Български  |  English

Страните от Източна Европа
се чувстват отхвърлени

 
През 2017 г., шестдесет години след подписването на Римския договор, вниманието на европейците отново е привлечено от държавите основателки. В две страни – Холандия и Франция, където през следващите месеци предстои смяна на изпълнителната власт и парламента, крайната десница чака на вратата, за да поеме властта в свои ръце. В Германия, където тази година ще се провеждат избори, също има очаквания, че ултрадесните ще постигнат добър резултат. И в Италия евроскептичното Движение „5 звезди” е в центъра на неустойчивата политическа обстановка.
Към всичко това трябва да прибавим и началото на преговорите за „Брекзит”. Така ще си съставим доста добра представа за трудностите, с които предстои да се справят Жан-Клод Юнкер, председателят на Европейската комисия, и другите нейни членове през следващите месеци. И можем да се обзаложим, че другите държави, „новите страни членки на ЕС” от Централна и Източна Европа, отново ще се почувстват отхвърлени, макар че най-вероятно ще можем да разчитаме на някои и други провокации от страна на унгарското и полското правителство, които ще ни върнат към скъпите спомени на други европейски народи.
И все пак, ЕС трябва да бъде предпазлив. След като епицентърът на актуалната екзистенциална криза е „на запад”, то би било погрешно да я обвързваме с ангажирането на бившите комунистически държави с Европейския съюз.
В същото време, добрите изборни резултати, постигнати през последните месеци в България и Румъния от партии, поддаващи се на влиянието на кремълски сирени, показват следното: ситуацията е по-нестабилна, отколкото изглежда; освен това, може да разчитаме на Путин, че в скоро време положението няма да се подобри. Разбира се, никой в тези страни не поставя под въпрос членството им в Европейския съюз, но сегашната бежанска криза и финансовата от 2008 г. са оставили своите сериозни белези.
След кризата от 2008 г., икономическият растеж в тези страни е в застой. Така той забавя догонването на стандарта на живот в останалите европейски държави и кара много млади висшисти да опитат късмета си в Германия, Ирландия, Великобритания или САЩ. Това е масов феномен и създава едно от основните притеснения на страни, като Румъния, България, Хърватия и Словения, които с тревога наблюдават как утрешните им елити изчезват зад граница.
Освен това, своя отпечатък остави и „лечението”, предписано на Гърция от европейските институции след 2010 година. Разбира се, живеещите в България и на Балканите признават, че гръцкият им съсед е извършил много грехове, но диктатът, наложен върху Атина от европейците и от Международния валутен фонд (МВФ), не се възприема особено добре. Мнозина виждат в него образа на „немска Европа”, от която и до днес продължават да се страхуват.
Европа е в услуга на големите страни, не на нашата, се чува по улиците на Букурещ, Загреб или Любляна. И това усещане се засилва от начина, по който се ръководят действията по справянето с бежанската криза. Ангела Меркел просто е забравила, че между Турция и Германия има няколко страни, които ще бъдат дестабилизирани тъкмо от нейната политика на гостоприемство, прогнозира още през ноември 2015 г. Дороте Шмид, изследователка във Френския институт за международни изследвания.
И дори тези страни да са доволни от предоставената им свобода на придвижване, много от гражданите им усещат, че ги третират като втора категория и че тяхното мнение продължава да е с твърде малка тежест в сравнение с геостратегическите интереси на великите сили - Русия, САЩ, Германия.
До този момент ЕС можеше да изтъкне в своя полза щедростта си към тези страни, но този положителен момент все повече започва да избледнява и да губи основание. Някои от тези страни като Румъния, например, наливат в Брюксел повече пари, отколкото получават.
Реално процедурите, прилагани от Комисията, са толкова сложни, че тези страни не са в състояние да попълнят формулярите, с които да кандидатстват за субсидии. Поради тази причина те не получават целия размер на сумата, на която имат право. И ако Брюксел обяснява тези свои сложни изисквания с желанието си да избегне всякакви възможни злоупотреби с фондовете, то евроскептичните партии се възползват от ситуацията, за да извадят от нея силен предизборен аргумент.
Наистина, не е лесно да се реагира на объркването на новите страни членки. Това, че им се гласува доверие и че на техни представители се предоставят висши постове, може и да се приеме за мощен, положителен сигнал, но той далеч не е достатъчен. Възползвайки се от аурата на своите ангажименти, бившият полски премиер Доналд Туск, който бе определен за председател на Европейския съвет, се превърна в черната овца за наследниците на властта му във Варшава.
На Дачиан Чолош не му стигаше да бъде еврокомисар по земеделието и в края на 2015 г. бе номиниран за министър-председател на Румъния, за да спечели изборите една година по-късно.
Съзнавайки, че съдбата им зависи до голяма степен от другите, тези страни, които в повечето случаи са малки, имат нужда да получат одобрение. Включително и във военно отношение. И в момент, когато новоизбраният президент на Съединените щати Доналд Тръмп заплашва да преразгледа ролята на НАТО, начинът, по който ЕС ще отговори на това предизвикателство, ще бъде от решаващо значение за тези страни.
Преди всичко, живеещите в страните от Източна Европа имат усещането, основателно или не, че другите ги презират. И за да се промени това, европейските лидери нямат друг избор, освен да положат основите на един все по-стесняващ се съюз между народите (...), който да си поставя за основна цел постоянното подобряване на условията на живот и работа на техните народи. Тези изречения, цитирани в преамбюла на Римския договор, и шестдесет години по-късно продължават да звучат болезнено актуално и то не само в държавите основателки.
 
Монд, 4 януари 2017
Превод Иван Николов
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”