Български  |  English

Откликът на зова на битието

 
Проф. Бояджиев е най-авторитетната фигура в българската философия днес. И някак парадоксално, но докато сякаш се отдалечаваше от нея, отдавайки се на фотографията, той увеличи авторитетността си на мислител. Как става това, е обобщаващият въпрос, чийто отговор търси този разговор.
 
- Проф. Бояджиев, откъде произтича забелязаната от не малко изследователи връзка между фотографията и случайността? Появата на фотографията във вашата професионална биография случайност ли беше?
- Разбира се, в нашите земни дела неизбежно присъства елементът на случайността. Някога, много отдавна, в гимназиалните ми години, получих като подарък една „Байрета” и много бързо се встрастих във фотографията. С времето успях да се сдобия с – наистина сравнително примитивна – фотолаборатория и прекарвах цели нощи, след като семейството заспеше, в затъмнената с плътни завеси кухня, като проявявах филмите и копирах черно-белите фотографии. Но интересът ми беше по-скоро повърхностен, а сюжетите тривиални: портрети най-вече на роднини и приятели, есенни пейзажи и т.н. Истинският прелом настъпи години по-късно, вече в ерата на дигиталната фотография, когато реших да се заема по-систематично с изучаването на тази „изкусност”. Тогава отново се намеси негово величество случаят. Попаднах на учител, за когото фотографията е не просто занаят, техническа умелост, а същностно човешко отношение към реалността. Николай Трейман ме научи да снимам не просто интересни сюжети, а да търся специфично фотографското, онова, което прави фотографията уникален визуален език и което оправдава претенцията да бъде – освен всичко останало – и изкуство.Що се отнася до ролята на случайността при възникването на фотографския образ, то тази роля е непренебрежима, особено при някои по-динамични жанрове, какъвто е например уличната фотография, но случайността е и травматична тема, когато става дума за фотографията като изкуство. Защото, ако добрата снимка или дори шедьовърът може да бъде създаден напълно случайно дори от формен любител, то се минимализира значението на авторството и на самата „изкусност”, а с това се дискредитира споменатата по-горе претенция. Следователно, фотографията трябва по някакъв начин да се помири със случайността, било като се опита да смали до възможния предел нейното значение за образа, например, чрез инсцениране или някаква форма на допълнителна обработка на кадъра, било като я интегрира като елемент от естественото създаване на фотографското изображение. Във втория случай се предполага и преформулиране на самото понятие за изкуство по такъв начин, че авторството да не влиза в рязък конфликт с елемента „случайност”.
- Откривате някаква аналогия между фотографията и философията, доколкото и за двете всичко е (може да бъде) обект на интерес. В този смисъл, заниманията ви с фотографията отклонение/бягство ли са от философията или са начин на философстване?
- Тези ми занимания са „замислени” именно като бягство от прекалената отдаденост на словесността. Имаше дълъг период от живота ми, отдаден изцяло на книгите. Метафорично казано, хранех се с думи, мой дом бяха библиотеките, смътно забелязвах света край мен, не усещах смяната на сезоните, не се вглеждах в лицата на хората, с които се разминавах. Фотографията ме излекува от тази слепота, преоткрих с почти детска радост красотата на заобикалящия ме свят, научих се да гледам. В този смисъл, фотографията е наистина отрицание на философското теоретизиране. Тази трансформация има и буквален практически смисъл. Николай ме приучи да „пред-визуализирам” кадъра не умозрително и по принцип, а именно през визьора на фотоапарата. Въпреки това – за моя огромна изненада – фотографията се оказа посестрима на философията, друг език за обговаряне на главното философско питане „откъде идваме, какво сме, къде отиваме”. Понеже в нея въпросът „как” е непременно предшестван от „защо” снимаме, а на този въпрос се опитва да отговори тъкмо философията. Така че не се чувствам дискомфортно в позицията между тези два наглед толкова различни езика.
- И още един – последен - въпрос за ролята на фотографията във вашия интелектуален опит. Отдаването ви на нея израз ли е на някакво разочарование. Например – от обществото в годините на преход, а оттам и от заемането на обществено активни позиции и дори от практикуването на обществени науки. Разбира се, фотографията също може да наблюдава обществото, но вие сякаш предпочитате да я използвате като „политически невинен” контакт с действителността...
- Датският философ Сьорен Киркегор, изглежда, да е прав, когато твърди, че „в наши дни всичко е политика”, така че политическата невинност е донякъде илюзорна, едно в най-добрия случай пожелателно отношение към действителността. Когато снимаме запустелите села в трънския край, ние, разбира се, не отправяме пряко политическо послание, но някаква нравствена, а защо не и политическа оценка няма как да бъде избегната. Големият проблем все пак е художествеността: как снимката да придобие значение отвъд документираното конкретно събитие. Аз се сблъсках с този проблем по време на протестите през 2013 година и не се справих добре. Не успях да намеря онзи баланс, който позволява случващото се да бъде представено като своего рода алегория за величието и трагиката на човешката съдба изобщо. А без такова възхождане към универсалното внушение няма сериозно изкуство.
- Считате ли, че през изминалите 25 години българската журналистическа и документална фотография каза/показа важни истини за социално-политическия живот в страната и имате ли фаворити сред нейните имена?
- Има, според мен, една същностна отлика между фотожурналистиката и така наречената „улична фотография”. Фотожурналистът документира събития, които сами по себе си са значими, които, така да се каже, в себе си носят своето „оправдание”. Уличният фотограф превръща – чрез фотографския акт – в значещо онова, което само по себе си е банално или като че маловажно. Когато снимам, например, излизащото от метрото множество и отчленя визуално едно лице сред тълпата, аз съм този, който придавам на този именно човек статуса на неусредним, уникален, незаменим с никой друг. В този смисъл, в уличната фотография е скрит огромен хуманистичен потенциал. Моето предпочитание е именно към онази фотожурналистика, в която откривам подобен хуманистичен заряд. В която, да го кажа така, фотографът е преди или поне наравно с документалиста. Разказвали са ми, че Петър Божков е бил в състояние да закъснее за събитието, което е трябвало да отрази, само защото попътно е попаднал на интересен сюжет. Имах щастието да се сближа с един от доайените на българската фотожурналистика, Георги Панамски, и да се насладя на великолепни фотографии (част от тях са включени в новия му албум), които очевидно не са ставали за публикуване в тогавашната преса, но които са направени просто, защото един фотограф е органично неспособен да пропусне открилата се пред очите му ситуация. Значимото в последните две и половина десетилетия по моему е драматичната трансформация на екзистенциалните ориентири на обикновения човек. Истинското майсторство е да бъде пресъздадена в образ тази драма на всекидневието отвъд „големия наратив” и то тъкмо с изобразителните средства на фотожурналистиката. Такива майстори има, но ще се въздържа да посочвам имена, защото такова „фаворизиране” от една субективна гледна точка не определя действителната тежест на един или друг фотограф.
- Нуждае ли се фотографията от статута на изкуство, естетическата й сила не е ли в това, че промени изобразително изкуство, без да му принадлежи (поне изцяло)?
- В някакъв смисъл, фотографията не просто аспирира да бъде призната и за изкуство, но тя промени и романтическата представа за изкуството като чиста експресия на мислите и емоциите на един безусловно автономен автор. Фотографският образ е резултат от засрещането на различни „актанти”, както би казал Бруно Латур, сиреч, на различни действащи фактори: фотографът, но също и реалността, която трябва да се разкрие пред неговия поглед, да му покаже едно от своите лица, техническото приспособление, светлината, също и зрителят. С това тя показва или по-точно подсказва, че „абсолютният автор”, мислен като човешки творец, е фикция, припомня, че ние „творим” винаги под определено условие и във вече наличен контекст. Така тя възражда донякъде едно по-старо разбиране за изкуството като своего рода отклик на „зова на битието”, отклик, разбира се, с неповторим тембър у големите творци. Фотографията ни помага да осъзнаем, че значимото изкуство не е излагане на показ на вътрешните неразположения на автора, както сполучливо се изразява Едуард Уестън, а въвлеченост в един могъщ диалог на човека със света, в който диалог двамата събеседници са напълно равноправни.
- Фотографията успя ли да помири техниката и душата? Каква е причината Католическата църква да я анатемоса след патентоването й през 1839 година?
- Има наистина отделни писания на католически богослови срещу новооткритата фотография като „дяволско изкуство”. Аргументът е, че тя се опитва да преповтори акта на сътворяването на човека по образ Божи, при това с чисто технически средства. И доколкото никое човешко действие не може да създаде творение, което да е непременно добро, без санкцията на божествената всеблагост, то фотографията изглежда да е способна единствено да ражда чудовища, като това на злощастния Франкенщайн от романа на Мери Шели.Техниката действително изглежда отчуждаваща спрямо поривите на душата, спрямо естествената задушевност на човешкото съществуване. Работата обаче е там, че на фотографската камера може да се гледа – и тя да бъде третирана по този начин – не само като на (неизбежно отчуждаващ) посредник, но и като на сродник, като на органичен продължител на нашата ръка, поглед и мисъл, като на компонент на нашия най-съкровен свят. Впрочем, всеки фотограф разбира за какво става дума, когато говорим за „любим” фотоапарат.
- Считате ли, че дигиталната фотография продължава да бъде фотография? Отпадането на лентата и новите форми на обработка и разпространение на изображенията не поставят ли под съмнение оригинала и автора в нея, няма ли да я превърнат в съвременен визуален фолклор, в който „лайкванията” в мрежите ще изместят останалите критерии за оценка на стойността й.
- Аз питая огромен респект пред т. нар. аналогова фотография. Дефиниции се дават трудно, но все пак, ако фотографията е наистина „светлопис”, т.е. ако светлината е тази, която извайва образа върху някакъв светлочувствителен материал, ще трябва да признаем дигиталната фотография за фотография, тъй като – казано по аристотелистки – дефинициите се дават откъм действащата причина. Наистина, опасенията от свръхмерното масовизиране на производството на образи са основателни и става все по-трудно да бъде отличен оригиналният автор от лаика, създател на „редундантни” изображения. Но трябва да приемем това положение на нещата и да се опитаме да изработим свой стил, преодоляващ въпросния визуален фолклор. Дигиталното изображение е, освен всичко друго, и податливо на практически неограничена манипулация, така че някои майстори на последващата обработка са изкушени да прекрачат границата на фотографското и да „заговорят” всъщност на друг визуален език, този на компютърния дизайн. Къде точно лежи тази граница, не е съвсем ясно. Тя като че може да бъде прокарана единствено от художествения вкус. Един, прочее, не съвсем надежден инструмент…
- Виждате ли някакво прозрение във внушенията на Ролан Барт, че във времената на атеизъм проблемът за смъртта и безсмъртието е останал културно безпризорен и фотографията го е приютила, че вече само тя е тази, която иска да предлага/пази образите на живота след края му?
- Това „само тя” ме смущава, но съм съгласен, че смъртта е включена в „ноемата” на фотографията. Онова, което снимаме, „умира” в самия миг на снимането, то никога повече няма да бъде и съзнанието за тази невъзвратимост поражда особената меланхоличност на фотографията. Самото паметуване на сниманото събитие е парадоксално, доколкото при него се конфронтират „това-наистина-е-било” (фотографията никога не загърбва напълно „ефекта на реалността”)и алгоритъмът на паметта, подреждаща по свой вътрешен закон миналото (което придобива облика на фикция). Чисто емоционално фотографията е велика утешителка пред лицето на това постоянно „умиране”. Тя, подобно на д-р Фауст, призовава времето да спре, да се съберат всички времена – цялото минало, цялото настояще и цялото бъдеще – в един миг, който ще осмисли присъствието ни в този удивителен свят и за който ще можем да кажем: „ти тъй си хубав”.
Въпросите зададе Георги Лозанов
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”