Български  |  English

Уроци по бавно четене

 

„Бавното четене” е рубрика в „Библиотеката”, предаването на Българската национална телевизия за литература и книжна култура. В нея проф. Миглена Николчина и проф. Александър Кьосев разговарят по повод значима нова книга.
К
 
Пламен Дойнов. „Балът на тираните”. ИК „Несарт”/ Издателство „Кралица Маб”, С., 2016
 
Миглена Николчина: Днес ще говорим за Пламен Дойнов и за неговата нова стихосбирка „Балът на тираните”, която за мен е пример за рискова поезия. Какво наричам рискова поезия? В тази стихосбирка има един манифест: какво означава политическа поезия. Аз всъщност няма да говоря толкова за самия манифест и за начина, по който Пламен Дойнов формулира особеното си виждане за политическата поезия днес и сега. Но ще изтъкна, че - разбира се - политическа поезия се е правела винаги и винаги това е било свързано с определени рискове. И много бързо ще спомена, да кажем, най-пренебрегваната стихосбирка на Дора Габе от 1933 г. В нея тя за пръв път в стиховете си се обръща пряко към темата за еврейството в един драматичен момент, защото вижда какво се случва и решава, че това трябва да бъде изговаряно. Резултатът е, че ако предишната й книга „Земен път” се продава в многохиляден тираж, „Лунатичка” – една новаторска книга, смесица от сюрреализъм и футуризъм, философска, страшно интересна - остава с тираж от 200 и до ден днешен продължава да е премълчавана. Друг пример обаче - когато рискът проработва добре - е една изключителна книга на Николай Атанасов, „Органични форми”. Там на пръв поглед цялата азбука на политическата коректност - домашно насилие, тормоз, хомосексуализъм и т.н. - е част от тази стихосбирка. Без това да навреди на книгата. Фантастична поезия, много мощна, много силна, много остра и много добре се прие.
„Балът на тираните” за мен е изключително силно преживяване. В крайна сметка, ние какво искаме от поезията? Искаме тя да ни накара да преживеем нещо по-силно и да го изрази така, както ние бихме искали, но не сме успели. Тук Пламен Дойнов си е позволил неща, които в по-голяма или по-малка степен обхващат цялата история на независима България. Той ни връща доста назад, още до самото начало, до Фердинанд и т.н. Минава през всички следващи периоди, но, така да се каже, със засилващ се акцент, т.е. има един много силен акцент върху днешната ситуация. Значително място заема и предходният период - тайните служби, Държавна сигурност, през архивите, които той познава много добре. И от всичко това той прави много силна поезия. Как това се случва?
Случва се на пресечна точка, която включва, от една страна, най-мъглявите, най-женските фантазии, най-розовите, най-сапунено-оперните теми. Да почнем от заглавието – „Балът на тираните”. Като се каже „бал”, аз си мисля Пепеляшка. Пепеляшка отива на бал, там среща принца... Само че на този бал пепеляшките срещат тираните. И какво се случва?
Александър Кьосев: Мерцедесите на тираните стават на тикви.
Миглена Николчина:  Или любовта на министър-председателя. Среща на фантазията и бюрокрацията. Любов, от една страна, и от друга страна – политика. Там, където фантазменото и бюрократичното се срещат, политическото е видяно не в неговия античен, аристотеловски смисъл като изкуството съвместно да се подрежда благото на града, в който живеем – а от гледна точка на деформациите, които то предизвиква в личното и интимното живеене.
Александър Кьосев: Досега бях съгласен с всичко, просто не намирах за какво да се хвана. Това наистина е рискова книга, експериментална. И смела книга. Пламен Дойнов е изключителен литературен историк, един от най-добрите, и той има огромни познания за българската поезия. Което личеше в предишни негови стихосбирки, в неговия постмодернистичен период, когато той играеше с българските поетически езици. И постмодернизмът се състоеше в радостна игра с цитати, трансформации, различни травестии и други такива фойерверки. Изведнъж този поет, от няколко стихосбирки насам, започва да пише по друг начин. И във въпросния манифест, за който Миглена говори, той казва: „Това е една нова, политическа, директна поезия, където дори метафорите са директни”. Впрочем, нещо се случва с цялата българска поезия, защото другото течение, Новата социална поезия, и то говори за директност.
Водещ Георги Ангелов: Те също излязоха с манифест.
Александър Кьосев: Но сега говорим за Пламен Дойнов. Заглавията на стихотворенията му са изключително странни. Те приличат на констативни изречения, взети може би дори направо от документ, тайно досие. Например: „Надзирателката Ръжгева разказва спомени за концлагера край Ловеч”. Това, представете си, е заглавие. И много други такива. Сега, във всеки професионален читател дреме едно литературно дете, което се възхищава и преживява, но дреме един литературен циник. Циникът си казва: „Добре, това литературно ядене каква рецепта има? Как е забъркана тази поетическа манджа?”. А ето как. В новата поезия на Дойнов има един документален пласт, който направо от архивите излиза, архивите лирически проговарят; има друг пласт, идващ от историята на българската поезия; има трети специален пласт от соцреализма и има последен пласт, чист Пламен Дойнов, така да се каже, който идва от старите му стихосбирки. Това са съставките на манджата. И те са замесени в една много рискова и интересна комбинация.
Водещ Георги Ангелов: Добре, но получава ли се?
Миглена Николчина: Абсолютно се получава. Защо се получава? Защото във всичко това има едно дълбоко страдание. Книгата на Пламен Дойнов ни сблъсква с карикатурното пресичане на най-интимното, най-човешкото с деформиращите ефекти на властта. Аз преди малко иронично го нарекох фантазмено, но, в крайна сметка, действително става дума за любов, става дума за родителство, става дума за фундаментални ценности, които се оказват изкривени в едно корумпирано политическо поле на властта, което е такова не от днес, не от вчера, и което само метаморфозира през годините.
Александър Кьосев: Аз, общо взето, съм на мнение, че книгата е повече експеримент, отколкото постижение. И ще кажа защо. Но нека първо да кажа в какво този експеримент е успял. И за мен то е много силно. Той успява в една особена концепция за политическото, която е и описана накрая в самия манифест, и там се говори за вдигане на екзистенциалния залог на политическото, за това, че се говори от „вътрешната стая” на политическото. Тоест, не с идеологии, не с пристрастности, не с партийности, а онова, което представлява гражданинът като душа и преживявания, човешката емоция на политическото. И това е наистина много силна идея. И аз смятам, че в тази линия трябва да се търси, трябва да се дълбае в политическия рудник на българската поезия, това е много добра находка. Даже смятам това за най-важната находка. Но имам и възражения.
Миглена Николчина: Да, нека не забравяме, че винаги има и разказ. В тези стихотворения винаги има и някакъв сюжет, който е често пъти изключително силен и драматичен сам по себе си.
Александър Кьосев: Например, баща удря сина си и не знае как го е направил.
Миглена Николчина: Или например, мъж си търси жена, за да се самоубие. Но тогава е спокоен, че тази много подходяща, много грижовна жена ще се погрижи за трупа му след неговата смърт.
Александър Кьосев: Да. Или самотна майка преценява нищожния риск, ако стане за момент проститутка.
Миглена Николчина: Тъй като тези сюжети са обикновено представени под формата на монолог, независимо дали е първоличен или третоличен, отново се сблъскваме с това, че ужасяващите ефекти на социалното и политическото са видени през призмата на интимност – често пъти интимността на чудовището. Това е другото, което впечатлява в тази книга – опитът да влезе във вътрешния, субективния свят на чудовището. За мен това е много силно; то не е просто експеримент, то е нещо, което е успяло.
Александър Кьосев: Наистина има неща, които са много добри и много силни, аз не ги отричам. Ще кажа даже още нещо, което непременно трябва да се каже. Тази книга – и други подобни книги в съвременната българска поезия – представлява опит на поезията да отвоюва поетически територии от българската долност и долница, от българската мизерия, от чудовищните меандри на българската корупция. Тоест, все неща, които са толкова низменни, толкова отблъскващи и невъзможни за опоетизиране, че изглеждат далеч от всеки поетически сюжет. И това е голяма амбиция на поета? Да се пребори с тях; да напише поезия за тайното досие на агент Власов (това е името на лирическия герой от съответното стихотворение и имаме основания да подозираме, че то отговаря на реално агентурно име в нечие досие), например. Или стихотворение за това как поетесите по времето на станцията на българските писатели, в щастливия период на българския социалистически реализъм, танцуват с Тодор Живков. Поименно и с ясни комерсиално-подмазвачески цели. Е, да се пише поезия върху тези теми е много трудно и в някакъв смисъл затова то е висок поетически експеримент – с променлив успех, според мен.
Миглена Николчина: Аз и това се запитах – какво все пак би било една успешна политическа поезия? Според мен, тя би била истински успешна, ако си представим, че конкретно политическото в един момент стане неразбираемо – като, да кажем, всичките тези битки на гвелфите и гибелините по времето на Данте... и все пак, поезията продължи да има смисъл.
Александър Кьосев: Ама тя и сега донякъде е неразбираема. Много от агентите, които в стихотворенията са споменати с агентурни псевдоними, аз не ги разгадах. Трябва да съм като Пламен – ровил всички архиви, за да знам кой кой е. Разгадах един-двама, но повечето – не.
Водещ Георги Ангелов: Значи авторът трябва под линия да обяснява кой кой е.
Александър Кьосев: Той няма право чисто юридически да направи това. Но действително, трябва да подчертаем и това, че на едно сериозно познаване на архивите почиват точно тези стихотворения, тази част от стихотворенията – т.е., онова, което толкова години не чухме. Имаме такава нужда някой да ни разкаже, отвътре да ни разкаже тези мръсни тайни.
Водещ Георги Ангелов: Нашето поколение като че ли под политическа поезия разбираше Пабло Неруда или „Ален мак”...
Александър Кьосев: Е, той обяснява много внимателно и детайлно, че неговата политическа поезия е нещо различно. И на всичкото отгоре манифестът, който е обявил, отговаря на това, което е направил, т.е. не е просто заявление. Но аз искам сега да кажа какво не харесвам. И сега ще прочета две-три неща, а пък дано да имаме време Миглена да ми възрази. Това е от програмното стихотворение „Любовта на министър-председателя”, от втора строфа:
В съня си той остава много верен/ на своята любов. Каква любов!/ Забравя всякакви гешефти и трансфери,/ та те ли са най-важното, та те са/ като следобедна любов с метреса...
Слушайте сега този звънък стих, в който има поредица от сричкови игри и алитерации. Има „та те”, „та те”, „като”, „важното” и т.н. Сложни звукови игри, които в един момент формират стихов ритъм, който става все по-самодостатъчен, все по-орнаментален, все по-формалистично игрови и няма нищо общо с директната нагласа на политическата поезия. Пламен иска да прави директни метафори, но неговият стих си остава както преди - нарцистично-орнаментален. И в него има ритъм, който увлича сам по себе си; има демонстрация на версификационно майсторство, които стават самоценни и самостойни, и пречат на останалата работа. Аз не харесвам този ритъм. Той ми е напевен, той ми е твърде звънък, напомня ми една традиция, която минава през много големи български поети - и ще спомена само Борис Христов и Георги Борисов. И в някакъв смисъл този тип писане, който слага специален акцент на версификационното майсторство само по себе си, е дълбоко изхабен за мен. Тоест, на стихово ниво той прави неща със съвсем различна функция и послание от тези, които твърди на съдържателно, политическо и екзистенциално ниво. Има разминаване между стиховата структура на тази поезия и нейния политически заряд.
Миглена Николчина: Точно. В това разминаване – ти много лесен въпрос ми зададе – е цялата сила, в това е този фантазмен контраст...
Александър Кьосев: Сега ще каже: black is beautiful. Обръщанията на аргумента са най-лесната работа. Не, това си е чиста проба поетическа грешка.
Миглена Николчина: Не-не, точно този контраст на формално равнище. Както казах, пресечната точка между фантазия и бюрокрация, между интимност и чудовище, това намира формален израз в техническото...
Александър Кьосев: Ама нищо такова няма, има нарцистично вглеждане към себе си, в собствения поетически пъп – демек, мога ги тези неща!
Миглена Николчина: Тази любов се оказва в крайна сметка една любов към себе си на оня, чийто пост предполага грижа за общността..
Александър Кьосев: Да, така трябва да бъде – но на лирическия персонаж, на министър-председателя, не на поета.
Миглена Николчина: И този напевен стих, този толкова формално съвършен стих изразява именно тази ирония, на тази нежна влюбеност, която е егоистична и нарцистична.
Александър Кьосев: Аз искам да прочета още едно такова... пример за самоцелен формализъм. Това е от стихотворението „Секретарката на военния министър разказва”.
Обича тази хлъзгава игра - / омазан до ушите на дивана,/ съсредоточен в своята отбрана,/ очи притворил в своята нирвана,/ на дъното на златна пещера.
Забележете римите – „дивана”, „отбрана”, „нирвана”; „игра”, „пещера”. Навремето ние имахме шега с прочутата песен „Денонощен магазин”, че там е постигната велика римна находка, като се римуват „мадона” и „нагона”. И тука има такъв момент. Има самоцелна игра с рими, римуват се пределно далечни понятия заради чистото майсторство – много сложна, впрочем, той е много добър в това отношение. И за мен тя е самоцелна.
Миглена Николчина: А за мен тя не е самоцелна, тя е същината на ироничната среща между интимност и чудовище.
3 декември 2016
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”