Български  |  English

Краят на една епоха

 

От Бразилия до Аржентина, населението обръща гръб на правителствата с лява ориентация, които, най-общо казано, осигуриха прогреса и благосъстоянието от последните десетилетия. Но се оказаха недостатъчно добри, когато става дума да се инвестира в бъдещето.
Когато първата жена президент на Аржентина Кристина Фернандес де Киршнер преди девет години дойде на власт на вълната на симпатии и надежди, бедните и мнозинството представители на средната класа в страната мислеха, че тя иска и може да възроди миналата слава на Аржентина.
Наскоро, срещу вече бившия президент, бяха повдигнати ред обвинения – като злоупотреба с държавни средства и корупция – и това постави почти символически точката на това, което можем да наречем annushorribilis, ужасната година, за левицата в Латинска Америка.
Преди настъпването на 2016 година, на същата тази Киршнер се наложи да предаде властта на консерватора Маурисио Макри след 13 години в розовия дворец1], от тях първите четири като жена на президента.
В Бразилия Дилма Русеф беше отстранена от длъжност вследствие на грандиозен корупционен скандал около националната нефтена компания Petrobras.
Президентът на Чили Мишел Бачелет се срина в сондажите на общественото мнение, причината е корупция в семейството й, а лидерът на Венецуела Николас Мадуро води страната си към крах.
В Боливия президентът Ево Моралес, след изгубен референдум, се опитва да направи така, че да остане по-дълго на власт, а Рафаел Корея в Еквадор признава, че едно следващо негово преизбиране е нереалистично.
„Левият фланг в Латинска Америка не дава признаци на живот”, написа в New York Times бившият мексикански външен министър Хорха Кастанеда.
Разбира се, смъртната присъда, произнесена от Кастанеда на левицата в латиноамериканската политика, е въпрос спорен, но истина е, че червеният или розов празник, започнал в края на миналия век, приключи с поражение. Останаха уморените и лишили се от илюзии избиратели, които се надяваха на фойерверки.
А всичко започна с взрив – когато бившият метежник и командос Уго Чавес победи във Венецуела и хвана юздите на управлението през 1999 година. Той постигна победа на вълната на народното недоволство от това, че бившите правителства оставиха по-голямата част от населението да живее в бедност, без да получава нищо от огромните богатства на страната.
Неговата „боливарска” революция се оказа заразна, огромните нефтени пари на Венецуела потекоха към приятели и съюзници в региона. Това беше елемент от онова, което той наричаше „социализма” на ХХІ век.
Разбира се, левите в Латинска Америка не са еднакви по тежест, между страните има големи разлики, но общото за тях беше мечтата за по-голяма социална справедливост и вярата в това, че държавата трябва да играе ключова роля в развитието на обществото.
Това беше ясна ответна реакция на сляпото доверие от 90-те години, че така нареченият „вашингтонски консенсус” – с помощта на приватизации, структурни промени и открит пазар – може да сложи край на дълговата криза. Тази политика въобще не беше така необходима, а освен това тя доведе до появата на още по-големи различия и разрастване на бедността в целия регион.
„Южна Америка сега е най-слабото звено в планетарната неолиберална верига”, констатира през 2008 г. бразилският социолог Емир Садер.
Социализмът, който на много места с основание може да се нарече латиноамерикански вариант на социалдемокрацията, получаваше отклик сред масите, но освен това и страшно му вървеше.
Цените на суровините достигнаха вселенски високи през тези години. И регионът, с развития си добив на мед, нефт, соя и други суровини, които не достигаха особено на Китай, прекрасно се възползва от това.
По времето, когато останалият свят забележимо се сви след финансовата криза през 2008 година, Латинска Америка плуваше независима край него и даже имаше забележителен икономически ръст.
Въпреки че съществуваха някои доста забелязващи се изключение, като цяло, правителствата удържаха обещанията си и подобряваха условията на живот на милионите си съграждане. Луис Игнасио „Лула” да Силва неговите програми за „нулев глад”, насочени към най-бедните жители на Бразилия, промени рейтинга на страната в индекса на човешкото развитие на ООН. Лула напусна поста си, когато го поддържаха 80% от населението.
В Чили правителството строеше жилища, които бяха по джоба на хората, подобряваше живота на самотните майки и пенсионерите, а в Аржентина и Венецуела най-различни субсидии като бурен поток бяха отправени към най-бедните слоеве на населението. В Боливия Ево Моралес, първият индианец президент в една страна с преобладаващо индианско население, върна на своя народ неговата култура и чувството на увереност в себе си.
Правителствата се разпореждаха с благата по различен начин, някои стигнаха до популизма, който повече разделяше, отколкото да обединява страната. Това особено важеше за Венецуела и Аржентина, където всеки, който не беше 100% на страната на правителството, беше против него по определение, нерядко и с тъй наречените „сили от чужбина”. Аржентинският социолог Хериберто Мураро описваше положението в страната пред ВВС така: „Нашето общество се раздели на тези, които ненавиждат нашия президент, на тези, които й се покланят, и на онези, които се оказаха между тези два фланга и са смъртно уморени от тази поляризация.”
Но къде все пак отиде всичко това?
Преди всичко, парите станаха по-малко, тъй като икономиката на Китай забави темповете, цените на суровините паднаха. Социалистическите правителства бяха направили грешката да похарчат всички пари, когато те течаха като река, без да сложат нещо настрани за случай, когато настъпят лоши времена. Освен това, независимо от предупрежденията, които идваха от много страни, те не направиха никакви сериозни стъпки, за да се откажат от своята голяма зависимост от суровините и да инвестиран в образованието и технологиите. Най-общо казано,Венецуела не произвежда нищо друго, освен нефт, желязо и алуминий, а Аржентина заложи основно на износа на соя; икономиката на Чили днес изцяло зависи от медта; Еквадор осигурява 86% от доходите си от нефт, банани и цветя.
Социалните програми се оказаха внезапно на границите на срива, а населението имаше големи очаквания и възникналата ситуация доведе до големи народни негодувания. По данни от доклад на аналитическият център Latinobarómetro, базиран в Чили, през миналата година множеството от латиноамериканците са загубили доверие в демокрацията и в собствените си лидери. Това засяга и доверието в политическите институции, които са изначално слаби.
Макроикономиката не е единствената причина за народното недоволство. Лидерите на левия фланг навсякъде недооцениха колко е омръзнала на народите корупцията, поразяваща региона като епидемия, която, разбира се, не е характерна само за левия фланг.
В Бразилия милиони хора излязоха на улицата след разкритията как целият политически елит, независимо от цвета си, е бръкнал дълбоко в джобовете на Petrobras и по този начин е вкарал страната в общонационална икономическа криза. Тази ситуация костваше президентското кресло на Дилма Русеф и разруши репутацията на Лула, с която той излезе от властта.
В Чили синът на президента Бачелет се възползва за самообогатяване от положението на майка си, а президентът се оказа твърде слаба, за да предприеме някакви мерки, което й струваше стопяването на натрупания политически капитал.
Във Венецуела корупцията сред новия политически елит, доведен на власт от покойния Уго Чавес, достигна невиждани висоти, а в Аржентина отдавна има слухове как Кристина Киршнер е увеличила личното си състояние с много нули. Доказателствата явно са толкова очевидни, че един съдия е решил да предприеме съдебно преследване.
Изглежда, като обнадеждаващ пример, че лидерът може да не се поддаде на изкушенията, остана само малкият Уругвай.
Напусналият властта, днес 81 годишен, Хосе „Пепе” Мухика по време на своето президентство настояваше да живее, както и преди, в скромното си жилище, продължаваше да кара древния си фолксваген, провеждайки социалдемократическа политика, благодарение на което си остана символ на неподкупността.
Във времето, когато в САЩ и Европа популизмът започва да се радва на все по-голяма поддръжка, налице са всички признаци, че населението на Латинска Америка му обръща гръб и иска на власт да дойдат политици прагматици.
Аржентинският коментатор Андрес Опенхайнер се надява това да се случи, той смята, че е в състояние да предскаже какво ще се случи сега: новите латиноамерикански лидери ще наследят рецесията и поради това ще бъдат принудени да вървят към икономически ограничения, които ще се отразят на населението. Но след няколко години ще дойдат нови популисти с куп обещания, предположи той пред чилийския вестник El Mercurio.
„Ако не разкъсаме този кръг, въобще няма да можем да вървим по-нататък. Трябва да настояваме лидерите ни да са прагматици, да отделят всяка година пари за образование, инфраструктура, здравеопазване, да отделят пари настрана и решително да се борят с корупцията. Това е най-доброто наследство, което можем да оставим на децата си, в една нова, прагматична Латинска Америка.
 
Politiken, 4 януари 2017


[1] Седалището на изпълнителната власт на Аржентина.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”