Български  |  English

Коректност, кулинария, Конфуций.
Писмо от Канада

 
Какво поразило англо-американския журналист Хедрик Смит, пътуващ от Москва за Ленинград (седемдесетте години), когато влакът спрял на малка гара, страшен студ, и някакъв вицеадмирал слязъл на перона без шапка, а две чистачки му замахали с метлите: Ты че, с ума сошел, куда без шапку, ну быстро возьми шляпу, как так можно, взрослый человек...
И вицеадмиралът се врътнал, качил се във влака и след малко слязъл с шапка.
Но, моля Господа, какво е това, значи не само, че се навлиза в сакралното собствено пространство и се оспорва свободната воля на индивид от най-висок ранг, ами същият този индивид, вместо с достойна досада да игнорира подобно поведенческо недоразумение, да вземе да релативизира, рационализира и да се вслуша в бабешките заръки на две чистачки.
Журналистът е потресен от нечуваната политнекоректност, почти омаян е от тази варварска спонтанност. И я споделя в писанията си.
Ми, славянска страна, може и в други такива подобни неща да се случват, но за България сигурно е изключено. Четох някъде из всичките преси, че ние сме най-евроатлантически безкомпромисните и най-болезнено ревностните всякакви.
Което радостно ме подсети. Току-що бях си купила за 1.5 долара книгата на хегелианския марксист-лаканист Славой Жижек Тяло без органи - студия върху Жил Дельоз, синът ми пишеше нещо по темата, та по силата на вселенската синхронност отворих едно видео - Slavoj Žižek: Political Correctness is a More Dangerous Form of Totalitarianism[1], което отново ме накара да се израдвам на славянските си корени, и дори наскоро искрено развесели една пъстра мултикултурна вечеринка, което за столицата на най-политкоректната страна Канада си е направо постижение.
Ама вие в тази част на Европа сте били много отворени, бе? – ентусиазира се един белгийски, че даже от Брюксел, приятел.
Предлагам веднага част от текста на видеото.
Какъв ти тук коментар...
Естествено, аз нямам нищо против шефът ви да се отнася приятелски с вас и т.н. Проблемът е, че това не отразява единствено реалните отношения с властта, а я прави още по-непроникаема. Вижте сега, ако имате един шеф там горе, от стария тип, който ви крещи, който прилага цялата си брутална власт върху вас, в известен смисъл е много по-лесно да се разбунтуваш срещу такъв тип, отколкото срещу приятелски настроения, който те прегръща и те пита как беше снощи с гаджето и бла бла, и всичките тези дружески разговори. Ами тогава е направо невъзпитано да се разбунтуваш. Ще ви дам един пример, една стара история, която често разказвам, когато искам да обясня какво точно искам да кажа с това. Представете си себе си или мен. Аз съм малко момче. Неделя следобед и баща ми иска да посетя баба си. Да кажем, че баща ми е истински авторитарен тип. Какво би направил той? Той вероятно би казал нещо от типа: „Не ме интересува ти какво чувстваш, твой дълг е да посетиш баба си. Дръж се прилично с нея и т. н.” В това няма нищо лошо, защото аз все пак мога да се разбунтувам срещу него.
Но какво би направил тъй нареченият постмодерен, антиавторитарен баща. Знам го, защото съм го изпитал. Той би казал нещо от типа: „Знаеш колко те обича баба ти, въпреки това, аз не те насилвам да го направиш, ти ще го сториш само ако естествено и свободно решиш да я посетиш”.
Но всяко дете знае, че зад привидния свободен избор има една много по-настойчива заповед. И мисля, че за мен това е почти съвременната парадигма на позволяващата авторитарност. Защото всъщност баща ти ти казва, че не само трябва да посетиш баба си, ами че трябва да искаш да я посетиш. Ти знаеш, че той всъщност ти казва как трябва да се чувстваш ти. Това е много по-силна заповед. И мисля, че това е почти парадигмата на пермисивната авторитарност. Затова формулата на тоталитаризма е – не ме интересува ти какво мислиш; просто го направи. Това е традиционният авторитаризъм.
...Ето един пример, който много обичам; и нека да няма недоразумение тук. Аз не пуша и съм за това да се наказват тютюневите компании, и т.н., и т.н. Но съм дълбоко подозрителен към нашата фобия от тютюнопушенето. Аз не го вярвам това, че истинският аргумент просто е базиран на научни данни как цигарите ни вредят и т. н. Защото първият ми проблем е, че повечето от хората, които се противопоставят на пушенето, обикновено са за легализиране на марихуаната и т н., и т.н. Но основният ми проблем е следният. Вижте, те намериха малко или повече някакво решение - електронната цигара. И откривам, че големите американски авиокомпании са решили да ги забранят. И е интересно да се прочете каква е именно причината. Причината е, да, не че още не е ясно дали те са вредни или не. Всъщност, те са. Идеята е, че ако пушиш електронна цигара по време на полета, ти публично демонстрираш своята зависимост и това не е добър педагогически подход, и т.н.
Искам да кажа, че това е ясен пример как се налага дадена етика, която не е просто неутрална здравна етика, а всъщност е етика на „не отивай там”, етика на забраната; нямай прекалено страстни желания, ангажираности. Остани на нужното разстояние; контролирай се и т.н. И сега крайно ще ви шокирам. Смятам, че дори расизмът може да бъде твърде двусмислен тук. Веднъж давах интервю, на което ме питаха как се отнасям към реакционния расизъм. Знаете ли какъв бе моят отговор? Отнасям се с прогресивен расизъм. И тогава, ах, ах, какво искате да кажете?
Естествено, аз нямах пред вид расизма. Имах предвид следното. Естествено, расистките шеги могат да бъдат крайно обидни, потискащи и т. н. Но решението, смятам, е да се създаде атмосфера или да се използват тези шеги така, че да действат като един малко нецензурен контакт, който би създал истинска близост между нас. И говоря от името на моя отколешен политически опит в бивша Югославия. Спомням си, когато бях млад и се срещах с други хора от Югославия - сърби, хървати, бошняци и т. н. Ние през цялото време си разправяхме мръсни вицове за всеки от нас. Но не толкова срещу другия. Бяхме в една чудесна надпревара кой ще каже най-гадния виц за своите. Това бяха неприлични расистки шеги, но резултатът беше прекрасното чувство на споделена мръснишка солидарност.
Мразя този политкоректен респект, ох, каква е храната ви, какви са културните ви форми. Не. И аз им казвам: разкажете ми мръсни вицове за вас. И ще станем приятели и т.н., и .т.н. И това работи. Така че, виждате ли, тази двусмисленост - това е моят проблем с политическата коректност. Това е просто самодисциплина, която всъщност не ви позволява да преодолеете расизма си. Това е просто потискан, контролиран расизъм. И същото става тук. Ще ви разкажа чудесна история. Случи ми се преди година тук, зад ъгъла, в една книжарница, където давах автографи за една моя книга. Влязоха двама черни мъже, афроамериканци, аз не обичам термина. Моите черни приятели също не го обичат поради очевидната причина, че той може да бъде още по-расистки.
И така, те дойдоха да им подпиша книгата; и виждайки ги, не можах да се въздържа и направих най-отвратителната расистка забележка. Като им връщах книгите, им казах, знаете ли, не знам коя за кого е, вие, черните, сте като жълтите, всички сте еднакви. Те ме прегърнаха и ми казаха, викай ни nigger. Разбирате ли, когато ви кажат така, това означава, че наистина сте близки. И те моментално го схванаха. И друг глупав проблем. На един разговор присъстваше един глухоням и той поиска да дойде преводач. И аз не можах да се въздържа. В средата на разговора, пред 200-300 души, се обърнах и попитах, абе, вие какво правите бе, момчета. Мисълта ми бе, че жестовете на преводача на мен ми изглеждаха като някакви нецензурни послания или нещо такова. Момчето толкова се смя, че после станахме приятели. А някаква тъпа възрастна дама докладвала за мен, че съм се подигравал с недъгави хора.
Чакайте за момент. Все пак, аз не съм идиот. Много добре съзнавам, че не можем да ходим нагоре-надолу и да се унижаваме. Голямо изкуство е да знаеш как да го правиш. Само казвам, че това е моята хипотеза. Без една деликатна размяна на неприлични реплики не можеш да имаш истински контакт с другия.
Остава само едно студено уважение и т.н., нали разбирате. Ние се нуждаем от това, за да установим истински контакт. Това е, което ми липсва в политкоректността. И накрая стигате до лудости като тази, и това не е шега. Проверих с мой австралийски приятел. Знаете ли какво е станало в Пърт, Западна Австралия. Повтарям, не е шега. Операта забранила поставянето на „Кармен”, знаете ли защо? Защото в първата сцена действието се развива на фона на тютюнева фабрика. Операта „Кармен”, нали разбирате? Не се шегувам. Не се шегувам.
Просто казвам, че има нещо толкова фалшиво в политкоректността. Тя е по-добра от открития расизъм, знам, естествено. Но се чудя дали работи, аз никога не приех тия непрестанни замествания, нали знаете. Nigger са негри. Негрите са черни. ОК, черните са афроамериканци. Може би пък трябва те да си решат. Но това, което знам, е, че когато бях в Мисула, Монтана, се заговорих много приятелски с Native Americans - местни индианци, те мразят термина и ми дадоха чудесен аргумент защо. Те казаха, значи, ние сме Native Americans, а вие сте културните американци, значи какво, ние сме някаква част от природата. И ми казаха, че много повече предпочитат да ги наричат индианци. Поне това име е паметник за тъпотата на белия човек, който решил, че е открил Индия, когато дошъл тук.
И те разбират прекрасно цялата тази New Age глупотевина, ние, белите хора, експлоатираме технологически природата, докато индианците са свързани и диалогизират с нея; и преди да копнат земята, искат разрешение от планината да дълбаят мини и така нататък. Те не го казват, но проучванията показват, че индианците са убили много повече бизони и изгорили много повече гори, отколкото белите хора.
Посланието, че те не са лоши, беше най-расисткото нещо - с едно покровителствено отношение да ги издигнем, нали разбирате, до едни примитивни същества, органични, живеещи с Майката природа. Не, тяхно фундаментално право е да бъдат също зли. Ако ние можем да сме зло, защо те да не могат също да бъдат зло и т. н. Така че, дори с расизма трябва да сме много внимателни и да не да се борим с него така, че да репродуцираме, в края на краищата, ако не директно расизъм, то поне условия за расизъм.
Така де, то отдавна вече е знайно, че политкоректността се е превърнала, най-малкото, в интелектуален расизъм, където означаемото е сбутано под стола, а означаващото ръси парфюм с ефект на хлороформ. Иначе професорът, уж нехайно, забива няколко безпогрешни пирона в Стената.
Но все пак, от десетте курсисти, на които показах видеото – единият кадър на Военното министерство, други двама на Външните работи, с изключение на една дама от Финансовия борд, която направи силно кисела физиономия, всички останали се забавляваха здравословно и интелигентно. Затова и малко се надявам.
Че темата e станала нещо като обсесия и от двете страни на барикадата, е отдавнашен факт. Но преди 10-15 години малко фриволно се шегувахме с извратеността на словосъчетанията: Ние в Канада не сме афроамериканци, а сме “видими малцинства“. Тогава Стиви Уондър какво е? Невиждащо видимо малцинство?”. Или: джудже - вертикално ощетен. Или на феминисткия дискурс: Червената шапчица каза: „Намирам вашите забележки за крайно сексистки, но ще ги игнорирам поради традиционния ви статус на аутсайдер на обществото, стресът от което ви е накарал да развиете един специфичен, напълно законен, разбира се, светоглед.
„Императорът е гол!” Императорът спря. През тълпата премина вълна, но един бързо мислещ селянин се провикна: Не, не е. Императорът просто е приел опционен стил на облекло!”[2]
Но, както отбеляза един познат руснак, ако момчето не бе извикало истината, царят и до днес щеше да си ходи гол.
Та, сега вече положението е такова – докога ще се позволи на царете да ходят голи.
Още Алексис дьо Токвил беше казал, че демокрацията може и да се побърка.
---
Според 1984 Новоезикът би трябвало да се наложи тотално до 2050 година, обаче реалността, както често се случва, засенчи по ускорение и страховитост фикцията. Но пък и истината напира с всичките си тръни и отрови и, по обективни причини, махалото така се е засилило в обратна посока, че не се знае какво ще се случи с всичките икономически слаби (бедните), оператори по чистотата (метачите), да не говорим за хоризонтално ощетените.
Това бе една хигиена на езика, която не подобряваше света...3], бе заявил Цветан Тодоров още в началото на феномена, започнал от студентските кампуси на Бъркли и много скоро, някак органично, примесил се с момчетата от Чикагското School of Economics. И още тогава Алан Уотс, познат с книгите и лекциите си върху дзен и даоизма, и който може да бъде упрекнат в разни неща, но не и в недемократичност, предупреди в Отвъд теологията:
За всички онези, захранени с европейска и средиземноморска култура, хлябът и виното са измежду най-прекрасните дарове на живота. Говоря, разбира се, за истинския хляб, а не за ядливия каучук, който се продава в Америка; хляб, който може да се яде просто така, без масло или сирене; хляб, който запазва вкуса си дори изсъхнал. Когато отчупвам от такъв самун, за миг ме лъхва мириса на стара дървена мелница, която се отразява във водите на реката Стоур в Кент сред брезова горичка; чувам накъсаното грачене на гарваните в жежкия следобед и отново пред очите ми е мъхът върху каменната стена, който вървеше успоредно с реката....
Преди няколко години бях доайен на един експериментален колеж; преподавателите и учениците идваха от различни страни и основното призвание на тази институция бе изучаване на сравнителни религии. За онези, които желаеха, бях установил обичая винаги да се сервира вино на вечеря. (Но всеки можеше да си вземе чай, кафе или вода.) Това ни най-малко не беше задължително, но за огромно мое учудване разбрах, че тази традиция буди възмущение и бърчи вежди у мюсюлманите и индуистите, а още повече сред членовете на нашия университет с методистко вероизповедание. Поради всичко това, някои от моите колеги твърдо ми заявиха, че трябва да сложа край на тази практика.
В края на краищата, казаха те, това е толкова тривиален въпрос - дали да има вино или не; репутацията на колежа е много по-важна.
И тогава моята стара, европейска и християнска струна моментално реагира: „Господа, това не е тривиален въпрос. Ние не сме в Азия, не ядем лакирана патица, темпура, фагаду или кишри. Ние сме на запад, ние се храним с традиционната храна на нашата култура и никой, който уважава тази традиция, не се храни без вино. Като институция, натоварена с разпространението на западното знание и култура, въпрос на чест е да поддържаме живи най-възвишените аспекти на нашата цивилизация.”
Но тази реч не успя да убеди моите колеги, прекалено загрижени за духовността, които не можеха да приемат, че трябва да се отдава чак толкова внимание на такива “вулгарни въпроси” като храна и напитки. Тогава разбрах, че сред американската буржоазия съществува една силна антиматериалистична тенденция, която стига почти до омраза към материята.
Кухнята на една култура всъщност е най-точният и ефикасен тест за отношението към вселената на материалното; в този смисъл, китайците и французите са материалисти пар екселанс. Американската кухня държи последно място в тази класация. Нейните критерии са изключително от количествен порядък, а храната бива поглъщана по-скоро като диетично задължение, отколкото с любов.
Шегата настрана, но аз съм склонен да мисля, че подобна кухня е най-доброто доказателство, че американската култура не само че е постхристианска, но че тя е антихристианска.
Добрата кухня може да се твори единствено в духа на свещенодействието, на ритуала. Това е акт на обожание, на проявление на божията благодат, прославящ живота, и никой не би могъл да готви добре, ако не уважава суровите материали, които използва: яйца, лук, подправки, сол, гъби, боб и най-вече животните, рибата и птиците, чийто живот отнема, за да живее. Ритуалът не е само склерозирал сбор от символични жестове. В същината си ритуалът е нещо, което се извършва с уважение, любов и съзнание, без значение дали готвиш, дялаш дърво, ловиш риба, пишеш писмо, извършваш хирургическа операция или се любиш. На ежедневния западен начин на живот особено му липсва този ритуал, както и стилът и колоритът, които го придружават. Фактът, че Евхаристията (приемането на причастието, на хляба и виното) е централният ритуал на християнството, представлява най-значимият принос на тази религия към универсалната мъдрост, донякъде благодарение на юдаизма.
Откъсът предлага поне 4-5 интересни и актуални теми за дискусии, но днес ние го цитираме главно като паралел на призива (60 години по-късно) на Ангела Меркел: имигрантите да бъдат толерантни към традиционните хранителни навици на германците и свинското месо.
Как сърцераздирателно еволюират... нещата. И се навързват хармонично – генетично модифицирани организми, кисело мляко от нишесте и хоризонтално ощетени. Естествено, че царете ще са голи.
И няма да се разбира кое и кой е генетично модифициран.
---
Днес в Европа и левицата (la gauche caviar[4]), и десните, всички са либерали, и всички са за по-малко икономически ограничения; едните и за липсата на такива в сексуалната и културната сфера, като продължават да оковават населенията с всякакви регулатори, а социалната тъкан на обществените и естествени отношения тотално се е раздрала и заплашва да затвори целия човек в самотата на собственото му сърце (Алексис дьо Токвил). И днес, а това показват и изборите в повечето страни, където се провеждат избори, на всички вече е ясно, въпреки воплите на медиите, че се очерта едно ново деление - истаблишмънт (авторитаризъм в различни форми) и антиистаблишмънт (във всякакви разновидности), и една ясна тенденция към социален консерватизъм. Проблемите с имигрантските вълни и пищните гейпаради са просто най на повърхността. Един от големите въпроси си остава образованието, което, нормално и логично, трябва да бъде консервативно, защото, за да може да се създаде нещо ново и революционно, трябва да се стъпи върху основата, върху натрупаното. (Хана Аренд), или ...истинската оригиналност е възможна само в традицията.(Т.С. Елиът). Но тъкмо с този вид образование политкоректният свят води френетична борба, за да направи всички еднакво спонтанни и глупави. И безотказно да се репродуцира „административно-политическо- медиатичната” магма.
И до голяма степен успява – като си припомня сцените от разни университети в Щатите, когато ръководствата им раздаваха горещ шоколад и топли завивки, за да поуспокоят изпадналите в истерия и депресия студенти след обявяването на изборните резултати. (Един шамар действа по-ефикасно. Медицински факт. Горещият шоколад само удължава страданията.)
---
...налагащата се инфантилизация във висшето образование довежда до това, че студентът е повече консуматор, отколкото студент, и чиито капризи и пристрастия (политически, сексуални и псевдоинтелектуални) трябва постоянно да се поддържат и защитават. За да се разбере тази еволюция, би било удачно да си представим университета не като място за обучение, а като един курорт all inclusive... Да се осигури оставането на младия човек в учебното заведение за четири години, както е положено, се е превърнало в централно задължение на индустриално-университетския комплекс.5]
И за да е всичко още по-спонтанно и fun, в т.нар. “училища без стени” можеш да получиш кредит по английски език, като работиш като диджей в някоя радиостанция и си прочел Как да станем радио диджей или Радио програмиране в действие, поради което Харвардски студенти, изучаващи литература, смятат, че героите на Франсоа Рабле правят френската революция, а за Едип или поне за Едиповия комплекс са чували единици (виж Кристъфър Лаш, The Culture of Narcissism).
Затова пък всички са ведри вегетарианци, устремени към йога класовете си, прехласнати по gender studies и третата врата на тоалетните. И са потискащо искрени. Може и да е крайно като обобщение, но това е партийната линия.
Конформизмът се храни с егоизъм и вътрешна пустота въпреки умилителните лозунги за равенство и братство и сърцераздирателните жестове на съпричастност и активизъм. Просто няма как.
А защо се налага този вид обучение, е ясно и за видимите, и за невидимите малцинства.
Явно и на министърката на образованието на РБ й е съвсем разяснено, понеже вчера пак обещаваше олекотяване и развеселяване на учебните програми като отговор на замечателното представяне на българските ученици на теста PISA.
Както споменахме, всичко се движи хармонично в хармоничната посока. Но не това е темата.
И понеже политическата амалгама е тотална, не е безинтересно да споменем и едната нова-стара политическа категория, заимствана от Лешек Колаковски и Милан Кундера (пак славянската връзка), от френския философ Ален Финкелкраут, вече в Академията на безсмъртните, а именно – консерватор-либерал-социалист.
Пък знае ли човек...
(Нарочно не споменаваме цялата руска плеяда, която още от ХІХ век лансира холистичния социален консерватизъм (Леонтиев), християнския (Бердяев) и т.н., че ще стане дълбоко.)
 
Историческа справка
Съма Циен, големият историограф на династия Хан, разказва историята на евнуха Джао Гао, който искал да се докопа до трона, но не бил сигурен, че би имал достатъчно поддръжка, и решил да направи тест.
Един ден поднесъл елен на младия принц и казал:
Ето ви един кон, ваше величество.
Какъв кон, това е елен, засмял се младият принц.
Придворните били в смут, защото трябвало или да потвърдят лъжата, или не. Много запазили мълчание, други потвърдили, че това наистина е кон, а трети, няколко само, казали, че това си е просто елен. По-късно те били отстранени от длъжност чрез лъжливи процеси или просто избити от приближените на евнуха. Има и друга интерпретация, която твърди, че когато Джао Гао станал първи министър, решил да изпробва силата на властта си и направил същия тест на императора; и след като всички обявили елена за кон, Джао заточил императора и после тайно го убил, защото вече знаел, че щом можеш да даваш имена на нещата, които нямат нищо общо с реалността, нищо не може да те спре.
Та такива работи с думите.
Затова още 6 века преди това Конфуций уточнил, че ако думите не са точни, речта не отговаря на действителността. Ако речта не отговаря на истината, тогава държавните дела не са правилни. Ако делата на управлението не се вършат правилно, то музиката и ритуалите не могат да разцъфнат. Ако ритуалите и музиката не могат да се развиват нормално, наказанията и осъжданията не са справедливи. Тогава народът не знае какво да прави. Затова достойният мъж трябва ясно да избира правилните думи и да действа съответно.
Това е, което се нарича Изправяне на имената - Джън мин, което също има значение на „здрав смисъл”, в смисъл – не болният, а верният, истинският смисъл на думата. Бедният си е беден, а продажникът - продажник.
Брадвата просто е брадва. За светлото бъдеще не знам.
Отава

[2] „Политкоректни приказки за лека нощ”, Джеймс Гарнър.
[3] Преди да бъде използван от марксистите, изразът „политическа коректност” е лансиран от Върховния съд на САЩA през 1793 г. и според Сен-Клод Мишеа, е „триумфът на юрисдикцията над човешките взаимоотношения, над „обикновената почтеност” (сommon decency) на Оруел. (L'Enseignement de l'ignorance et ses conditions modernes), С.С.Michéa.
[4] Хайвер и шампанско - омразен аристократичен обичай, популистски прегърнат от френските леви.
[5] 5 „Политическата коректност в американските кампуси”, Кейтлин Фленегън, The Atlantic, септември 2015.
 

 

още от автора


2 - 17.01.2017 19:42

стеснително възражение
От: Петър С. Д.
Ще си позволя да възразя -срамежливо и с уговорката, че в ОТТАУА може би пък и по-добре да знаят- против ПодЛиния3, където изразът COMMON DECENCY бива представен като "почтеност". НЕ. НЕ Е ТАКА. Думата на Език Свещен се превежда като "приличие" - и разликата е доста огромна.

"Are you DECENT?" като те запита леля ти почукала на вратата означава "дали си загащен" а не доколко си почтен.
1 - 15.01.2017 20:07

Браво!
От: Ясен Гатев
Великолепна статия!!! Нетипична за в-к Култура, който е завладян от либералната, политкоректна словестност, угодна на тия, които плащат!!!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”