Български  |  English

Носталгия по несъстоялия се фест

 
30-ото издание на Новогодишния музикален фестивал унищожи окончателно и най-скромните ми надежди за развитието и обновяването му. Изтощително е да живееш без надежди по отношение на на музикалната практика, да си в среда, която всекидневно иска да ти внуши, че рекламата за определено събитие е всъщност самото събитие. Впрочем, и изпълнителният директор на НДК Боршош, и неговият музикален консултант Ешкенази знаят добре да се рекламират. И докато първият все пак реализира полезни неща в дейностите на Двореца в сравнение с близкото му минало, то вторият, консултантът, продължава единствено да се люлее върху вълните на (авто)рекламата, което се отнася и до проекта „Новогодишен музикален фестивал”. В момента, когато трябваше да покаже предимно ангажимента си към фестивала, той хвърли като кокалче на медиите „хита”, че, видите ли, е номиниран за „Грами” поради факта, че записът на Концертгебау оркестър, в който той е свирил под палката на Марис Янсонс, е номиниран. И те прилежно започнаха да го глозгат. (Късно ще открият, че кокалчето е пластмасово – дъвче се, но е безвкусно.) Не разбирам целта на тези нелепости, но разбирам, че едно нещо Ешкенази умее – да поддържа рекламен огън около себе си. Не е лошо, стига да си беше свършил същинската работа. А същинската му работа в случая бе фестивалът – като идея, структура, атмосфера и равнище.
 
Освен струпване на концерти, които да се нарекат фестивал, друга идея аз не открих. Някои изобщо не можеха да се нарекат фестивални, бяха просто част от некоординираните количества, които „вървят” през целия сезон и създават у неофитите погрешното впечатление, че сме в световната култура. Разбра се също, че повечето концерти, включени в програмата на фестивала, са по идея и инициатива на други – на фондацията „Гюзелев” за честването на големия певец, на Хилда Казасян за концерта „На Вили”, на Унгарския културен център за Бартоковия камерен концерт...
Структурата на фестивала бе също под всякаква критика. Разми се в щедър календарен отрязък - от 30 ноември до 1 януари, като периодът бе пробит от широки, необясними „прозорци”, в които фестивалът си почиваше. Всъщност, те имат обяснение - нарича се натаманяване на удобни за изпълнителите дати, поискани твърде късно, и съобразяване с концерти, поети като по-ранен ангажимент от двореца. Така идеята за фестивал с ритъм, със собствено пространство и атмосфера напълно пропада. Ако изобщо я е имало. Нищо празнично, извънредно не се наблюдаваше в НДК-пространството в този месец. Не е и възможно в такъв дълъг период дворецът да затвори врати за останали концертни, изложбени, литературни и други събития. (Литературният фестивал, който се проведе паралелно в НДК, бе много по-примамливо международно събитие с присъствието на европейски имена, като Адам Загаевски или Дубравка Угрешич), Трудното, но качествено планиране предполага фестивалът да се ограничи и сгъсти в рамките на седмица или десет дни и всеки концерт да създаде своя контекст спрямо останалите в програмата. А разнообразието да се подчини на единен музикален вкус, на специфична естетика. Но за това се иска такова програмиране, при което днес да е готова вече програмата за следващото издание на фестивала. Всичко останало е крещяща дилетантщина. И още: нищо около пространството на НДК не насочваше вниманието към фестивал-празник. Огромен билборд за концерта на Дайър Стрейтс, който „мина” на 2 декември, ме посрещаше всеки път, когато отивах на концерт– та до 21 декември. Прибавям и студените зали, за да завърша картината.
В това прокрустово ложе бяха вкарани и класически, и поп, и фолклорни концерти... И естествено - с различни резултати. Преди да се спра на някои от тях, бих искала да извадя пред скоби тавтологичното спрямо миналогодишния фестивал повторно включване на квартет от четири рояла (този път Клавирен квартет „Гершуин”) с програма предимно от аранжименти на „Лешникотрошачката” от Чайковски, „Поручик Киже” от Прокофиев, още творби от Шопен, Бърнстейн, Вагнер. В съотношението музика – бизнес и в употребата на популярни шедьоври в усърдния флирт с публиката все пак би трябвало да има някакъв приличен баланс.
За „иновативния”, откриващ фестивала концерт вече стана дума (вж. „Култура”, бр. 41 от 2016 г.). А обещанието „Барток” бе примамливо в програмата на унгарския виолончелист Бела Валко и испанския пианист Хавиер Лопес Хорхе, млади инструменталисти, които представиха музика от Дебюси, Барток, Равел, Гершуин и Кодай. За съжаление, прочитът на дуото бе изпълнен предимно с прилежна стриктност по отношение на текста, без да провокира съзнанието с индивидуалност и звуково въображение, каквото музиката на тези автори предполага. Дебюси-сонатата дава неограничени възможности именно в полето на звука и тембъра, през който той се оцветява, за да зазвучи действително, сякаш „хиляди неопределими природни чудеса са намерили най-после своя преводач” (Жан Кокто). Когато това не се случи, звуковата материя става отчуждена, плоска, статична. По-интензивни, в смисъла на заложената афористичност, бяха Епиграмите на Кодай, докато пиесите на Барток (Микрокосмос, Рапсодия и Румънски народни танци) не напуснаха зоната на инструменталната функционалност.
Концертът „Рицарят на операта”, посветен на големия български бас Никола Гюзелев, се радваше на обилна реклама. Въпреки това, зала 1 на НДК бе недостатъчно посетена. Пред Софийската филхармония застана опитният в оперния репертоар италианец Донато Ренцети. Неговият сериозен професионален почерк създаде нивото на оркестровото присъствие в партньорство с избраните солисти. Преди концерта публиката можеше да си припомни артистичната мощ на Гюзелев със сцената Смъртта на Борис от „Борис Годунов” на Мусоргски чрез видеоматериал – за съжаление, той бе с компромисно качество, но все пак събуди спомена. От солистичния състав – Франческа Патане, Бойко Цветанов, Калуди Калудов, Даниела Дякова, Марян Йованоски и Николай Кърнолски – бих отделила повече двете дами, особено Патане. Познаваме я от редица нейни превъплъщения на сцената на Софийската опера и балет; тя държи високото си равнище с майсторски изваяно легато, със силно драматично присъствие и висока вокална култура. В мъжкия състав преобладаващи бяха широкото вибрато (Калудов, Цветанов), силовата, прекалено напрегната, на моменти агресивна емисия (Кърнолски, изглежда, бе болен), една определена неубедителност в трансформацията от образ в образ през ариите, извадени от много популярни опери, които трябваше да ни напомнят за репертоара на Никола Гюзелев - „Атила”, „Дон Карлос”, „Джоконда”, „Алеко”, „Набуко”... Разбира се, че концертът бе една необходимост заради съхраняването на паметта, разбира се, че не бихме могли да искаме от певците да постигнат извънредността на Никола като певец и артист. Но този концерт навя повече носталгия и скръб за недостижимия мащаб на превърналия се вече в легенда незабравим артист.
Исках да посетя концерта „На Вили” по съвсем личните причини на не близкото, но достатъчно дълготрайно и незабравимо познанство с Вили Казасян, който имаше много рядката дарба да оставя човешката си следа навсякъде – с излъчването си на градски човек-европеец, с обноски, възпитание и страхотно чувство за хумор, за самоирония. Но датата се дублираше с друг концерт. Затова го гледах по телевизията и бих казала, че това бе същински фестивален концерт – сътворен и реализиран с много вкус, с една приглушена интимна атмосфера, избавена от тежката, шумна и разголена балканска емоция, от излишни думи. Сценарист на концертa бе Димитър Стоянович, режисьор – Лъчезар Аврамов, а Хилда Казасян го водеше деликатно и премерено. Музиката на Вили Казасян бе преоткрита през великолепните аранжименти на Христо Йоцов. Отдавна не се чуват така богати на темброви съчетания и нюанси транскрипции в нашата поп култура. Униформен, гъгнещ, натрапчив звук се носи откъм поп сцената, потиска слуха и му отнема радостта да избира, да ликува в разнообразие. Тъкмо в тази насока работата на Йоцов бе извънредна – а двете сюити от филмова музика на Вили са рядко равностойно сътворчество. Биг бендът на радиото (лидер Антони Дончев) напомни като звук и присъствие първите две съвместни година с лидера си, равнище, което после бе изпуснато. Творбите също бяха подбрани така, че да се създаде представа за тихата сила на песните му. Участваха много свързани с него поп изпълнители, а за креативните му ходове в популярната култура напомни „завръщането” на квартет „Студио В” десетилетия по-късно, което бе находка.
Находка бе и идеята за клавирния импровизационен „Дуел” с младите пианисти Теодор Петков и Ангел Николов. Тя е на Светлана Авдала от музея „Панчо Владигеров”, а в хепънинга взеха участие още артистът Рашко Младенов като медиатор и композиторът Любомир Денев като арбитър. Свежото, напористо, интригуващо клавирно присъствие на двамата талантливи музиканти някак измести усещането за застоялост и инертност, което ме преследваше, прибави към това и неочакваните обрати на своеобразното състезание по импровизация, впечатли с музикалната култура и творческия им хъс. Като за първи път, имаше словесни и музикални излишъци, но, във всички случаи, събитието импулсираше публиката да слуша активно, да преценява всеки от „дуелистите”.
В хрониката на избраното от т. нар. Новогодишен музикален фестивал не бих искала да пропусна камерния финес и изпипаната вокалност на баритона Алек Аведисян в песни на Брамс и Григ, в които той демонстрира великолепна техника на фразирането с изящно медза воче, с пределна артикулация на текста и безпределно динамическо нюансиране.
Не точно такава бе звуковата картина на Новогодишния концерт (Фестивален оркестър, диригент Мартин Пантелеев, солисти: Людмил Ангелов, Мирослав Петков, Михаел Масонг), който наблюдавах по телевизията. От него отделям най-вече особения поглед на Людмил Ангелов към Гершуиновата „Рапсодия в синьо”. Пак на Новогодишния фестивал преди много години Алексис Вайсенберг я свири под диригентството на Емил Чакъров, след това сподели, че в тази композиция той дълбае повече в недрата на класиката, отколкото на джаза. Не знам дали такава е била целта на Ангелов, но той направи по-релефни клавирните идеи, очерта интригуващи темброви сфери към палитрата на оркестъра - това бе най-интересният прочит в концерта, който протече компромисно с грапавини и неравно темпо, без кулминация благодарение на зле съставената програма.
От класическия сектор на фестивала най-стилният и изпипан концерт бе на трио „Арденца” в състав: Даниела Дикова, пиано, Галина Койчева – цигулка и Константин Евтимов – виолончело, заедно с флейтистката Кремена Ачева. Те са превъзходни инструменталисти, но силно впечатление прави тяхното камерно изкуство, което разчита на тънкия слух и на способността за колориране на музикалния текст. Знаят как да откроят през звука всеки автор, бяха подбрали подходящи пиеси за целта – „Три акварела” от Филип Гобер дават неограничени възможности за смесване на инструменталните цветове, както и двата къса специфична изразност от Жак Ибер (Две интерлюдии) – все за флейта, виолончело и пиано.
Световната премиера на Каталог на устройства, усещания и ветрове за клавирно трио от Георги Арнаудов бе от значение в концерта. Това е цикъл от 6 пиеси (секция I – от A до F). Видът на пиесите и тяхната последователност, противоположният им характер, както и характерът на мелоса в тях и на специфичния контрапунктичен подход силно насочват съзнанието към абсурдната игра на Изток в разговора между костенурката и Ахил (ГЕБ на Хофстатър) – един вид тонови коани в разговора между инструментите. Заглавието е достатъчно насочващо, но също и строежът на диалога в пиесата; мелодията е като матрица от интервали, движението е променливо, с изненадващи ходове-отговори. Арнаудов ни съобщава, показва, че иска да напусне своето стилово поле, но това всъщност е отново специфичното негово движение отвън навътре, макар и показано доста по-различно. А изкуството да приковава вниманието още с първия звук, без ни най-малък компромис с личните творчески принципи, е все така константно. След този изпипан ребус, който ще продължи като work in progress, мащабното клавирно трио на Сен-Санс контрастира с очаквана симфонична мощ и романтична гъстота на емоционалното внушение. Силен концерт!
За финал: фестивалите с ограничен бюджет имат няколко хода към успеха: а) Една, но истинска звезда става център на фестивала. Ако можеш да я привлечеш – тогава намираш и спонсор; б) Мениджърът използва лични връзки, а нивото, на което е, определя и нивото на поканените. Когато той е диригент, когото познават (припомням – Емил Чакъров и по-късно – Емил Табаков), а не оркестрант (защото и в музиката има субординация и, съответно, степен на известност), той кани артисти, които са работили и искат да работят с него, макар и с по-ниско заплащане. Има още професионални „хватки”, но ще ги запазя за себе си. Иначе „световният” фестивал е такъв единствено в сферата на провинциалните мераци. Наскоро разбрах, че имало идея този фестивал да се закрие и да се открие друг. И веднага си спомних българската поговорка за преоблечения Илия. Не фестивалът и неговата история (ярките фигури в него ли пречат?) носят кривиците в днешния му хал, а (за кой ли път ще го напиша) неумелото му програмиране и реализация. И амбицията, която е изместила почтения професионален подход и сериозната работа.
още от автора


1 - 16.01.2017 01:01

Ешкенази си има име
От: Елина Нинова
Каквото и да е отношението на авторката към т.нар. "Ешкенази", редно е да изпише цялото му име. Обратното е проява на тенденциозност, която поставя под съмнение обективността на написаното.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”