредяващите й приятелки. Не ми се говори за болести, възразяваше тя, когато той я кореше, че не общува, че се е затворила в себе си. Всъщност, говореше почти само за това. Никой не ме слуша вече, оплакваше се. Едва я издържаше с тези болести, но когато минаваше към спомените, беше някак по-поносимо. Те избледняваха с времето, променяха се, ала тя ги разказваше и преразказваше, доизмисляше и направо съчиняваше с все същото удоволствие. И все повече се залежаваше.
Като влезе в антрето, преди още да остави чадъра в банята, извика:
- Мамо, прибрах се.
Тя изчака, както обикновено, и чак след многозначителна пауза, която казваше: „Ще видиш колко пусто ще ти е без мен“, се обади. Той не влезе при нея, а отиде в кухнята да включи котлона.
- Игнажден е, какъвто човек пръв влезе в къщата, като него ще ти е годината...
Гласът на майка му беше слаб, сънен, сигурно пак е спала през целия ден, спала е пред телевизора.
- Е, и? При нас не се очаква промяна.
- Никой не влезе, освен ти, сине. Спомням си какво дете беше - кротко, послушно.
- Не ми се слушат пак спомени, уморен съм – прекъсна я и затвори вратата на кухнята.
Преди години все още имаха такова одеяло. Оранжево, вълнено, „родопска“ шарка на карета, с проскубани краища. Бяха два вида – оранжеви и зелени. Имаше ги през социализма почти във всяко семейство. Затова ли не му излизаше от главата? Заради онзи на земята ли, върху мокрите тротоарни плочи, от които го делеше тънко велпапе, или защото си спомни как като малък майка му го завиваше точно с такова вълнено родопско одеяло, чаршафосано в бял плик с кръгла дупка в средата, захванато в четирите краища с безопасни игли „за всеки случай“? Подпъхваше го отстрани около тялото му, подгъваше го при краката, а после го целуваше по двете очи за „лека нощ“. Като се обръщаше настрани, пружината на леглото лекичко изскърцваше. Лъжичката застърга в дъното на чашата с чая. Медът отдавна се беше стопил, а той продължаваше да върти ли върти. Майка му оттатък гледаше телевизия и звукът сигурно се чуваше чак у съседите. Сложи си слушалките, музиката го успокои, изключи го от света.
Следващият ден отиде на работа в лошо настроение. Времето беше студено, небето се беше избистрило. Трудно му беше да се съсредоточи, изпитваше раздразнение от всичко, успя да се скара с един колега без причина. Заболя го главата. Нямаше обяснение и се зарече да си запише час при личния лекар. Отлагаше постоянно, а сега в тези предпразнични дни сигурно ще е препълнено с пациенти, ще трябва да чака. Само като се сети, главоболието му мина.
Работата в преводаческата фирма не му харесваше. Беше скучна и в края на работния ден изпитваше досада и непреодолимото желание още на следващия да си подаде молба да напускане. Но идваше нов ден, пиеше кафе, излизаше от къщи и тръгваше по познатия вече от толкова години маршрут. Като студент мечтаеше за университетска кариера, искаше да преподава, после изскочи възможност за работа в това бюро и той започна. Да пробва. След време се видя със свой състудент, който също като него се стремеше към преподавателско място. Беше спечелил конкурс. Беше доволен. Разправяше колко му е интересна работата със студентите, как им станал любимец. Ходиха една вечер да пият бира заедно и тогава, след няколко чаши, истината излезе наяве. Старият му приятел започна да се оплаква от отношенията в катедрата, от подмолните борби за власт, от зависимости, които спъваха възможностите за развитие, ако не си „в играта“, как всъщност няма как да се развиваш в такава йерархична среда, ако... Не попита каква „игра“. На тръгване приятелят му вече съжаляваше за откровенията си. А той съжали, че вече няма за какво да крои планове. Същата вечер се раздели с желанието да преподава. Добра си беше работата му. Скучна, но без особени сътресения, сигурна, доколкото имаше нещо сигурно днес. Това беше преди години. Оттогава двамата бяха разредили срещите си, разговорите течаха вяло, фалшиво и накрая спряха да се виждат. Защо се сети за него точно сега? Вървеше бавно, без настроение, но постепенно му стана приятно да се заглежда в украсените празнично заведения, в магазините, да усеща радостната възбуда на хората от предстоящите дни. Главата му се проветри от студа. Беше стигнал пасажа, откъдето минаваше винаги на път за вкъщи. Трябва да купя и аз някоя украса за Коледа, помисли. Поне ще зарадвам майка, с нея в последните години все сме сами на Коледа. Отсега ще напазарува и неща за ядене, остават само три дни до Рождество. Ще направи тържество като в детството. В полутъмната стая елхата искри от светлини, играчките по нея ги отразяват и разпръскват, а той с трепет чака подаръка си.
Когато излизаше от пасажа, потърси с очи спящия на земята от предната вечер. Този път кашоните бяха изправени и образуваха нещо като параван. Легналият беше скрит, виждаха се само краката му в разкривени обувки, загубили цвят и форма. Приближи и погледна отгоре. Човекът пак лежеше в импровизираното си „легло“ от кашони, с гръб към улицата и с лице към стената, отново завит с оранжевото родопско одеяло. Очевидно не спеше, мърдаше и мърмореше нещо, от което се чуваха по-скоро звуци, отколкото думи. Веднага отмести поглед и забърза към къщи. Вече зъзнеше от студа. Защо му трябваше да минава оттам, да види пак този нещастен клошар! Как защо, нали оттук се прибира всяка вечер? Освен в редките случаи, когато отиваше другаде. Къде? Защо беше спрял да ходи където и да било, да се среща с хора, с приятели. Главата му пак натежа. Непременно ще иде скоро на театър, ще си купи билети за най-гледаната постановка в Народния. Ще иде сам. Нищо, че е сам. Ще отиде.
Влезе вкъщи и поздрави майка си. После ще вечеря. Първо иска да се изкъпе, да се стопли. Мамо, ще ти донеса да ядеш. Изтощен съм, искам да спя.
Този път след работа отиде да си купи билет за театър. Билетите за най-популярното представление бяха свършили. В навечерието на Нова година е така, каза касиерката. Купи си един за Камерна зала за след седмица, без да има представа каква е постановката. Тръгна да се прибира по обичайния маршрут. Нямаше търпение да види дали бездомникът е там. Като наближи, реши, че този път ще го заговори. Ще го попита от какво има нужда, как да му помогне. Може да му даде пари. Или да му купи храна? Парите лесно се превръщат в бутилка евтин алкохол...
Нямаше го. Мястото пак беше покрито с кашони, но вместо човек, върху тях имаше три грамадни камъка. Отмина озадачен и сконфузен.
Следващия ден нямаше търпение да свърши работното време и да отиде да види дали клошарът е там. Нямаше го. Нямаше ги и кашоните. Ъгълът беше празен. Изметено. Попита в съседната книжарница. Нищо не знаели, нямали представа къде е, но бил някъде тук, щял да се върне.
Докато вечеряше на крак в кухнята, приготви сандвич за майка си и го занесе в стаята й. Тя седеше в леглото, подпряна на няколко възглавници, и гледаше в екрана на телевизора. От години беше стеснила своя свят и познаваше само този, който й показваха телевизионните предавания, новините, филмите. Почти не се сещаше да се храни, докато той беше на работа. Вечер й приготвяше нещо и тя машинално го изяждаше. Целуна я по челото – добре ли си, мамо? Загледана в някакво риалити, сякаш отсъстваше от стаята, но при въпроса изведнъж се сепна: А ти как си? Не споделяше нищо с нея, за да не я тревожи. Дори когато се разделиха с онова момиче, не пожела да й каже защо. Не че той знаеше. То си тръгна така естествено, както беше се появило – мълчаливо. Сънуваше го известно време по един и същи начин – как се смее, направо се залива от смях. Повече не потърси друга.
Не можеше да се справи с времето. Времето ту се влачеше бавно, изнервящо бавно, особено в празните почивни дни, когато, вече почистил малкия апартамент, му се струваше, че часовникът спира, че стрелките едвам-едвам се помръдват и денят няма край. Понякога обаче времето се разбързваше, препускаше и не успяваше със задачите, които си беше поставил. Това го изнервяше и се замотаваше още повече. Напоследък времето постоянно беше в такава фаза.
През нощта сънува как лежи на празното място на клошара, но под него няма кашони, опитва се да се завие като пашкул във вълненото одеяло, подпъхва го под себе си отвсякъде, но краката му все излизат навън, бос е и умира от студ, свива си краката, притиска коленете до брадата си, сгъва ръцете и, превърнал се почти на топка, с глава под одеялото, отваря очи, но не вижда нищо. Ослепял съм, минава му през ума и се събужда разтреперан, в ембрионална поза, завит през глава, почти задушен.
В деня преди Рождество ги пускат по-рано от работа и той бърза да купи от кулинарния магазин сарми, чушки, боб. Вече продават готови питки с пара, така че вечерята за Бъдни вечер е готова. Купува клонки от елха, да замирише на Коледа – все още не е валял сняг. С издута от продукти торба се запътва към дома си и пак минава край убежището на бездомника. Там всичко е чисто, няма следа от човека. Оглежда се наоколо, търси с поглед и го вижда на една пейка в съседната градинка. Наметнал е одеялото почти като пончо и седи. Отива до него и вижда разпилените наоколо боклуци, стар пуловер, парче мърляв плат и две претъпкани с хартия найлонови торби. В ръцете му има пластмасово шише с вино. Мирише.
- Остави торбите и ела с мен...
- Дай една цигара!
Дава му цигара. Убеждава го да го последва у тях, но ако може да остави торбите и бутилката. Върви един метър напред, защото едвам издържа смрадта. Вкъщи го кара да се съблече, да се изкъпе, дава му свои дрехи. Чак тогава слага купеното на масата за Бъдни вечер, пали няколко чаени свещи и кани майка си. Почти не разговарят, парата от питката се пада на майка му, а вместо на тамян, из кухнята се носи друга непреодолима миризма. Настанява го да спи в хола, отдавна превърнат в склад за непотребни на семейството вещи.
Следващите дни до Нова година става по-рано, за да приготви нещо за ядене за майка си и за госта, преди да отиде на работа. Двамата по цял ден гледат телевизия – тя от леглото, той от фотьойла до леглото. Времето е студено, отоплява се само тази стая. Майка му свиква с новодошлия, чувства се добре, с компания, има с кого да обсъжда сериалите, игрите, да разказва без прекъсване спомени с многобройните повторения, високо, защото не дочува. При нея има човек. Майка му е добре, добре е. Може би клошарът трябва да остане при нас, мисли си той, може би трябва да приемем този човек като свой, да го приема като брат, а майка ми като син. Може би тримата ще живеем по-добре.
На втори януари той отива на работа. На връщане към къщи се отбива в един магазин, моли за няколко кашона и се запътва към онзи ъгъл. Ъгълът е празен. Постила кашоните. Завалява сняг. Дано някой донесе одеяло.
още от автора


1 - 11.01.2017 04:56

Interesno
От: Alberto Behar
Mnogo dobre napisan razcaz. Haresa mi!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”