Български  |  English

Поетите
са собственици на миналото

 
Адам Загаевски, смятан за един от най-големите поети на нашето време, взе участие в четвъртото издание на Софийския международен литературен фестивал и се срещна с читателите на своята нова книга у нас – „Невидима ръка” (превод от полски Силвия Борисова, издателство за поезия „ДА”, С., 2015).
 
- Какво се случва днес в Полша? Неотдавна в „Култура” публикувахме вашето Открито писмо. (Вж. бр. 13 от 8 април 2016 - бел. ред.) Но все по-малко поне аз разбирам какво става в родината ви.
- Аз също не разбирам. Няма подходяща дума, с която да изразим какво става, защото това не е точно фашизъм. Налице е по-скоро форма на популизъм. Тези хора са получили демократичното право да управляват света, както си решат, да управляватсамите нас. Но същите те се опитват да ни наложат своите възгледи, които обаче влизат в противоречие с либералната демокрация. Нещо повече, опитват се да сложат своите хора навсякъде. Полша разполага с голям частен сектор и там, разбира се, управляващите не могат да осъществят изцяло намеренията си, но в държавните отрасли директорите бяха повсеместно сменени. Това са нови групи от хора, ориентирани към демонстриран отявлен национализъм и католицизъм.
- Ваши колеги ми разказваха, че църквата в Полша вече се държи като министерство на културата.
- И Църквата е разделена. Не цялата е жадна за власт, но има и такива нейни представители. Един мой приятел, католически философ, мрази националистите, защото християнството е религия на любовта, търпимостта и разбирателството, а въпросните хора са просто изпълнени с омраза. Положението е наистина много сложно: от една страна, чрез закони частично биват ограничавани някои свободи – като, да речем, правото на демонстрации... Чрез законодателството се прави опит да бъде унищожена съдебната система – примерът тук е законът за Върховния съд. От друга страна обаче, има пълна свобода на словото: няма цензура, няма ограничения. Аз, да речем, по никакъв начин не се чувствам ограничен. Е, държавното радио не пуска нищо мое, но има достатъчно частни радиостанции, свободни да излъчват каквото си поискат в своите програми. Няма как да се класифицира точно ситуацията в Полша: хем напомня на тоталитаризъм, хем се чуват достатъчно различни гласове... Не знаем накъде вървим. Или знаем, но ще отнеме време, докато стигнем до крайната точка. Мнозинството от образованите хора са против правителството: когато министърът на културата отиде на театър, той бива освиркван. Вече има достатъчно случки, когато хората съвсем категорично показват своя протест.
- А какво е отношението на младите хора? На родените след падането на Стената? Дали те чуват ясно вашите предупреждения?
- Младите хора също са разделени. Не може да се каже, че младежите в Полша са ентусиазирани поддръжници на това правителство – ако част от тях преди година гласуваха за него, то вече оттеглят доверието си. Трудно е да се говори за младите хора изобщо, защото по принцип те не притежават стабилни политически възгледи. Младите искат всичко да е забавно. Навсякъде преследват удоволствието. Когато гласуват, всъщност, гласуват против, а не за дадена кауза.
- Доколко намесата на един интелектуалец в актуалната политическа ситуация няма да разруши или поне да накърни автономията на литературата, за която се борехме преди падането на Стената?
- Автономията не се определя от формални характеристики. Тя е дълбоко и свободно постигнато убеждение. Манделщам е един от най-големите поети на миналия век и същевременно е дълбоко политически ангажиран. Ние знаем, че Манделщам казва истината, не Сталин, макар никой по тяхно време да не си е давал труда да слуша Манделщам. Трудно е да се определи границата между литературната и журналистическата гледна точка по отношение на културната автономия.
- Каква е обаче философската гледна точка? Все ми се струва, че философският еквивалент на вашата литературна поетика е добре темперираният хуманизъм на Цветан Тодоров.
- С него сме приятели, макар за 20 години приятелството ни да беше замразено. По-късно отново го продължихме. Аз изпитвам огромно уважение към него и неговата работа, особено към начина, по който описва себе си. Айзая Бърлин веднъж го попитал: „Вие сте структуралист, но не проявявате ли интерес да опишете това, което става в България?”. Тогава Тодоров му отговорил: „О, не, в България всичко е много скучно, комунизмът е скучен”. В нашата дружба през 90-те години се натъкнахме на проблем и се поразделихме. Цветан има книга, посветена на холандската живопис, където застъпва тезата, че ежедневието има основно място в изкуството. Тогава написах есе, в което изразих своето несъгласие. Според мен, във всекидневието има неща, които заслужават внимание и любов и просто не можем да изключваме нито героизма, нито дреболиите. Докато във философията си той твърди, че не трябва да гледаме към героизма и величието. Но животът е толкова пъстър, че не бива да изключваме нищо от него, нали? В този пункт нашето приятелство се натъкна на затруднения. Различаваме се и по още нещо. Аз не съм религиозен фанатик, но смятам, че свещеното е таванът на нашето съществуване. Това обаче не важи за Цветан. Аз много му се възхищавам как анализира съвременния свят, както и на неговата ангажираност – и въпреки това, различията си остават.
- Имате ли усещането, че таванът на нашия свят е пазарът?
- В известен смисъл сте прав, но само когато става дума за социалните реалности и човешките желания. Но когато успеем да се освободим от социалния свят било за ден, било за час - и си припомним, че един ден ще умрем, тогава имаме достъп до другата гледна точка. А пазарът иска да вярваме, че сме безсмъртни. Аз не съм особено съгласен, че нашият свят се ограничава само със социалния свят - живеем и в много други светове. Когато човек чете поезия, той убягва на пазара. Хубаво е, че има сфери като нашата, в които можем да избягаме от икономическите механизми. В известен смисъл е истинско чудо, че ние, поетите, оцеляваме, без да сме част от комерсиалния свят. От една страна, това е прекрасно, от друга страна, животът ни става доста по-труден. Разбира се, днес, особено в Америка, има достатъчно комерсиални поети. Има такива, които не четат, но за сметка на това пишат стотици хиляди стихотворения.
- Може ли досегът с високата поезия да ни предпазва от популизма?
- Струва ми се, че поетите са собственици на миналото. Големият немски поет Хьолдерлин казва, че остава това, което поетите определят. В това негово твърдение се съдържа и голямата сила, и голямата слабост на поезията изобщо. Сила, защото поезията повече от историята определя миналото. Съществува известен триумф на поезията, но той винаги е посмъртен. Трябва да съблюдаваме и пропорциите: съгласете се, че популизмът не е толкова страшен, колкото Сталин. Срещу популизма, все пак, има оръжия и методи на борба. Във всяка страна има интелектуален елит, на който популистите си умират да се подиграват. Те наричат образованите хора мошеници, които незаслужено били заели чуждо място. Но това не е така. Във всяка страна именно интелектуалният елит трябва да защитава истината. Когато наблюдавахме предизборната кампания в САЩ, видяхме, че е заплашено самото понятие за истина. Тръмп лъжеше най-безогледно и то стотици пъти, но нищо не му се случи. А сега нека да споделя една смешка: излиза мое томче с есета в САЩ. В едно от тях съм допуснал дребна грешка. Ако я сравним с лъжите на Тръмп, тя наистина е незначителна. Рецензентът с право ми обърна внимание, но това ме разсмя. Значи, в политиката можело да лъжеш право в очите, но в книгата не можело. Не храня надежда, че поезията може да ни предпази от популизма.
- Кои са онези щастливи срещи, които промениха пътя ви?
- Много са. Като се замисля, бил съм голям късметлия. Започна се, когато бях на 17 години. Тогава в моя лицей дойде Збигнев Херберт. Той сякаш беше ангел, изпратен от бога на поезията. От този момент четях всичко, което той пишеше и публикуваше. Ние никога не знаем със сигурност какво от кого сме научили, но от Херберт аз научих много. Много по-късно се запознах с Чеслав Милош. С него се и сприятелихме. Следваща такава влиятелна личност беше Йосиф Бродски. Когато се запознах с него, въпреки че той е едва няколко години по-стар от мен, Бродски вече беше много известен, а аз едва започвах. Веднъж Йосиф ме развесели, като ми разказа как е забелязал моите стихотворения; той четеше и много добре разбираше полски. Бях написал творби против военното положение в Полша в началото на 80-те. Спомняте си, тогава комунистическото правителство, за да уплаши обществото, изкара танковете на улиците. В тези стихове аз пиша, че танковете имат нос като на Гогол, защото бях прочел в една много хубава книга на Набоков, че Гогол през целия си живот се е измъчвал от, според него, дългия си нос. Заради този образ с Йосиф станахме приятели. Бродски принадлежеше на един поетически клуб, в който бяха Шиймъс Хийни и Дерек Уолкът. Бродски и Хийни вече не са между живите. Карибецът Уолкът е болен, но се държи. Те бяха прекрасни хора, с изключително чувство за хумор. Знаех, че по своята същност това бяха велики трагични поети, но когато се срещаха, направо се скъсваха от смях. Това много ми допадаше. И, разбира се, да не пропусна Вислава Шимборска. С нея се запознах, когато бях на 21. Тогава тя завеждаше отдела за поезия в известен краковски седмичник. Приближих се към нея, уплашен и треперещ млад поет, за да й предложа няколко текста. „Сега засега не стават за публикация, но работете”. И работих...
- Какво превърна вашето поетическо поколение в световен литературно феномен? За мнозина мои връстници имената на Милош, Шимборска, Ружевич, Херберт, Криницки, Липска са имената на поезията изобщо.
- Милош е наш литературен родител. Баща ми е роден през 1912, а Милош – предишната година. Шимборска е малко по-млада. Аз обаче нямам отговор на този въпрос. Например, Херберт и Ружевич пишат поезия, която стана средство за изразяване на човешката тъга, достъпно до много широк кръг читатели. Те спасяват поезията от абстракцията и прекомерния академизъм. Чрез тяхната поезия се докосваме както до живота, така и до смъртта – защото описват и опита си от Втората световна война. Може би обяснението е, че те просто се сливат с живота, че не се занимават само с литературни въпроси, че разширяват тематиката.
- Вие сте един от най-награждаваните днес поети. Какво обаче ви отнемат наградите?
- Човек не може особено да контролира наградите, които получава. Надявам се, че не ми отнемат много, но осъзнавам, че човек може да стане комедиен персонаж именно заради многото си награди. Но какво изобщо можеш да направиш в такъв случай. Всички се сещаме за Сартр. Да откажеш да приемеш награда, означава да откажеш да приемеш добрата воля на тези, които харесват твоята работа. Но, разбира се, наградите ми отнемат анонимността. Много се възхищавах на Шиймъс Хийни и Вислава Шимборска - когато те седнеха на бюрото си да пишат, изобщо не мислеха за признанието, което са получили.
- Поетът трябва да утешава или да казва прямо истината? Вие какво избирате?
- Според мен, няма противоречие между тези неща. Поетът понякога се превръща в съдник. Ние обаче не съдим престъпленията на хората или човечеството, по-скоро съдим света. Светът може да е вълшебство, може и да е ужасен. В поезията трябва да присъстват и едното, и другото. Не бива да има поезия, изцяло лишена от възможността да се радваш на живота. Но не бива да има и поезия, лишена от ужасяващото. Трябва да има по частица и от двете. Аз не пиша, за да предлагам утешение. По-скоро самият факт, че поезията съществува, е огромно утешение. Може това да е един някак архаичен начин да се изразяваме, но пък той е още жив, нали?
Разговора води Марин Бодаков
15-16 декември 2016, София
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”