Български  |  English

Да подържиш Лондон отворен

Осем дни в Лондон

 
Ще подържите ли детето ми? – пита на английски млада полякиня и не дочакала отговора, подава тримесечното си бебе на шофьор на автобус, каращ пътниците от летище „Станфорд” за Лондон. След това сгъва детската количка и нарежда и нея, и трите си големи куфара в багажника на рейса.
По всичко личи, че в Лондон шофьорите се ползват с голямо доверие. Дали заради бащата на Садик Кан - сегашния кмет на Лондон? А може просто полякинята да иска детето й да свиква с непознати.
Рейсът спира на първата си спирка – „Голдърс Грийн”. На голяма табела на английски е изписано „Честит празник, „Ханука”1]. До нея е издигната голяма ханукия - свещник с девет свещи – от деветата свещите се запалват последователно по една всеки ден, като се започне от 25-ия ден на еврейския месец кислев (ноември/декември) и така осем дни. Осем са и дните, които са необходими за добиване на минимално впечатление от Лондон.
 
Първи ден
Лондон е град, отворен към всички. Това разбира всеки, който се качи в метрото - най-старото в Европа с общо единадесет линии. В него, освен английска реч, можеш да чуеш и всякаква друга - хинди, пущу, арабска, френска, испанска, италианска, руска, турска, румънска, словашка, полска, българска и др. На входа на всяка метростанция има десетки малки карти с линиите на метрото и безплатни бройки на брошура със стихове. Тя е спонсорирана от общинския транспорт в Лондон, от Съвета по изкуствата и отБританския съвет. Започва с уводни думи от Садик Кан, кметът на Лондон, който ви информира, че вече тридесет години “Стихове в метрото” ви предлага кратки мигове за размисъл. Тази година темата е „Лондон е отворен”, а Садик Кан я избира, за да покажа, че и след референдума за ЕС, британската столица е открита и към хората, и към идеите, и към бизнеса.
А особено „отворени” са индийците – в магазините и веригите за хранителни стоки те гледат така кисело източноевропейците, сякаш виждат в тях заплаха, че ще им изядат десерта - и последните миниспайсчета – тестени сладкишчета с пълнеж от сладко от стафиди. Едно уточнение - в Музея за история на Лондон в кабинета на банкер от 1860 г. може да видите в малка чинийка на бюрото му да се мъдрят няколко непокътнати миниспайсчета… Естествено, в същия музей има и богата колекция от предмети, разказваща за историята на индийско-британските връзки. Освен това, и едно от стихотворенията в брошурата (на Далжит Награ) е озаглавено: „Нашият град с цялата Индия”.
 
Втори ден
Малка част от цялата тази Индия (четирима души) представяше панто пиеса в краен лондонски квартал. Постановката се играе от 7 декември – всеки ден по два пъти, с почивен ден – неделя. Публиката се състои предимно от туристи. Пантото e музикална комедия с танци. Развива се като жанр във Великобритания и се играе около Коледа и Нова година. Корените й са в развилата се във Великобритания пантомима, но търпи промени през XVI век под влиянието на италианската комедия дел’ арте, а през XVII век се променя заради баловете с маски. Важна част от пантото до края на късния XIX е включването на образа на Арлекин. Съвременното панто съдържа популярни песни, но с друг текст. Сюжетът използва мотиви от английски народни приказки, в конкретния случай обаче ставаше дума за медицинска сестра – индийка, чиято роля беше изпълнявана, както е типично за пантото, от мъж, облечен в женски дрехи. Жената е съкратена от работа - заради „Брекзит” - и за да продължи да плаща наема и да издържа себе си и сина си (роля, изпълнявана в пантото от младо момиче), взима пари от лихвар. Но тъй като не може да върне заема, синът й продава единствения й приятел - кравата - срещу три вълшебни зърна. Участието на публиката, традиционно за панто, се състоеше в дюдюкане и освиркване на отрицателния герой – лихварят, който се появяваше от левия ъгъл на сцената, символизиращ ада. Пантото завърши с хепиенд, след като синът на съкратената индийка успя да открадне от лихваря едно златно яйце, снесено от вълшебна птица, която злодеят държеше в плен.
Птиците имат особено присъствие в Лондон – и в студено, и в мъгливо време те пеят, като че ли е пролет. Освен това, в Британския природонаучен музей най-ценният експонат са фосилни останки на най-старата птица в света, която е на повече от 147 милиона години. А покрай многобройните експонати и видеа със земетресения и вулкани, в музея особено място е отделено на фламингото.
Ол Дойньо Ленгай е вулкан в Танзания, чиято лава се стича в езерото Натрон, където гнезди розовото фламинго. То се храни с малки водорасли, които заради лавата са богати на бета каротин - именно той оцветява в розово крилата му. Бета каротинът е токсичен за птицата и се филтрира през перата и клюна й. Но в Лондон няма да видите фламинго - единствено някой пеликан да открадне закуската от ръцете ви в някой от многото паркове. Един от най-интересните от тях е паркът„Кенууд”. Ландшафтът е създаден през 1790 г. от архитекта Хъмфри – Рептън. Той проектира изкуствено езеро и издига мост до него, създавайки илюзията, че покрай имението минава тайнствена река. Този образ често вдъхновява англичаните. Особено драматурзи като Харолд Пинтър, например.
 
Трети ден
Спунър: ... Имате нужда от приятел. Предстои ви още дълъг път, момчето ми, по който ще се блъскате самотен. Позволете ми да бъда ваш лодкар, може би. Защото, ако и когато говорим за река, говорим за нещо дълбоко и потайно.
На екрана в препълненото кино „Феникс” в квартала „Източен Финчли” в Лондон зрителите са приковали поглед в героя наИън Маккелън, известен с ролята си на Гандалф във „Властелинът на пръстените“ и „Хобит“. Сега той се въплъщава в образа на Спунър, мъж, прехвърлил шейсетте, от пиесата „Ничия земя” на Харолд Пинтър. До преди дни постановката на режисьора Шон Матиас е можела да бъде гледана в лондонския театър „Уиндам”. Но след средата на декември тя вече е свалена от афиш, а едно от заснетите й представления се прожектира из кината във Великобритания и САЩ.
Второто главно действащо лице в „Ничия земя” е Хърст (в изпълнение на Патрик Стюарт). Той е алкохолизиран богат писател, над 60-годишен, който живее в къща в северозападен Лондон заедно с личния си секретар Фостър и иконома Бригз. Една вечер Хърст среща Спунър – опърпан поет - в пъба „Хампстед Хийт”, когото кани в дома си за по питие и така Спунър остава в дома му. Спунър създава впечатление у Хърст, че те някога са били състуденти и дори са обичали една и съща жена. Разговорът между тях на моменти прилича на бълнуване – в нито един момент зрителят не може да бъде сигурен дали спомените, които двамата герои си разказват, са реални. Те или и двамата вече страдат от деменция, или и двамата си измислят в опит да се спасят от самотата и страха от смъртта. Второто усещане се подсилва от декора – стаята, в която се развива действието, прилича на затворническа килия в някоя непристъпна, висока кула.
Спунър: Позволете ми да остана в дома ви като ваш секретар. (…) По нрав мога да бъда такъв, какъвто пожелаете. По характер дълбоко в себе си съм смирен и покорен. Честен съм и при това не толкова стар, че да не науча нещо ново. Умението ми да готвя не е за пренебрегване. Предпочитам френската кухня, но и простите гозби приготвям с вещина. (…)  Играя на шах, билярд и свиря на пиано. Бих могъл да ви свиря Шопен. Или да ви чета от Библията. Добър компаньон съм. (…)
Тук се намесват личният секретар и икономът на богатия писател, които настояват темата на разговора да се смени. Така Хърст забравя за какво го е питал среднощният му гост и продължава да разказва някакъв свой сън...
Хърст: ... вървя към някакво езеро. Някой ме следва, като се крие зад дърветата. Изплъзвам му се с лекота. Във водата виждам тяло да се носи по повърхността. Развълнуван съм. Поглеждам по-отблизо и разбирам, че съм сбъркал. Във водата няма нищо. Казвам си, видях тяло на удавник. Но съм се заблудил. Там няма нищо.
Спунър: Не. Вие сте на ничия земя. Която никога не помръдва, никога не се променя, никога не остарява, а завинаги остава ледено безмълвна.
 
Четвърти ден
Ледено безмълвие обгръща и всеки посетител, влязъл в Лондонската кула – крепостта, символизираща кралската власт в Англия и изпълняваща ролята както на убежище, така и на затвор. Известно е, че именно в Лондонската кула Тюдорите затварят враговете си – когато Хенри VIII (1509-1547) скъсва отношенията с Рим, през 30-те години на XVI век, кулата ще се пръсне от големия брой религиозни и политически затворници. Сред тях са и екзекутираните в крепостта сър Томас Мор, епископът Фишер на Рочестър и две от съпругите на Хенри VIII. По-късно и синът му – Едуард I (1547-1553), продължава започнатите политически екзекуции. Делото не е прекъснато и от Мери I (1553-1558), която връща родината си в лоното на католическата църква, както и затваря много от ключовите фигури на протестантството в кулата. Сред окованите за кратко време през 1554 г. е и принцеса Елизабет, която по-късно застава на престола като Елизабет I (1558-1603) и въпреки затворническия си опит, не променя нищо от досегашната практика на Тюдорите.
В крайна сметка, макар че бялата кулата започва да се строи през 70-те години на XI век от Вилхелм Завоевателят с намерението да владее сърцата и умовете на покорените лондончани и да държи на разстояние всички от короната, Лондонската крепост успява да оцелее единствено благодарение на търговските си връзки с външния свят. Затова неслучайно и първото голямо разширяване на крепостта се извършва с изграждането на кейове, на които и крале, и търговци разтоварват корабите си от големи товари.
 
Пети ден
След Лондонската кула възпаленото въображение се потапя в тишината на Уестминстърското абатство, чиито основи са поставени през 960 г. от лондонския епископ Дънстан. Факт е, че и там посетителят е посрещнат от символ на кралската власт - столът, на който са се извършвали всички коронации; но молитвите на монасите, отправяни за душите на погребаните в абатството крале и кралици, създават усещането, че вече всичко им е простено. Дори и обстоятелството, че гробът на Оливър Кромуел (1599-1658) е бил преместен от Уестминстърското абатство заради участието му в процеса срещу Чарлз I. В началото на 1661 г. – малко след Реставрацията, тялото на Кромуел е изровено и обесено в Тайбърн – главният площад за публични екзекуции в Лондон. Но днес тази история се споменава само като куриозен случай. И туристите преминават към „Ъгъла на поетите” и малко по-нататък - към надгробния камък на Хендел.
 
Шести ден
В Уестминстърското абатство не трябва да се пропускат песните по случай Рождество Христово. Но дали те наистина правят хората по-добри? Във вестник „Лондон ивнинг стандарт”, който раздават на входа на метрото, се съобщава за изпълнителя на хевиметъл Ориндж Гоблин, който инициирал кампания за събиране на средства в подкрепа на над 70 уволнени музикални журналисти в седмицата преди Коледа. Досега са събрани над 66 000 паунда. В същия брой административен съдия се изказва против предстояща законодателна промяна, която ще ограничи свободата на медиите, увеличавайки риска те да останат напълно беззащитни при всяко едно дело, заведено за клевета срещу вестник. Първите жертви на „Брекзит” започнаха да падат…
 
Седми ден
В метрото висят множество реклами на изложбата на Робърт Раушенберг (1925-2008) в „Тейт модърн”, която може да се види до април. Това е първата му ретроспектива и подробно представяне на работите му, създавани в продължение на 20 години, като се започне от най-ранните му експерименти в „Блек Маунтин Колидж”, мине се през хибридните му работи – комбинации между живопис, скулптура и метал, и се стигне до инсталациите му върху мукава и с бълбукаща кал. Раушенберг не е весел и безгрижен представител на попарта - работата му „Оракул” (1962-65) предрича зловещите автоморги, а „Калната муза” (1968-1971) – всички ужасяващи екокатастрофи, станали в резултат на гигантски петролни разливи. Разбира се, не е за пропускане и една от най-важните работи на Раушенберг – „Монограм” – прочутият козел, опасан с автомобилна гума и поставен върху легнало корабно платно.
Раушенберг е вярвал, че изкуството може да бъде катализатор на положителна социална промяна. Неслучайно създава и проекта си „Раушенберг - презокеански културен обмен”. Това е седемгодишна инициатива, финансирана почти изцяло от артиста, който пътува в различни страни по света и споделяйки и приемайки идеи от местни артисти, създава работи с основно послание - свобода на артистичното изразяване и защита на човешките права, сред които неизменно присъства и опазването на околната среда.
 
Осми ден
И актьорите, участващи в наградената с „Тони” постановка на Британския национален театър (режисьор Саймън Стивънс) ”Странна случка с куче през нощта”[2] по едноименния роман на Марк Хадън, вярват в изкуството като агент на социална промяна. Убедени са, че ще повлияят на отношението към децата със синдром на Аспергер[3], какъвто е главният герой в пиесата. И, ако хората, които общуват с тези деца, знаят, че не трябва да ги лъжат и докосват, биха им осигурили по-добър живот, не по-различен от този на останалите.
Особеното в постановката е, че посланието на пиесата се отправя с максимално използване на сценографията – цялата сцена и стените й са осеяни с безброй светлини, които се включват и изключват съобразно пространствата, които трябва да изобразяват. Най-въздействащо е метрото – еуфорично място, бълващо хора, които няма как да не докоснат момчето, страдащо от синдрома на Аспергер. Но въпреки всичко, то успява да прекоси Лондон. Желанието му да не живее с лъжата - в случая, олицетворявана от родния му баща, е по-силно от всеки страх, от всеки синдром.
А какъв страх преодоляваха мажоретките, участнички в новогодишния парад в центъра на Лондон, можем само да гадаем. Валеше проливен дъжд, а те маршируваха в дългата редица от над 8500 участници от 20 държави.
„Ще ме подържите ли още малко” – като че ли казваше една от тях, издигната на ръцете на момчетата, изграждащи пирамидата под нея, с поглед, обгърнал отвисоко хилядите хора, струпали се да гледат парада зад загражденията по улиците.
 
Лондон - София


[1]Еврейският празник Ханука, припомнящ за повторното освещаване на храма в Йерусалим през 168 г. пр.Хр.
 
[2]Издадена на български от „Унискорп” през 2004 г. в превод на Правда Митева.
[3]Психично разстройство от аутистичния спектър, характеризиращо се с трудности в социалното общуване. Типично при него е маниакалният интерес към дадена област.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”