Български  |  English

Като църква на гробище

 
- Повече от година, след като „Семейни реликви” получи Специалната награда на журито на „Златна роза”, най-сетне вече е на екран. Три пъти гледах филма и все ме покъртва (вж. „Култура, бр. 36 от 2015). Имам чувството, че така здраво си го конструирал, че си нямал необходимост да импровизираш на терен.
- Много малко импровизирам в чистия смисъл на думата – и по време на снимки, и на монтажа, и после... По-скоро максимално се опитвам това, което ми е в главата и вече е написано в сценария, да добие максимална сила. Разбира се, като казвам, че не импровизирам, трябва да направя уговорка – така се стремя, особено по време на снимки, да запазя някаква живост на нещата. И съм винаги отворен да променям. Тази живост ми се струва от изключително значение, защото създава чувство за автентичност.
- Как съумяваш да я постигнеш тази живост?
- Основно с това да гледам на филма, който започва да се случва по време на снимки, като на нещо живо, да се отнасям с уважение към него.
- През актьорите ли...?
- Разбира се, основно през актьорите, но и в начина на снимане, в промени в епизодите... Просто се стремя да съм с отворени сетива за това, което ми предстои, а не да се пренесе сценарият на екран дежурно или, както се употребява много омразната за мен дума - професионално.
- В „Семейни реликви” има три истории – паралелни и преплетени, чрез които създаваш почти романна структура. Как ти хрумнаха тези три линии?
- Не съм сигурен, че има еднозначен или най-малкото кратък отговор на въпроса. Ами някак си ми е хрумнало. Обикновено тръгвам от конкретна ситуация. В случая поех от случката с мъжа и жената със затъването на джипа в планината – ситуация, която съм наблюдавал, бидейки дори участник в нещо подобно. Та тръгнах от нея, но много скоро си дадох сметка, че тя не ми е достатъчна за разказ. И започнах да допълвам разни работи. И после някои от тези разни работи станаха по-важни или поне еднакво важни с основната история, от която съм тръгнал, и така постепенно се оформиха. Тъкмо това е тази живост, за която говоря – когато нещата започват да имат собствено съществуване. Това е голямата радост от правенето на каквото и да е.
- През филмите ти често изниква внушението, че колкото по-несъстоятелен е човекът, толкова по-величествена е природата. Но в „Семейни реликви” този контраст е артикулиран още по-категорично.
- Природата сама по себе си не ме занимава. Нямам афинитет към прекрасни гледки, пейзажи, но определено ме привлича контрастът, съчетанието на нещата, дреболиите в живота ни, поставени до някакво общо излъчване на средата, в която съществуваме. Тоест, природата в „Семейни реликви” и в другите ми филми не е контрапункт, а просто вкарва в цялата ситуация някакъв епос, който определено ме занимава. И много ми се искаше този филм да звучи епично, независимо от на пръв поглед дребното съществуване на хората в него.
- В повечето ти филми героите имат някакви конкретни занимания, ако не професии, докато тук, освен героят на Венци Занков, който е преводач, не разбрах кой с какво се занимава и дали изобщо се занимава с нещо.
- Да, точно така, не само, че не се набляга, но дори няма информация за конкретни занимания на героите. И това е, защото не исках нито зрителят, нито пък аз като разказвач да се разсейваме с някакви професионални занимания и социален стоеж на героите. По-скоро ме интересуваше тяхната същност в конкретна ситуация, доколкото може да се разкрие. И ми се струва, че заниманието със същността е нещото, което предполага силно въздействие. Не си спомням нито един свой филм, в който професията на героите да е имала значение.
- Откъде се взе мълчаливият негър (Юм Уандие)?
- Нямам логично обяснение.
- Познаваше ли Юм преди това?
- Познавам го от много години, съученици сме от Френската гимназия в София. Той беше много известен – тогава тук нямаше много негри и предизвикваше голяма радост, като го срещнеш по „Раковска”, изведнъж да ти заговори на чист български – „Копеле, какво става?”. Та, повтарям, нямам логично обяснение, но присъствието на негъра е важно – освен чисто структурно-сюжетно, трябваше ми нещо, което да обединява трите преплетени потока на действие. И фигурата на негъра изигра тази роля – всяка от линиите се докосва до този персонаж. Пък и във финала на филма той е изключително важен.
- В разговора ни за „Раци” (2009) ти каза, че филмът не удря шамари. Но той е направо оптимистичен на фона на опустошителния „Семейни реликви”.
- Опитвам се да предложа конкретна ситуация. И винаги съм се стремял ситуациите, които предлагам, да са ярък белег на живота, който живеем. И конкретната ситуация или сборът от ситуации в „Семейни реликви” отговаря на тази ми нагласа. А това, че тя действа опустошително... – в крайна сметка, така се е получило. Никога не сядам да работя върху поредния си филм с намерение да удрям шамари или да потрисам зрителя. Опитвам се да му предложа нещо интересно и да му направя силно впечатление. Но не се опитвам да му кажа: живеем в измислен свят, няма никакво бъдеще за младите, Европейският съюз ни разочарова...
- Двете момчета в изпълнението на Александър Бенев и Блаже Димитров са абсолютно различни от всички и всъщност единствените действени хора. Всички останали, особено родителите, са апатични и закостенели. Дори трагичният обрат не ги разтърсва.
- Нямам какво да добавя, но, разбира се, имам определено светоусещане, че животът, който водим, най-меко казано, не съответства на това, което бихме искали.
- Мислиш ли, че героите ти си задават този въпрос?
- Не - голямата част; но пък някои – да. Не мисля, че и голяма част от зрителите си задават подобни въпроси. Но дори и без да си ги задава човек, при една средна интелигентност и средна чувствителност към обкръжаващия свят, всеки би стигнал – повече или по-малко – до подобна констатация. И всъщност това, което се стремя да правя непрекъснато, е да подтиквам хората да се замислят защо нещо е така. И ако този филм е и най-малкото подобие на въпроса „защо е така?”, би било великолепно.
- В „Стъклени топчета” (1999) и в „Раци” имаше мафиоти, които бяха белези на прехода. В „Семейни реликви” няма престъпници, но порутената база на художниците боцка погледа, създава усещане за разруха.
- Човек трябва да е напълно сляп, за да не види разрухата около нас. Намирам това за напълно нормално. Не може днес да е 10 ноември и утре да се събудим в среда като Хамбург.
- Но, Иване, ти правиш филма четвърт век след 10 ноември!
- Добре, искам да кажа, че, повече или по-малко, опустошението е нормална черта на въпросния преход. Разбира се, когато това опустошение и тези руини се разглеждат в дълбоко човешки план, нещата изглеждат другояче – никой от нас не е очаквал и дори не си е представял, че ще ни случи това, което ни се случи. Но и ние самите сме си виновни – особено за вътрешната опустошеност. И след тези дълги обяснения искам конкретно да кажа, че навсякъде във филмите ми и тук специално присъствието на руината на Съюза на художниците в Карлуково не е просто елементарна метафора, а е драматургично обоснован елемент от филма. Или поне на мен ми се иска така да се гледа на нея. Открай време се занимавам с някакви детайли във филмите си, много ми харесва да разказвам чрез тях, но никога не ги употребявам като символи.
- В момента се сещам за умрелия кон в „Раци”.
- Да. Има и пикаещ кон в „Обърната елха”, празна кутия от чистачки, в която има скакалец и бръмбарче в „Семейни реликви”... Всички детайли са много важни, но те са част от общия живот на героите във филма. Просто в света, който се опитвам да създавам, извинявам се за гръмкия израз, бъка от детайли, от дреболии. Това е свързано с дълбокото ми убеждение, че живеем в дребнав свят, че атмосферата наоколо не ни позволява да боравим с едри неща и с големи късове съществуване, обрича ни на дреболии.
- В киното си наблягаш на водата. В момента се сещам за „Стъклени топчета”, „Обърната елха” и „Раци”, а тук източниците й са два – реката, където момчетата се къпят волно, и застиналият басейн с възрастните на финала. Той изглежда като блато.
- Една голяма локва. Реките, моретата, басейните и т.н. са важни. Смело мога да кажа, че филм, в който няма вода, не го броя за нищо.
- Друго нещо, което прави впечатление във филма, е, че след „Търкалящи се камъни” (1995) отреждаш важна драматургична и философска роля на индийско парче - Govinda Jaya Jaya, известна чрез Джордж Харисън – първа го затананиква девойката Елисавета (откритието Глория Петкова), после пак се появява и накрая изригва мощно, когато негърът вече е при кравите в Индия.
- Спомням си, че на пресконференцията на „Златна роза” м. г. едно момиче каза, че, според нея, целият филм я води до тази песен накрая. Бих могъл веднага да се съглася с нея. Но нямам намерение да обяснявам дали е така или не е и защо. И все пак, тази молитва, с която завършва филмът, е съществена част от неговия смисъл, но не е единствената.
- Много силни са актьорите. Как бяха избрани?
- Голяма заслуга за тези изпълнители във филма има Касиел Ноа Ашер, която се занимаваше с избора на актьорите. Тя участваше в това си занимание всеотдайно, на моменти – истеричаво. Беше интересно.
- Тя ли ти предложи Жана Караиванова, която не се е снимала от „Стъклени топчета”?
- Да, точно тя. Убеди ме да взема Жана. Тя ми предложи Андрей, Глория...
- Касиел ли ти предложи Александър Трифонов?
- Не. Сандо присъстваше във филма като фотограф и имаше различни общи занимания. Но Тодор от село Яворово, мой приятел, който трябваше да играе тази роля, почина десетина дни преди снимките и така взех Сандо. Бях заснел с Тошо кратко видео, което показвах на актьорите и на екипа, за да са наясно към какъв автентизъм се стремя. Но той щеше да играе себе си, а Сандо не играе себе си. И начинът, по който той присъства на екрана, е белег за целия филм. Той не е автентичен в буквалния смисъл на думата, голяма част от изпълнителите не са професионални актьори, но те не присъстват като натуршчици. Предлагат неща, които са близки до тях, но не играят себе си.
- Яворово за първи път присъства в твой филм.
- Няма нищо специално в това.
- Как да няма, като това е твоето място?
- Яворово е просто място, където прекарвам голяма част от живота си. Но всеки живее някъде. Реших да снимаме там заради тази отвореност надолу към равнината.
- И къщата е твоята, нали?
- Да. Самата къща не ме занимава като такава, а възможността Елисавета и Тошо да общуват на фона на необятно пространство – като висящи във въздуха.
- А как намери Александър Бенев и Блаже Димитров – те са също страхотно попадение?
- Блаже ми беше асистент, а Александър ми бе предложен от асистентката ми Слава Дойчева.
- Тя знаеше ли, че той се снима в „Жажда”?
- Да, така го беше видяла. Но аз самият гледах филма сравнително наскоро.
- А гледа ли „Безбог”?
- Идвайки насам, си мислех, че непременно ми се иска да спомена присъствието на този филм в последните години на нашето и световното кино. „Безбог” ми направи много силно впечатление. Независимо от целия мрак на филма, на моменти неубедително преднамерен, съществуването му ми достави голяма радост. И присъствието на авторката му Ралица Петрова ми се струва много, много хубаво.
- Не е много лесен за преживяване и твоят филм, колкото и почти всичко да изглежда лежерно и изумително красиво, особено природата.
- Когато човек се чувства недобре, никакъв пейзаж не може да го подобри. Изобщо не вярвам на прословутата фраза на Достоевски „Красотата ще спаси света”, която всъщност е на неговия герой княз Мишкин, наричан „Идиот”.
- Имаш ли очаквания за възприемането на филма от публиката в артистичните кина?
- Разбира се, изключително много ме занимава как ще реагират хората. Вече съм на 60, а реакцията на хората продължава да е загадка за мен. Това са лабиринти, в които не мога да се оправям. Затова предпочитам да не влизам в тях. Подобна позиция за мнозина означава, че не се интересувам за кого правя филмите си, кой ще ги гледа... Това е дълбоко погрешно. Не съм ненормален, психар или идиот, за да снимам филми за собствена употреба. „Семейни реликви” е имал прожекции. Срещал съм различни реакции. Но все пак се лаская да кажа, че не съм срещал равнодушие. Ако някой ми каже, че филмите ми са подобни един на друг, монотонни, говорят за едно и също, подобно на старата група Black Sabbath, бих казал, че тези филми, а и аз между тях, приличаме малко на църква на гробище. Тази църква не е като другите църкви – там няма сватби, няма кръщенета, няма празници, няма разнообразие. Поводът винаги е един и същ. Но не може и без такава църква.
Разговаря Геновева Димитрова
8 декември 2016 г.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”