Български  |  English

Кураж, колекционери
на културни опозиции!

 
В края на месец ноември в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН бе представен европейският проект „Кураж. Свързване на колекции” в рамките на кръгла маса, озаглавена „Културната опозиция срещу комунистическото управление и нейното наследство. Българският случай”.
Водещ на срещата бе Улф Брунбауер от Института за източно и югоизточноевропейски изследвания в Регенсбург, известен у нас със съавторството си (заедно с Мартина Балева) на книгата „Батак като място на паметта”. Участници в кръглата маса бяха: от СУ „Св. Климент Охридски“- историците Искра Баева и Иван Еленков, както и културологът Даниела Колева; от НБУ - историкът Наталия Христова и антропологът Евгения Иванова; от ЮЗУ „Неофит Рилски“ - Анастасия Пашова, която представи проучванията на нестопанската организация „Балканско общество за автобиографистика и социално общуване”; от Държавна агенция „Архиви“ - Бойко Киряков, който посочи в кои архиви се съхраняват необходимите за проекта документи; от Комисия по досиетата- Екатерина Бончева, която подробно разказа за обемната изследователска дейност на комисията, и от Софийска градска художествена галерия - Красимир Илиев, който говори за изложбата „Форми на съпротива (1944-1985)“, на която бе куратор (вж. повече в бр.17 от 13 май 2016).
 
Проектът „Кураж” (http://bg.cultural-opposition.eu/), представен от Шандор Хорват от Унгарската академия на науките, има за цел да създаде първата цифрова база данни на онлайн и офлайн частни и обществени колекции в Европа, които да свидетелстват за съществуването на различни форми на културна опозиция в бившите социалистически страни (към момента е предвидено 13 страни да представят свои колекции, документиращи различни форми на дисидентство преди 1989 г.).
За времето си на осъществяване – от 01.02.2016 до 31.01.2019 – проектът разполага с бюджет около 2.5 млн. евро, който се отпуска по Програма „Хоризонт 2020“ на ЕС за научни изследвания и иновации.
Хорват определи размера на субсидията, предназначена за Източна Европа, като „дисбаланс”, отбелязвайки, че като цяло за културно наследство по програмата „Хоризонт 2020” се отделят 1 млрд. евро. Но независимо от скромния бюджет, Хорват изрази увереност, че проектът ще постигне всички свои цели, включително амбициозната задача да изследва диаспората и начина, по който мигрантите от Източна Европа са повлияли на културата на Запада, донасяйки опозиционната си култура от соцлагера. Предвид забележката на Наталия Христова, че терминът „културна опозиция” звучи проблематично не само за България, но и за други източноевропейски държави, Хорват се оправда, че той е „измислен” не от историци и културолози, а от еврочиновници.
Христова отбеляза, че „опозиция” означава алтернативна идеология, естетика и творчество, каквито в България не се забелязват, но за сметка на това се откриват примери за корективна и експериментална култура, както и много реплики на западноевропейско съвременно изкуство.
Подобно мнение изрази и Иван Еленков.По думите му, всеки симптом на опозиция предполага преобразуване на институционалната среда и пригаждането й към новото положение. Именно заради това у нас не е реалистично да се търси наследство на културната опозиция. В същото време Еленков отбеляза, че е възможно да се направи изследователска реконструкция на културна опозиция, но само според всеки отделен случай, който не може да бъде поставен в поредица от казуси и в обща събитийна верига. Освен това, случаите на опозиция, които историческият ни разказ на комунизма вече е усвоил, протичат в изцяло контролирана институционална среда, в която конкретните прояви бързо се маргинализират, а адептите им лесно се изолират. Това именно превръща всяка опозиция в несигурен епизод, без видими последици, а всеки свободен жест и изява на свободна, творческа воля – в единична проекция на лична отговорност и морал, без пресечни пътища със солидаризиращите се с нея. Ето защо подобна опозиция лесно може да бъде придружена с етикет „причудливост на характера”, „краен субективизъм”, дори „лудост”.
В същото време Наталия Христова допусна, че ако се възприеме понятието „културна опозиция”, ще трябва да се намери отговор на въпроса как тя ще се позиционира спрямо ограниченията на режима – по-конкретно, ще могат ли под шапката на този термин да се включат и онези образци на високата култура, които са на ръба на позволеното, или изследователите ще трябва да се ограничат до санкционираните и репресирани творби и личности. Христова сподели, че в своите проучвания използва определението „корективна” и „критична” култура, а личностите, които я създават, тя не нарича „неконформисти”, както ги именуват еврочиновниците, автори на проекта, а „контраадаптивни” индивидуалности, които отстояват себе си чрез творчество и позиция не просто в една акция, а през по-продължителен период от време.
След това Христова обърна внимание, че трябва детайлно да се разгледат отделните периоди на социализма, тъй като през 40-те години доминиращите „корективни” прояви са едни, а през 50-те години, когато режимът е в най-силната си репресивна форма, са съвсем различни.
Искра Баева същоизрази подобна гледна точка, подчертавайки, че периодът 1944 - 1989 трудно може да бъде разгледан като единно цяло, тъй като силно еволюира и съдържа в себе си различни подпериоди. Освен това, тя категорично не прие термина „комунизъм”, който би описал общество без класи, без експлоатация и без пазарни отношения, докато реално по онова време режимът у нас е държавен социализъм от съветски тип, създаден след Октомврийската революция и изграден върху и около държавата.
Коментирайки питането доколко българската корективна култура има по-малко на брой проявления в сравнение с тези в другите източноевропейски държави, Наталия Христова подчерта, че тя поставя термина „дисидентство”, описващ проявите у нас, в кавички поради факта, че самите български дисиденти – интелектуалци поставят под въпрос това определение, дадено им от Запада.
А по въпроса за извършените до момента изследвания на „корективната култура” Христова обясни, че заедно с колегите са изследвали предимно официалното живеене и елитарната култура, без обаче в детайли да проучат паралелното съществуване на различни интелектуални приятелски групи. Ето защо, едва когато изследователите се запознаят и с него, те ще успеят по-добре да обяснят как в една абсурдна официална среда, с многобройни ограничения в определени периоди, се е живеело и комфортно, и пълноценно. Според Христова, отговорът се крие именно в приятелските интелигентски групи, които „правят света много по-цялостен”.
„Имаме несъбрани и непроучени документи, които се пазят в частните домове” – обяви Христова и използва случая чрез медиите да увери наследниците, съхраняващи тези документи, че изследователите ще бъдат коректни към паметта на роднините им, които, макар в онези години да са били с висок социален статус и да са възприемани като „правителствени творци”, са имали много стойностно паралелно живеене.
Христова припомни, че към момента най-добре са проучени неформалните и дисидентски организации от края на 80-те години, като Комитета за екологична защита на Русе и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Същевременно несъбрана остава критичната публицистика в културните специализирани издания, която има специфични характеристики в различните периоди - от 60-те до 80-те години и в края на 80-те години. Тук Христова подчерта, че особено внимание заслужават критичните публикации във вестник „Народна култура”, а освен тях и отделни текстове в издания като „Литературен фронт” и „Отечество”.
Накрая Христова призна, че за големия обем работа, която тепърва предстои, е необходимо участието и на млади изследователи – магистри и докторанти. И за да привлече техния интерес, тя вече се опитала, но неуспешно - поради независещи от нея причини - да организира студенти и с помощта на „Държавна агенция „Архиви” да запишат с камера на БНТ пространни интервюта с различни артисти и общественици под общото заглавие „Интелектуалците, социализмът и преходът”.
Искра Баева върна дискусията отново към проблема за дисидентството, отбелязвайки, че този термин е по-малко подходящ в сравнение с понятието „културна опозиция”, което включва опозиция в рамките на културната дейност, която обаче не излиза извън рамките на системата. Такава опозиция, подчерта Баева, се наблюдава през целия период, но по-конкретно тя се спря на опозиционните настроения в научната сфера. Тя съжали, че в залата не присъства Ивайло Знеполски, който би могъл да разкаже за дейността на група научни институти към Централния комитет на БКП, в които е било възможно да се раждат и развиват идеи – и критикуващи, и правещи опит да променят системата.
След това Баева уточни, че по-изразена опозиция се забелязва едва след десталинизацията, тъй като до края на сталинизма се наблюдава или ентусиазирано приемане на системата от част от интелигенцията, или разочарование, което обаче не води до противопоставяне, а до затваряне. Така реална възможност за различно мислене се разкрива едва след края на сталинизма, когато всичко става и по-лесно, и по-достъпно, но най-вече - започва да съществува особена връзка между опозиционно мислещите и властта. Това се допуска, продължи Баева, тъй като и опозицията, и властта се трансформират с оглед сменящите се критични нагласи на идеолозите на режима - представители на интелигенцията с двойна роля – хем сътрудничещи с властта, хем опониращи й. Действително, продължи Баева, сред нашите артистични кръгове има относително малко творческа дейност, която да е за чекмедже и да може да се извади от него след краха на системата. Причината е, че, от една страна, творците се съобразяват с правилата на режима, а, от друга, се опитват да го променят, какъвто е случаят с априлското поколение. Реално обаче интелектуалците могат да изразят действителните си опозиционни настроения единствено когато излязат извън системата, какъвто е примерът с политическите емигранти от творческите среди. Баева илюстрира това с казуса „Георги Марков”, за когото Наталия Христова коментира, че днес този казус е преексплоатиран през схемата на декларативния антикомунизъм, при което цялата сложност, драматичност и талант на писателя безвъзвратно се загубват.
Баева отново върна разговора към видовете културни противопоставяния в България, посочвайки, че през 80-те години се стига до масово разделение на „ние” (обществото) срещу „те” (властта), което, макар и да не е ясно дали е културно или битово, допринася за лесния начин, по който системата рухва – не само в България, но и в останалите соцстрани. България обаче, продължи Баева, е изключение от другите държави, тъй като у нас тази така ясно изразена опозиция се ражда твърде късно. Докато в СССР дълги години има самиздат, в България се появяват само две списания - „Глас” и „Мост”, и то в последния период на системата.
Евгения Иванова започна изказването си с питане дали съпротивата срещу режимите в Румъния и в България може да се определи като бунт срещу националистическите политики в тези страни или просто представлява противопоставяне на системата, маскирано като отхвърляне на тези политики.
Разрешавайки загадката, Иванова припомни, че сред неформалните групи у нас, успоредно с деленето – интелектуалци (като цяло комунисти) и политзатворници (антикомунисти), е съществувало много ясно разделение по въпроса за отношението към турците. Разломът бил наистина дълбок и макар да се смятало, че така наречените „политзатворници” са принципно против политиката по турския въпрос, тъй като имат сред членовете си много мюсюлмани, точно в техните кръгове се наблюдавало остро недоволство срещу изяви против Възродителния процес. Илия Минев, водачът на Независимото дружество за защита правата на човека, например, продължи Иванова, е определян от съмишлениците си като отявлен националист, противник на идеята организацията му да се обяви в защита на турците и мюсюлманите. Иванова призна, че я блазни мисълта да прочете две реплики от спомените на Николай Колев-Босия и на Волен Сидеров от 90-те години, в които те упрекват Илия Минев в краен национализъм. В същото време, и в интелектуалните сдружения се водели яростни спорове по въпроса за турците и, в крайна сметка, всички декларации против Възродителния процес били подписвани индивидуално, а не като декларации на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството.
Накрая Даниела Колева говори за опозицията във всекидневната култура. Давайки пример с цитат от архива на лагера в Белене: „основание за въдворяване: не харесва мероприятията на народната власт”, тя отправи въпрос към аудиторията какво всъщност представлява „нехаресването” - културна опозиция или нещо друго? По същия начин тя попита дали религиозното чувство може да бъде смятано за опозиция. В крайна сметка, оставяйки на присъстващите тема за размисъл, тя се присъедини към мнението, изразено и от Иван Еленков, че европейският проект „Кураж. Свързване на колекции” привнася системност, която реално не съществува. Причината - културната опозиция у нас може да бъде разглеждана само като отделни произшествия, но не и като елемент от цяла система.


[1] http://www.kultura.bg/bg/article/view/24739
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”