Български  |  English

И книжарница,
и място за приятелства

 
- Оттеглянето ви от поста директор на Националния център за книгата към НДК беше изненада за всички. Какво се случи?
- Мандатът ми като директор приключи и ръководството на двореца реши да надгради постигнатото през тези две години и да продължи да го развива с нови идеи и хора. Съвсем нормално. Разделихме се напълно приятелски, продължавам и ще продължавам да ги подкрепям с каквото мога за все по-доброто функциониране на Националния център за книгата. Неговото създаване беше най-важното събитие за последните 10 години в българския литературен контекст. Най-важното, разбира се, заедно със закриването през 2006 г. на съществуващия такъв център, тогава към Министерството на културата. И в двата случая посланията бяха изключително важни, а решението на Мирослав Боршош той да бъде възроден в НДК донесе нова надежда у всички, които милеят за българската книга. През тази година и половина на реално съществуване бяха свършени страшно много неща, бяха поставени много начала, Центърът зае своето място и на световната литературна карта и беше припознат от всички като мястото за българска литература в България. Аз смятам обаче, че другите институции в България продължават да бъдат в дълг към българската литература. Особено Министерството на културата. И не е въпрос на пари – в Националния център за книгата в НДК и литературен клуб „Перото” доказахме, че не количеството средства, а чрез желанието, амбицията, познанията, контактите, уменията, енергията и визията, чрез точните хора, посветени на мисията, нещата не само могат да се случат, но могат да се превърнат и в световен пример.
- На какви липси отговори появата на клуб „Перото”? Какво, според вас, го утвърди за кратко време като културен феномен?
- Много пъти през годините съм писал за нуждата от пространство, което да съчетава в себе си мултифункционалност, дух и атмосфера. София имаше нужда от литературна сцена, място със и за книгите. „Перото” е уникално и като дизайн, и като концепция. Има места по света, които съчетават различни функции, свързани с литературата, но не и такова, което обединява толкова много неща. И всяко едно от тях е неделима част от общото. Както много пъти съм казвал, през тази година и три месеца там се случиха повече от 400 литературни събития и близо 150 други. Четения, срещи с автори, представяния на книги, литературни дискусии, детски литературни събития, гостуваха автори, като Миленко Йергович, Илия Троянов, Фредерик Бегбеде, Арнон Грюнберг, Хуан Мартин, Маргарет Мацантини, Иржи Менцел, най-добрите български писатели и поети. Това е тяхното място – и на читателите. Книжарница, читалня, клуб, място за приятелства. Всеки усеща духа му още щом влезе. Стотици хиляди хора се докоснаха до „Перото” през тези месеци и спокойно мога да заявя, че това е любимо място на всеки, прекрачил прага му. Именно духът на книгите, писателите и читателите направи от „Перото” уникално средище. И хората, които работят там – също.
- С какво се детайлизира представата ви за състоянието на книжния сектор у нас, докато управлявахте Центъра?
- Със сегментирането, разделението, битовизма, личните нападки, егото, завистта, драматичния екстремизъм. И с много, много, много страхотни книги и идеи. Оригинални, силни, интересни, искрени, съизмерими с най-добрите в световната литература. Беше разделна година, каквато беше и за обществото ни. Но имаме много талантливи автори, имаме вече и пробиви извън границите на страната. Все още много трябва да бъде направено. Липсва професионализъм, липсва институционалната подкрепа от страна на държавата. Искам още веднъж да подчертая, че НДК не е държавата, дворецът е собственост на държавата, но той е търговско предприятие на самоиздръжка.
- Кои са най-големите успехи на Центъра – и в какво не успяхте да осъществите плановете и задачите си? Защо?
- Центърът съществува. Диша, работи, подкрепя българската литература и писатели, създава смисъл и контекст. Това е най-голямата победа - че е жив. Успехи имаше много – повече от 30 подкрепени книги в чужбина и близо 20 в България. Центърът вдъхна надежда у преводачите-българисти по света и се превърна в техен най-близък партньор и помощник в нелеката им битка за българската литература и нейното популяризиране. Успех е институционалното му признаване от всички европейски организации в бранша. Успех са двете конференции - за книгата и за превода, издадените каталози, представянето на българската литература на световните книжни средища Франкфурт и Болоня, наградите за принос към българския литературен контекст „Перото”, бюлетинът, десетките съвместни инициативи в училища, библиотеки, литературни фестивали, панаири на книгата. Мисля, че не можем да се обърнем с гняв назад. Не успях да работя по-тясно с Министерството на културата. Вината не беше наша.
- Как смятате: възможно ли е ефикасно взаимодействие между обгрижващите литературата и книжовността български институции? Има ли разлика в общуването на Центъра с големите и с малките издателства?
- Разбира се, че е възможно. Но понякога не се получава. Книгата, четенето, литературата трябва да бъдат и са приоритет на всяка държава, която иска икономически, социален и политически просперитет. Аз продължавам да не виждам у българската държава и нейните управници нито визия, нито разбиране, нито желание нещо да се случва. За тях литературата и културата са абсолютно излишно и безинтересно бреме, което с подхвърляне на огризки може да бъде държано в мизерно състояние, докато се оправдават с други приоритети на държавната политика. Те не се интересуват, абдикирали са тотално. Само понякога успокояват страстите и най-наболелите проблеми в някои сектори, по-видими и познати на масовия зрител и електорална единица - като театъра и киното. Актьорите все пак са много популярни лица и желани събеседници в медиите, а жълтите вестници са изпъстрени с истории от живота им. Литературата и българските писатели не са такива и, съответно, са непотребни за популистките цели на политиците. Затова са изтласкани в миманса, за книгите и библиотеките пари никога няма, за ДДС и за другите разхищения няма да говоря. Ако продължаваме така, България ще се превърне в бананова република, ама без бананите, с евтина, необразована и неконкурентоспособна работна ръка. Това е. Трябва визия, трябва човек с желание, амбиции и мисия, които да променят отношението към културата в държавата.С Асоциация „Българска книга”винаги сме работили чудесно, аз самия съм бил член на Управителния съвет преди години. Там гледаме в една посока и така ще бъде винаги. За общуването с големите и с малките издателства – никога не е имало каквото и да било деление. Само бих искал и големите, и малките да бъдат по-активни в изискванията си към центъра и да си партнират с него, и да търсят помощта му.
- При какви обстоятелства, според вас, българското литературно всекидневие произвежда скандали? И може ли да бъде извлечена полза от тях?
- Аз мразя скандала, предпочитам диалога. И не виждам никаква полза, нито възможност за полза от тях. Скандалите са за жълтите медии, за фалшива популярност, за популизъм. Те са оръжие на недостатъчно добрия, на човека без аргументи. За омразата и езика на омразата пък дори не искам да говоря, Те са срам за всяко човешко същество - и още повече за един творец. Срам за него и петно върху произведенията му. А това се случва заради всички неуредици, заради мизерното състояние, неглижирането от обществото и медиите, което води до трудното и почти непосилно оцеляването на българските творци, за част от които успехът на другия се превръща в лично поражение и причина за омраза. И, разбира се, изконно българската черта винаги да обвиняваме друг за липсата на реализация. Както и създаването на конспиративни теории, обвинения в злонамереност на целия свят или конкретна група, на врага с партиен билет и другия измерения на нищетата и мизерията на духа. Проблеми със сигурност има; и кривици за изправяне, но трябва да действаме със слово, с текстове, с алтернативи. Не със скандали.
- Наблюдатели смятат, че Центърът за книгата има ключови приноси за представянето на българската литература в чужбина. Това ли е неговата институционална специфика?
- Със сигурност това е неговата най-важна функция. За една национална литература най-трудно е именно да прекрачи границите на страната си. За това трябва стабилна, устойчива, целенасочена, постоянна, умна и амбициозна институционална подкрепа. Няколко са основните пунктове, от които зависи популяризирането на една литература в чужбина. На първо място, разбира се, са преводачите. Те са адвокатите на българската книга в своите страни и на своите езици. А са забравени от държавата и институциите. Макар че гордо и трудно носят знамето на българското слово, усещането им за самотност и обреченост е смазващо. Затова посветихме много на комуникацията с тях, на това да им покажем уважението, което заслужават, да им осигурим всичко по силите ни като подкрепа, информация, натиск към чуждите издатели; и да бъдем техният най-близък и стабилен партньор. Другата основна задача е повишаването на интереса към нашата литература в чужбина, работата с издатели, с литературни медии, с институции в различните държави, чрез което тя да стане по-видима за чуждестранните издатели и читатели. Това, например, от 10 години правим с фондация „Елизабет Костова” за англоезичния пазар - и успехите са налице. Но за мен винаги е било важно и да защитаваме интересите и важността на книгата и в България, пред институциите и обществото. Затова и направихме конференцията „Книгата и държавата”, затова толкова пъти съм говорил за необходимостта от четенето и книгите, за важността им за обществото, не чисто емпирично, а за духа, смисъла. За бъдещето.
- Ставате литературен агент. Какво означава това при нашите условия?
- Най-после след толкова години ще се опитам да професионализирам тази много важна институция в литературния контекст. В България има литературни агенти, но много малко от тях са се опитвали да представляват български автори в чужбина. Това все още е толкова трудно, че чак е невъзможно оцеляването на подобно предприятие. Затова и нещата се правеха между другото. Смятам, че функцията на литературния агент в България, в целостта на неговите ангажименти към авторите, които представлява, е възможна и много необходима тук. Литературният агент е първият читател, критик, редактор, анализатор, защитник, радетел, родител дори на една книга. Той познава автора, ползва се от неговото доверие и сам му се доверява. Но агентът е и човекът, който първи трябва да посочи проблема и да потърси път за неговото решаване. Той не просто договаря най-добрите условия с издателя, но се старае да намери най-оптималната форма на сътрудничество, да напътства и да подпомага издателя с идеи за представянето и реализацията на книгата, да комуникира с медиите, да се грижи за имиджа на своя автор. Да допринася по всякакъв начин за издигането на престижа на писателите, които са приели неговата професионална експертиза, и да се старае винаги те да имат комфорта и спокойствието да пишат своите произведения. Защото това е единственият смисъл за един писател. Та това ще са нещата, които ще се опитам да дам на моите автори. Със сигурност ще има и автори, които вече си имат издатели в България и ще искат да ги представлявам само пред чужди издатели, но с такива писатели със сигурност ще мога да се ангажирам малко. Имам много познанства в чужбина, но, както казах, чисто финансово това няма да ми даде възможност да оцелея. Ще консултирам и издателства за различни проекти по отношение на маркетинг, медийни комуникации, конкретни кампании. Въобще всичко, което моят професионален опит ми дава възможност да използвам като експертиза, знания, идеи, интелект. Смятам, че има нужда от нещо такова. Години съм го правил про боно, приятелски, мисионерски, с желание и с всички възможности, които съм имал. Но затова си трябва професионализъм и отдаване, а не правене между другото. Аз ще вложа всичко от себе си.
Култура
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”