Български  |  English

Можеш ли да принадлежиш изобщо

 
Гарт Грийнуел (1978) e писател и литературен критик. Между 2009 и 2013 г. е учител в Американския колеж в София. Дебютният му роман „Каквото ти принадлежи” е номиниран за голямата американска награда за литература National Book Award.
Романът му „Каквото ти принадлежи” (българско издание на ИК Black Flamingo, 2016, превод Надежда Радулова), в който има отчетлива „българска следа”, е смятан за едно от безспорните литературни събития през изминалата година и се радва на вниманието на „Ню Йорк Таймс“, „Вашингтон поуст“, „Гардиън“, „Индипендънт“, „Нюйоркър”, „Пъблишърс Уикли”... Повече за книгата – вж. рецензията на Ангел Игов „Танц без илюзии”, бр. 41 от 9 декември 2016.
К
 
Марин Бодаков: Какъв беше пътят ви от новелата „Митко” към романа „Каквото ти принадлежи”? Какви защитни механизми се наложи да отпаднат, за да осъществите този колкото жанров, толкова и концептуален преход?
Гарт Грийнуел: Когато завърших „Митко”, а това беше моят пръв опит в писането на художествена проза, бях убеден, че съм приключил с тази новела завинаги. Появата на втората част, където действието се развива в Кентъки, беше доста голяма изненада за мен – изобщо не съм смятал да я пиша. Начинът, по който зададохте въпроса, е твърде точен – действително трябваше да отпаднат защити. Един ден, докато се разхождах в „Младост”, се почувствах грабнат от гласа на втората част в романа.
Написах книгата без определен план, без определен замисъл, просто пишех изречение след изречение. След втората част не възнамерявах да продължавам с историята на Митко... докато не започнах да я пиша – и така да се появи третата и последна част на романа.
Марин Бодаков: Аз питах и за друго: доколко нашите защитни механизми като автори не падат благодарение на вече падналите защитни механизми в писането на нашите предшественици…
Гарт Грийнуел: Дайте ми пример.
Марин Бодаков: Когато вашият разказвач се разхожда с разпечатан имейл в ръка из покрайнините на столичния комплекс „Младост”, известяващ приближаващия край на баща му, той сякаш държи мадленката на Пруст - и започва да си спомня. Когато пътува във влака Бургас-София и наблюдава едно очарователно дете, те двамата сякаш са реплика на Густав Ашенбах и Тадзу...
Гарт Грийнуел: Моята книга наистина разговаря с други. Пруст, Томас Ман и Джеймс Болдуин определено са между въпросните автори. Книгата ми е част от традицията на онзи „роман на съзнанието”, чието начало аз специално бих положил при Монтен. Той, а преди него Св. Августин, превърнаха самото съзнание в субект на писането. Ще призная, че написах романа без каквато и да било подготовка като прозаик. Не съзнавах, че използвам инструменти, взети назаем от споменатите автори, но определено съм го правил. Моята книга поради самата си същност не би могла да съществува, без да препраща към традицията на писатели, преодолели собствените си защити.
Марин Бодаков: Преди това обаче вие сте писали поезия.Доколко лириката беше добър треньор в писането на „Каквото ти принадлежи”? А и тя имаше шанса да бъде преведена от един от най-големите ни съвременни поети – Надежда Радулова...
Гарт Грийнуел: ...и съм извънредно благодарен за това. Книгата ми е роман, писан от поет. Има много белетристични инструменти, които не притежавам. Затова ползвам сечивата на поезията. Това е вярно най-вече на нивото на изречението и на нивото на мелодиката в английския синтаксис. Сцените също са оформени подчертано лирично. В моя прочит книгата много по-малко се занимава с причинно-следствените връзки, отколкото с емоционалната наситеност на персонажа. В немалко от рецензиите се споменава, че читателят на моя роман всъщност не получава обичайната информация, която човек очаква да получи от разказвача на роман. Но това не беше съзнателна стратегия. Просто, когато човек чете стихотворение, той не търси такава информация. Американската проза не беше важна за оформянето ми като писател, за разлика от американската поезия.
Марин Бодаков: Може би именно поетичният подход превръща Митко в така мистичен образ – ние постоянно гадаем какъв е, а той продължава да плува в мъглата на вашето еротично желание...
Гарт Грийнуел: Това беше най-голямото ми техническо предизвикателство. Романът щеше да е провал в собствените ми очи, ако Митко се беше оказал недостъпен за читателя като обект на емпатия, който трябва да предизвиква не само чувствата на разказвача, но и чувствата на читателя. Въпросът беше как Митко да стане достъпен на читателя - без обаче да имаме достъп до неговите мисли. Исках читателят да може да интерпретира различно от разказвача информацията за Митко.
Зорница Христова: Вероятно това се отнася особено силно за българския читател, за когото Митко е познат типаж.
Гарт Грийнуел: Особено що се отнася до стилове на мъжественост, българските читатели могат да реагират различно – дотолкова, доколкото това е част от живота. Но основната тема на книгата е разстоянието между всеки две човешки същества – фундаменталният трагически факт на човешкия живот е, че никога не можем да имаме пряк достъп до съзнанието на друго човешко същество, което означава, че никога не сме сигурни дали споделяме една и съща история с него. Нещо, точно толкова вярно за един 30-годишен брак, колкото и за моите двама герои. Това е и основната причина моят роман да задълбава толкова много в това как Митко се движи, когато правят секс, как тялото му се разполага в пространството, защото това, нека повторя, е информация, която читателят може да интерпретира различно от разказвача. Исках читателят да усеща, че макар да няма достъп до Митковото съзнание, Митко продължава да си е там...
Зорница Христова: Каква роля играе социалното неравенство за тази пропаст в общуването?
Гарт Грийнуел: В есето си „Ролята на Ерос” афроамериканската лесбийска поетеса Одри Лорд твърди, че еросът е сила, която може да осигури мигновено общуване през социалните пропасти. Един от основните проблеми, заложени в книгата, е привилегията – как различията в сравнителната привилегированост на позициите формират и деформират връзките.
Марин Бодаков: Но в тоалетната на НДК, където започва историята, двамата са равни и социално невидими.
Гарт Грийнуел: Точно там обаче те застават лице в лице. Защото мисля, че сме създали едно общество, в което такива хора почти никога не се срещат лице в лице.
Зорница Христова: Социалните клишета се отнасят и за друг персонаж, лекарката от третата част на книгата, чийто външен вид би накарал българския читател да я сложи в готова категория, тази на чалгата. Или „мутренската” страна на Митко, която се разкрива във Варна.
Гарт Грийнуел: ВъвВарна персонажът открива как Митко познава всички... Отношенията между тези мъже е много потайна и сложна връзка.
Марин Бодаков: За мен е много интересно как историята се движи от центъра на София към Младост. Как отношенията между тях се променят с преместването.
Гарт Грийнуел: Да, как?
Марин Бодаков: Стават все по-неловки, по моему, колкото повече Митко се приближава към дома на разказвача в покрайнините на града. Много се движат героите ви...
Гарт Грийнуел: Смяната на пространството позволява увеличаване на интимността. Що се отнася до движението от Бургас до София, това е решение на технически проблем – как постоянно мислещият разказвач, все пак, и да се движи...
Зорница Христова: В какви други ключове искате да бъде четено заглавието, което заимства израз от „Смърт във Венеция”?
Гарт Грийнуел: За мен голямата разлика между английското и българското заглавие е, че българското не може да бъде интерпретирано като въпрос. На английски то е двойствено – и въпрос, и съобщително изречение. Надявам се, че с всяка част на книгата значението на заглавието става по-сложно. В началото на романа заглавието повдига въпроса за проституцията – когато платиш някому за секс, какво от другия ти принадлежи, какво е възможно ти да дадеш от себе си на друг човек… и какво не можеш. В средната част въпросът е какво ти принадлежи от миналото, от което ти не можеш да се откъснеш. На финала на книгата въпросът е какво значи да принадлежиш на дадено място, какво значи да принадлежиш на даден човек. Можеш ли да принадлежиш изобщо. Значението на заглавието непрекъснато еволюира.
Марин Бодаков: Как гей активистите прочетоха тази книга? Може ли гей темата да „колонизира” цялата книга?
Гарт Грийнуел: Какво точно имате предвид?
Марин Бодаков: Че темата за мен е отношенията между две човешки същества, а не само между двама гей мъже.
Гарт Грийнуел: За България и тукашните активисти не знам. В англоезичния свят имаше много бурна реакция и между гей читателите, и между гей писателите. Съществува определено литературно мислене, което предпоставя идеята за универсализъм и изобщо за универсални значения, които по някакъв начин били ограничени, ако книгата е типична за гей или за афроамериканската общност, или за опита на конкретна група човешки същества. Моята книга е гей книга. В центъра й е животът на гей хора. Тя влиза в разговор с други гей писатели. Книгата не обяснява хомосексуалния живот на някакво мнозинство. Това обаче не й пречи да достига до всякакви читатели. Тя е едновременно и гей книга, и книга за всички.
Зорница Христова: С преводачката Надежда Радулова си говорихме, че романът не би се променил драстично, ако единият от двамата основни герои беше жена.
Гарт Грийнуел: Различно е. Не мисля, че книгата би била същата, ако описаната в нея връзка се случваше между мъж и жена. Корените на сюжета са свързани с определени общности и отношения, които са специфични за хомосексуалния свят. Един аспект от това е естеството на представения в книгата сексуален труд – от една страна, при двама мъже ролите са по-малко фиксирани, а другата разлика е, че когато една проститутка има среща с клиент, тя е подложена на голям риск. Когато мъж плаща на мъж за сексуална услуга, застрашен е по-скоро клиентът. Част от преимуществото на Митко е, че той има по-голяма възможност да упражни насилие. Въпреки това смятам, че проблемът за властта е в центъра на всяка връзка. По-скоро не съм съгласен с идеята за универсалното, според което гей литературата е по-малка от всяка универсална литература. Всъщност, няма такова нещо като универсално. Защото, когато говорим за универсално, всъщност говорим за позицията на мнозинството или за престижното днес в обществото. В САЩ, когато рецензентите пишат щедро и мило „това е гей книга, но тя е универсална”, те позволяват на думата „универсална” да означава „хетеросексуална”
Зорница Христова: „Универсална” не значи това.
Гарт Грийнуел: Те казват: „тя е гей книга, но е универсална”. А тя е гей книга И е универсална. Никой не казва: „Ромео и Жулиета” е драма за млада двойка, но е универсална. Литературата работи, като се фокусира върху конкретното, за да стигне до универсалното значение. Не би имало смисъл да се говори за тази книга, ако не говореше за конкретните обстоятелства на конкретни хора в конкретно време. А в случая хората са гей.
Зорница Христова: Тоест, принадлежността към тази традиция е по-безпроблемна от другите видове принадлежност - към страната, към връзката?
Гарт Грийнуел: Това е друг смисъл на принадлежност: да бъдеш разположен в конкретно време и място. Като тук има противопоставяне на другото значение на думата на английски – да се чувстваш комфортно в конкретно време и място. Тони Морисън, може би най-голямата американска жива писателка, заявява, че разказва от чернокожи за чернокожи. Безсмислено обаче е да се говори за книгите на Тони Морисън, ако веднага не е ясно, че става дума за конкретни хора на конкретно място, в конкретно време. А нейните романи са толкова универсални, колкото изобщо е възможно.
Зорница Христова: Това „специфично и универсално” и за описанията на България ли се отнася?
Гарт Грийнуел: Надявам се много, че голяма част от описанията на София и България не са нито романтични, нито демонизиращи. Мястото е специфично и за мен е много важно и много скъпо, но то е място като всяко друго. Дали читателите в САЩ са били привлечени от това, че действието в книгата се развива на екзотично място? Точно обратното. България в книгата не е екзотично място. Най-смазваща всъщност е приликата между това чуждо за разказвача място и собственото му родно място. Спецификите на България не изчезват, за да стане книгата универсална. Точно тези съхранени специфики осигуряват възможността да видиш мястото тук като всяко друго. Това прави литературата: тя държи специфичното и универсалното заедно, без да позволи те да се разтворят помежду си.
Марин Бодаков: Да поговорим за вашата фраза „заучените гримаси на бащинството”? Фразата от описанието в банята, когато бащата и синът му, разказвачът, се къпят заедно… и отношенията им се срутват.
Гарт Грийнуел: Това е част от изследването на мъжествеността, осъществено от книгата. Друга опасност, криеща се в идеята за универсалност, е, че тя кара неестествени неща да изглеждат естествени... Фразата дръж се мъжки се повтаря неведнъж в романа. Мъжествеността е стил. Тя е социален конструкт. Бащинството на различни места има различни лица. Затова толкова внимателно мъжествеността е дефинирана в обществото. Нашият живот в голяма степен е изграден от представления. Бащинството също е изградено като представление. Мигът на отвращение на бащата от сина разрушава това представление.
Марин Бодаков: Сякаш първата връзка на вашия разказвач - в ученическите му години, е изцяло в думите, а връзката му с Митко е отвъд думите, те нямат общ език.
Гарт Грийнуел: Една от важните роли, които българският език играе в книгата, е, че не позволява на разказвача обичайните му защити. Той трябва да говори с Митко като дете. И този факт го дестабилизира във връзката. А и това позволява на втората част да следва първата.
Марин Бодаков: Как работихте с преводачката Надежда Радулова и Димитър Кенаров като редактор на романа?
Гарт Грийнуел: Надя и аз работихме върху стихотворенията ми миналото лято. Работихме много плътно върху формата на изреченията. Оставих романа в ръцете им, защото знаех, че Надя разбира езика ми, а Димитър Кенаров е един от най-добрите възможни читатели, които романът може да има на английски език. Не участвах особено. Много е вълнуващо за мен да видя книгата на български, защото аз съм започнал тази книга тук и българският език е част от музиката на английския. Мога да почувствам своите изречения в българските изречения – тоест, вече знам каква невероятна работа са свършили Надя и Димитър.
Марин Бодаков: Очаквахте ли този феноменален успех?
Гарт Грийнуел: Никой не го очакваше, дори издателят. От една страна, това е сбъдната мечта. Още ми се струва чудо, когато срещна човек, развълнуван от книгата. От друга страна, ми е крайно неловко, защото 20 години съм писал в състояние на пълна невидимост и не знам какво е да пишеш другояче. Смятах, че съмнението, несигурността и усещането ми за унижение ще намалеят, ако книгата, видиш ли, постигне такъв триумф. Нищо подобно. Има голяма разлика между публично споделените от хората неща за книгата и личното ми усещане.
Но и не знам как изобщо мога да пиша без съмнението и несигурността. Всеки, който иска да пише, се нуждае от уединение. Животът на писателя е живот на самота и пренебрегване. Бих искал да се завърна към уединението.
 3 октомври 2016
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”