Български  |  English

Диктатура и лидерство

 
Разсъждения по темата колко време ще остане на власт един или друг диктатор често се появяват в уводните колонки на вестниците или във водещите новини по телевизията. Като се започне от някогашните опити да се предскаже съдбата на Фидел Кастро или Саддам Хюсеин и се стигне до скорошните дискусии, в чийто център бяха фигурите на Уго Чавес и Роберт Мугабе, политическите наблюдатели, представителите на спецслужбите и специалистите по международна политика не престават да се вълнуват от темата за възхода и падението на авторитарните властници. Но, въпреки интереса на обществеността към диктаторите, досега не бяха разкрити причините за запазването на лидерството в условията на диктатура. И така, докато едни диктатори лесно падат от власт, други сякаш ще управляват вечно. Според политолозите Джакомо Чиоца от университета „Вандербилт” и Хенк Гоманс от университета на Рочестър, „ние почти не разполагаме с емпирични знания за факторите, от които зависи запазването на лидерството”.
Към днешна дата е натрупан голям масив научен материал, посветен на особените типове смяна на политическото лидерство. В много от изследванията, например, се анализират причините за военните преврати в развиващите се страни – в онази част на земното кълбо, която е „особено богата на диктатури”. Основният извод от цялата тази библиография по темата се свежда до това, че бедността най-точно предсказва преврата. Малцина автори обаче правят опит емпирично да обосноват вероятността от метеж, при който лидерът се сменя, но режимът остава същият.
Хенри Бинен от университета на Нортуестърн и колегите му откриват връзка между сменяемостта на лидерите и продължителността на властването им: според техните изчисления, през второто десетилетие от управлението рискът лидерите да бъдат свалени е наполовина по-малък, отколкото през първите десет години. В друг труд политологът от Принстънския университет Джон Лондреган и колегата му Кийт Пул отбелязват, че, освен всичко друго, вероятността от държавен преврат нараства, ако в страната неотдавна вече е имало пуч.
Икономическите условия също влияят върху запазването на лидерството в диктаторските режими. И колкото в по-голяма степен съратниците на лидера са заинтересовани от силна икономика, а също и от лична изгода, която могат да извлекат от нея, толкова повече, при нарастване на производителността на труда и на обема на инвестициите, шансовете за оцеляване на диктатора също се увеличават. Начинът на завземането на властта също влияе върху риска от „сваляне от престола”: африканските лидери, присвоили властта си незаконно, имат повече шансове да бъдат свалени, отколкото онези, които са я получили чрез избори. И накрая, не може да не споменем влиянието на личните качества и харизмата на диктаторите за запазването на властта.
При това, в цялата спомената библиография по темата на практика няма анализ на институционалната структура на режимите, която влияе на удържането на властта от диктатора. И макар че има изследвания, потвърждаващи, че рискът от сваляне за диктатора е много по-малък, отколкото за демократично избрания ръководител, само в отделни изследвания е засегнат въпросът как различията във вътрешното устройство на конкретните диктатури могат да влияят върху продължителността на властването на авторитарните лидери.
В настоящата статия ще направим анализ на влиянието на институционалните различия вътре в диктатурите и върху продължителността на властването на лидерите им. Основният акцент ще бъде поставен върху ролята на елитите. Концепцията за отговорността на елитите за краха на диктатурата често влиза в противоречие с традиционните представи за функционирането на тези режими.
---
В академичните и политическите кръгове и досега преобладават мненията, че събарянето на диктатурата е по правило резултат от народна революция, външна интервенция, въстание на недоволни групи или военен преврат, организиран от младши офицери. Подобни възгледи са доста устойчиви, при това въпреки факта, че лица, които не принадлежат към военния или гражданския елит, рядко оглавяват държавни преврати или други начинания, които да накарат диктатора да се откаже от властта. Важността на подкрепата, която диктаторът получава от елита, беше често разглеждана в изследванията по транзитология, но едва неотдавна за нея заговориха и в трудовете, посветени на запазването на диктатурата.
Ние извеждаме два основни критерия, предопределящи взаимоотношенията между лидера и елитите в условията на диктатура. Съчетанието на тези критерии влияе върху възможността на елитите да свалят диктатори. Първо, това е членството на представителите на елитите в някаква обединяваща институция. В държава с еднопартийна или военна диктатура съвместното членство в управляващата партия или службата в редовете на въоръжените сили облекчава възможността на елитите да свалят диктатора. Второ, това е наличието или липсата на контрол върху специалните служби.
Работата е там, че прякото въздействие върху структурите на сигурността значително улеснява подготовката на преврата. Това, впрочем, означава, че с най-големи възможности за сваляне на диктатора елитите разполагат при военните режими, след това при еднопартийните режими и най-накрая - при едноличните режими[1].
Трябва да подчертаем, че свалянето на диктатора далеч не винаги означава крах на диктатурата. Това са явления от различен порядък и разликата между тях не бива да се подценява. Често авторитарният режим продължава да съществува и след свалянето на конкретния лидер[2]. Затова ние се съсредоточаваме върху онези групи, чиято подкрепа е важна за конкретния диктатор, а не за диктаторския режим изобщо. Смесването на двете групи може да доведе до грешки в разбирането на причините, поради които се сменят режими и си отиват лидери. Нас ни интересуват факторите, които обуславят загубата на властта от лидера, а не крахът на целия режим.
Ние се опитваме количествено да обосновем много от предложените от нас тезиси. Анализът на наличните статистически данни показва, че елитите разполагат с максимални възможности за сваляне на диктатор при военна диктатура. Като резултат, военните диктатори рискуват да бъдат свалени във всеки момент. При това, при военните диктатури превратът обикновено не води до смяна на режима. Обратното е в сила за едноличните диктатури. При тях на елитите им е много по-трудно да организират успешен преврат и затова рискът от сваляне на диктатора е минимален. Затова пък, когато такива диктатори все пак биват свалени, заедно с тях се срутва целият режим, погребвайки под развалините много техни съратници. Казано накратко, институционалната структура на диктатурата до голяма степен определя уязвимите места на конкретния диктатор.
 
Как авторитаризмът влияе на способността на елитите да свалят диктатори
Диктатурата предполага на управника да бъде предоставена изключително голяма власт. Но някои вътрешни действащи лица може да притежават достатъчно голямо политическо влияние, което да го заплашва със сваляне. Доколкото повечето диктатори са били свалени от свои приближени, може до се каже, че лицата, потенциално способни да организират преврат, обикновено са от „близкия кръг” на диктатора.
Смятаме, че наличието във властовата структура на военна или партийна организация, която сплотява елита, пряко влияе на възможностите му да сваля диктатори. Говорим именно за възможностите за насилствено сваляне на лидера, доколкото заплахата от преврат е по-реална от заплахата от импийчмънт. Това съвсем не означава, че за свалянето на диктатора непременно трябва да бъде употребена сила. Например в Уругвай - от времето на военната диктатура именно недоволните от неспособността на президента Хуан Мария Бордабери да контролира икономическата ситуация в страната през 1976 година поискаха той да освободи поста. Бордабери се подчини на искането и властта беше предадена по мирен път. Диктаторът е готов да изпълни искане за оставка, ако съществува реална заплаха от използване на сила.
 
Членство в сплотяваща институция
И така, първият от изведените от нас критерии е членството на привържениците на диктатора в някаква сплотяваща институция. Тя позволява на елитите „да се пазарят” с диктатора колективно, а не в лично качество. Това е важно, имайки предвид, че смяната на отделни индивиди с други се прави лесно, докато да се смени група не е особено препоръчително. Сплотяващи институции могат да бъдат партии или професионалната армия. Членството в тях задължава, доколкото благодарение на него елитите получават достъп до блага, за които, в случай на заплаха, са готови да се борят.
Стремежът споменатите блага да бъдат запазени генерира консолидиращ интерес сред елитите. Принадлежността към армията или към партията укрепва единството на елита и прави по-лесен колективния му пазарлък с диктатора[3]. В този смисъл, поведението на елитите, враснали се във военните или партийните структури, е аналогично на поведението на работниците, членуващи в профсъюз. Синдикалната организация е по-мощен участник в пазарлъка от отделно взетите работници, тъй като общата стачка е по-действено оръжие от напускането на отделен работник. Както профсъюзното обединение усилва позициите на работниците в преговорите с работодателя, така принадлежността към професионалните въоръжени сили или към „партията на властта” укрепва позициите на елитите в пазарлъка с лидера на диктатурата.
Така, при военна или еднопартийна диктатура, властовите структури по-малко зависят от лидера, отколкото при персоналистките режими. Например, за режима на Дън Сяопин в Китай говореха, че „на партийните събрания той не изглеждал толкова силен, колкото се внушавало на обикновената публика”. През предишния период, при Мао Дзедун, „нежеланието да допуснат силен лидер се изразявало в противодействието на останалите лидери срещу съсредоточаването на властта в ръцете на Мао”. В действителност, при военен или еднопартиен режим елитите често пъти са достатъчно силни, за да създадат условията, необходими за свалянето на лидера. Нагледен пример затова е Аржентина. В навечерието на свалянето на президента Хуан Перон членовете на военната хунта разработиха формула, предполагаща ротация на президентите и разпределяне на властта между различните военни структури. Предполагаше се, че благодарение на тези мерки ще се предотврати концентрирането на властта в ръцете на един човек. Аржентинските заговорници направиха следните предложения:
„Служебното съперничество трябва да бъде сведено до минимум; вече няма да има каудильо[4] и отсега нататък на военачалниците няма да се позволява да стават популярни политически лидери. […] Командващите родовете войски се споразумяха, че военната хунта, тоест те самите, ще бъде източник на държавната власт. Длъжностите и влиянието ще бъдат разпределени по такъв начин между трите рода войски, че нито един от тях да не може да доминира”.
Мексико е друг пример за създаване на институционални условия, ограничаващи диктатурата. Институционно-революционната партия задължаваше ръководителите на страната строго да спазват установения шестгодишен мандат (sexenio – шестилетка) за заемане на длъжността. Подобни положения доказват, че елитите, сплотени в редовете на армията или партията, са с по-големи възможности „да се пазарят” с диктатора.
Както членството в профсъюз улеснява работниците при координиране подготовката за стачка, така и членството в сплотяваща институция спомага за взаимното разбиране между членовете на политическата коалиция. За да не може никой еднолично да получи властта, е необходима координация вътре в елита. Координационните разходи често се явяват обременяващи за превратите, но за подготовката на успешен преврат координацията е наистина въпрос от първостепенна важност. За потвърждение може да послужи отстраняването на Никита Хрушчов през 1964 г.
„Машината на преврата беше задействана едва тогава, когато неговите инициатори се увериха в подкрепата на ръководството на КГБ, на мнозинството в ЦК на партията, на партийните лидери по места”.
Ако елитите принадлежат към една партийна или военна структура, в условията на съответната диктатура те по-лесно решават проблемите с координацията.
Освен това, както работодателите, които при сблъсък с обединени работници разполагат с по-малко възможности да ги уволнят, така и лидерите на военни или еднопартийни диктатури контролират обединените елити с по-малка ефективност и твърдост в сравнение с лидерите на едноличните режими. Поради това обстоятелство диктаторите, оглавяващи еднопартийни и военни режими, не могат да приемат в коалицията си единствено политици, за които е вероятно да вземат участие в заговори. Разбира се, лидерите могат да влияят на членовете на коалицията, използвайки служебно повишение или принудително пенсиониране, както в армията, така и в партията, но по правило не са в състояние да монополизират изцяло инструментите на кариерното израстване. В Китай, например, Мао не можеше еднолично да изключва опонентите си от партията, както и не можеше да влияе на възгледите им. Десетилетия по-късно Дзян Дзъмин имаше достатъчно политическа тежест да вкара в ЦК неколцина свои сподвижници, но влиянието му бе недостатъчно, за да гарантира влизането и на други свои хора в Общокитайското събрание на народните представители.
Аналогична бе ситуацията в Малайзия, където неколцина близки сподвижници на лидера на режима Махатир Мохамад изгубиха изборите през 1996 г. Ръководните длъжности в Обединената малайска национална организация се разпределяха не толкова според желанието на лидера, колкото чрез избори. Накрая, в Сингапур бившият министър-председател Ли Куан Ю, който заяви, че би искал да види на премиерския пост Тони Тан, бе принуден „да се съгласи с решението на по-младите министри, които вместо него избраха Го [Чок Тонг]”. Освен армията или партията, лидерите на военните или еднопартийните режими почти нямат други източници за попълване на редовете на елитите. При военната диктатура в Мали, например, само незначителен брой офицери можеха да претендират за членство в хунтата. Понякога диктаторите, оглавяващи военни или еднопартийни режими, се опитват да обновяват кадрите си чрез чистки и привличане в ръководството на нови хора или чрез създаване на нови военизирани формирования, подчинени единствено на тях. Подобни действия обаче не винаги носят успех поради съпротивата на елитите[5].
В еднопартийните диктатури партиите се опитват да направят така, че партийният билет да стане „единственият пропуск за достъп към министерските и другите държавни длъжности”. По аналогичен начин, в условията на военна диктатура, военната корпорация се опитва да контролира всички пътища за професионално издигане на командния състав[6].
Принадлежността към обединяваща институция позволява на военния или партийния елит да се пазари с диктатора като колективен субект. Колективистичният характер на подобен пазарлък поражда две принципни последствия: 1) когато говорим за сваляне на диктатор, оглавяващ военен или еднопартиен режим, разходи за координацията при подготовката на преврата са минимални; 2) контролът, осъществяван от авторитарните лидери върху подбора на индивидите, влизащи в коалицията, не е твърде надежден.
И обратното, при едноличната диктатура няма институции, които ефективно да сплотяват елита. При тези режими има и партии, и въоръжени сили, но те не носят отговорност за издигането на собствените си членове на по-високи позиции и често са разбити на фракции по етнически или друг принцип. Ако елитите не са обединени в някаква автономна структура, те ще трябва да преодолеят значителни трудности с координацията, за да успеят да свалят диктатора. Неуспешният опит за сваляне на диктатора в Чад - Идрис Деби, например, беше обяснен със слабата сплотеност на елита.
При едноличния режим системата се структурира от личности, а не от институции. В резултат, при политическия пазарлък диктаторът има по-голяма тежест от елита. При военните или партийните диктатури обаче ситуацията е друга. Показателен в това отношение е примерът на Беларус, където през 1995 г. Александър Лукашенко „установи личен контрол върху целия държавен апарат, икономика и средства за масова информация”, а през 2001 г. разпространи влиянието си и върху „държавната бюрокрация, спецслужбите и избирателния процес”.
Доколкото ръководителите на едноличните диктатури не се сблъскват с обединен лагер от привърженици, те имат повече възможности самостоятелно да подбират лица за коалицията си. Те могат да подбират хора, без да се съобразяват с препоръките на военните или партиите. Съставът на елитната група, подкрепяща португалския диктатор Антониу Салазар, например, отразяваше „отдаването на по-малко значение на политическите институции, осигуряващи осъществяването на властовите функции”.
Същевременно при едноличния режим между отделните лица има конкуренция за запазване на място в коалицията. Понякога едноличният диктатор предпочита да избира недотам опитни и способни сподвижници, които имат по-малки шансове да го свалят[7]. В резултат, ядрото на групата, на чиято подкрепа се опира ръководителят, се състои главно от членове на семейството му, близки приятели и бивши колеги.
Показателен пример в това отношение са Филипините при Фердинанд Маркос[8]. В „близкото му обкръжение влизаха бивши състуденти и роднини, а най-важното качество за получаване на пост беше личната преданост. Маркос често предоставяше ключови позиции в икономиката на най-верните си съмишленици, без да обръща внимание дали те имат предприемачески опит или икономическо образование.”
По същия начин действаше и Рафаел Трухильо в Доминиканската република, където негови роднини заемаха повече от 150 правителствени длъжности. Сред тях имаше сенатори, дипломати, високопоставени военни.
Лидерите на едноличните режими прилагат постоянни ротации и чистки, като следят при разместванията никой да не получи твърде много власт. Саддам Хюсеин, например, беше крайно подозрителен към подчинените си и жесток към онези, които не му изглеждаха достатъчно предани: „През 1979 година, след като позициите му на лидер на Ирак окончателно се затвърдиха, една от първите му крачки беше да проведе среща с по-старите държавни служители – общо около 200 души. Лоялността на някои от тях будела съмнение. Драматичното съвещание, по време на което в присъствието на Саддам, пушещ кубинска пура, бяха изобличени 21 предатели, беше заснето на кинолента. След изтръгнатото с принуда признание на „заговорниците”, чиито семейства вече бяха арестувани, на останалите благодариха за лоялността.
Диктаторът на Централноафриканската република Жан-Бедел Бокаса далеч не бе по-добър. Той без всяко колебание убиваше съперниците си, а също приятелите и семействата им. Президентът на Заир (днес Конго) Мобуту Сесе Секо публично обеси неколцина свои министри. Сред тях - министърът на отбраната Жером Анани, министърът на финансите Емануел Бамба, министърът на енергетиката Александър Махамба и бившият премиер Еварист Кимба.
И тъй като главата на едноличния режим не се сблъсква с необходимостта да си взаимодейства с институционално сплотен елит, той може да прилага стратегията „разделяй и владей” спрямо потенциалните си конкуренти. Превъзходна илюстрация как става това е Заир от епохата на Мобуту. Този диктатор поддържаше в страната такава атмосфера, в която „всеки човек или група можеше произволно да бъде поощрена или наказана”. Много жители на Заир живееха в постоянно очакване. Мобуту обичаше да си играе с елитите на „горещи столове”, като ту снемаше хората от длъжностите им, ту, напротив, им ги предлагаше[9]. Честите ротации поддържаха състояние на неопределеност и неувереност. Честите вътрешни размествания в кабинета и местенето на чиновниците от един регион в друг до голяма степен се обясняваха с умението на президента да използва хората. И той го правеше до момента, в който те му бяха полезни, при това поддържайки раздробеността им на малки групи, за да предотврати възникването на нов властови център.”
За тактиката на Мобуту е показателна кариерата на заирския политически деец Нгуза Карл-и-Бонд. Този човек влезе в „близкото обкръжение” на Мобуту през 70-те години, като по-късно стана министър на външните работи; през 1977 г. беше обвинен в измяна и осъден на смърт; през 1979 г. беше помилван и назначен за министър-председател; през 1981 г. беше изпратен в изгнание, но през 1985 г. се върна, за да стане посланик на Заир в Съединените щати.
При едноличната диктатура елитите не се обединяват във военни или партийни структури; това понижава наличния им потенциал за политически пазарлък с диктатора и създава проблеми с координацията на дейността. А в случая с еднопартийна или военна диктатура елитите, напротив, представляват колективно действащо лице, което означава, че те имат повече възможности да свалят диктатора, отколкото елитите при еднолична диктатура.
 
Контрол върху силите за сигурност
Вторият критерий, който изведохме, е контролът на сплотения елит върху въоръжените сили и органите за сигурност. Повечето преврати се осъществяват от хора с пагони. Колкото по-непосредствен е контролът на елитите върху силовите структури, толкова по-голям е рискът за диктатора. Макар че във всички страни има военни и цивилни, способни да извършат държавен преврат, елитите на военните диктатури имат повече възможности за контрол върху силовите структури, отколкото елитите на едноличните или еднопартийните диктатури.
При военните диктатури в коалицията на елитите влизат предимно военачалниците на различните родове войски. Това дава на елитите “превъзходна възможност да си осигурят активна и пасивна подкрепа на необходимия брой военни”. Военните елити по-широко се разпореждат с оръжието и войските, необходими за извършването на преврата, а въоръжените сили поне частично се подчиняват на представителите на елита, а не пряко на лидера[10]. В резултат, елитите на военната диктатура разполагат с по-големи ресурси и по-широка автономия от елитите на едноличните и еднопартийните диктатури. Както вярно отбелязва политологът Самюъл Фийнър, „на страната на военните са превъзходната организация и оръжието”. При едноличните и еднопартийните режими тези елементи отсъстват. И макар че при подобни ситуации военните почти винаги влизат в управляващата коалиция, сформирана от диктатора, те са лишени от непосредствен контрол над армията и въоръжението. Да вземем, например, опита за преврат в Хаити на 28 юни 1958 г. - той се е провалил заради това, че заговорниците не са знаели за преместването на арсенала от армейските казарми в двореца на диктатора Франсоа Дювалие. В едноличните диктатури лидерът, обикновено сам произлязъл от военните кръгове, лично командва войските и ръководи силите за сигурност.
Обикновено такива диктатори контролират изкачването на офицерите по служебната стълбица, повишават своите най-близки привърженици и отстраняват онези, чиято преданост е под съмнение. Например, в Доминиканската република Рафаел Трухильо контролираше армията, комбинирайки сплашване, покровителство и чести ротации, изключвайки по този начин възможността във военната среда да се появят групи от явни съмишленици. В Централноафриканската република Жан-Бедел Бокаса отиде още по-далеч: той сам зае много постове в армията. Диктаторът лично контролираше всички повишения и уволнения във въоръжените сили, използвайки този инструмент за потискане на каквато и да било потенциална заплаха от страна на военните. В едноличните диктатури също могат да се създават специализирани полувоенни формирования, предани изключително на диктатора и уравновесяващи потенциалната опозиция от страна на професионалните военни.
Така например, Франсоа Дювалие предотвратил заплахата от военен преврат, разделяйки въоръжените сили и създавайки алтернативна милиция - опълчение, което можел да противопостави на военните в случай, че те му изменят. В това формирование, известно като „доброволческа милиция за национална сигурност”, участвали млади хора, предани на диктатора. И опълчението имало за задача „да отнема от силата на армията” и да осигурява на властта информация за подривна дейност.
При еднопартийните диктатури армията се подчинява на партията – почти както при демокрацията. Военнослужещите биват приобщени към партийната идеология чрез идеологическа подготовка на кадровия състав, а при служебните повишения се взема предвид лоялността към партията. Например, в Китай са карали червеноармейците да наизустяват дълги цитати от Мао. Верността на Народно-освободителната армия към вожда беше доказана през юни 1989 г., по време на касапницата на площад „Тянанмън”: възпитани в духа на комунистическата идеология, войниците не се оказаха готови да видят падането на комунистическия режим. При еднопартийните диктатури в армейските редове се вкарват специални партийни функционери, чиято задача е да поддържат лоялността на военнослужещите.
Споменатите особености пречат на елитите, имащи намерение да извършат преврат при едноличния или еднопартийния режим. Тъй като при военната диктатура елитите непосредствено контролират силовите структури, които теоретично могат да свалят лидера, техните шансове за успешен преврат са много по-големи.
И така, разгледани заедно, двата критерия, които изведохме, показват, че диктаторът най-лесно може да бъде свален от военният елит, след което следва елитът на еднопартийния режим, а последен в списъка е елитът на едноличния режим.
„Неприкосновенный запас” № 108 (4/2016)
 
Ерика Франц е преподавател във факултета по политология в Мичиганския университет.
Наташа Езроу е преподавател във факултета по мениджмънт в Есекския университет.
Преводът е направен по изданието Frantz E., Ezrow N. The Politics of Dictatorship: Institutions and Outcomes of Authoritarian Regimes. Boulder: Lynne Reinner Publishers, 2011. Ch. 2. P. 15–25. Тук го публикуваме с незначителни съкращения.
 
Превод от руски Виржиния Томова 


[1]Някой може да възрази, че не армията и не партията предопределят способността на елитите да свалят диктатора, а фактът, че самият диктатор не е бил достатъчно силен, за да проведе действена персонализация на режима си. Но този аргумент не отчита, че силата на партийната или военната организация, благодарение на които диктаторът завзема властта, до голяма степен формира възможностите на лидера за персонализация на собствения му режим. Всички лидери ще се стремят към персонализация (тоест, към най-голямо разширяване) на властта си; но доколко ще успеят, ще зависи от изходния силов потенциал на организациите, на които се опират.
 
[2]Използваме дефиницията на американската политоложка Барбара Гедес, която определя режима като „свод от формални и неформални правила и процедури, предназначени за избора на национални лидери и определянето на политиката им”.
 
[3]Макар и армията, и партията да спомагат за сплотяването на елитите, това не значи, че вътре в елитите не съществуват фракции. Напротив, фракционната структура на елитите е типична за всички видове диктатури. В изследването на Гедес, където въпросът за падането на диктатурите се разглежда с използване на теорията на игрите, е показано, че съревнованието между елитните фракции при военната, партийната и едноличната диктатура играе ключова роля във възможността за сваляне на лидера. Наличието на институции не предполага непременно съществуването на фракции в тях, но все пак създава базисните условия за тяхното формиране. В частност, Гедес показва как отличителните свойства на военната диктатура предопределят обстоятелството, че наличието на съперничество между фракциите вътре в елита са много по-опасни за военния диктаторски режим, отколкото за която и да е друга разновидност на диктатурата. По-подробно вж. Geddes B. Paradigms and Sand Castles: Theory Building and the Research Design in Comparative Politics. Ann Arbor: University of Michigan Press, 2003.
 
[4]Каудильо – от исп. предводител, официално обръщение към испанския диктатор Франсиско Франко.
 
[5]Ако подобна стратегия се окаже ефективна, тя води до персонализация, тоест, до „концентрация на възможностите за вземане на решения и принуда в ръцете на един човек, който не се съобразява нито с политиката на централния комитет на партията, нито с позицията на армейското командване” (Geddes B. Minimum-Winning Coalitions... P. 13). И съответно, до смяна на режима.
 
[6]Случаите, когато при режим на военна диктатура определени длъжности се заемат от цивилни лица, не са рядкост, въпреки че властта все пак е предимно в ръцете на военния елит (Bienen H. Armies and Parties in Africa. New York: African Publishing Company, 1978. P. 221).
 
[7]Както отбелязва политологът от университета в Тюлан Пол Люис, едноличните диктатори често прибягват до служебни размествания, за да „не може никой от подчинените да затвърди позициите си и да си осигури независима подкрепа”. Вж.: Lewis P. Salazar Ministerial Elite, 1939–1968 // Journal of Politics. 2004. Vol. 40. № 3. P. 622–647. Елитите при едноличните диктатури в Близкия изток „се състоят предимно от хора, които имат най-тясна лична връзка с лидера. Лоялността е най-търсеното качество… а политическият опит играе второстепенна роля”. Вж.: Albrecht H., Sclumberger O. “Waiting for Godot”: Regime Change without Democratization in the Middle East // International Political Science Review. 2004. Vol. 25. № 4. P. 371–392.
 
[8]Фердинанд Маркос (1917 – 1989) е филипински президент и диктатор от 1965 г. до 1986 г.
 
[9]Snyder R. Explaining Transitions from Neo-Patrimonial Dictatorships // Comparative Politics. 1992. Vol. 24. № 4. P. 392; Turner T. Decline or Recovery in Zair // Current History. 1988. Vol. 87. № 529. P. 215. В Киншаса се е смятало, че освен Мобуту и семейството му, значими са само 80 души. От тях 20 – на министерски постове, 20 – на заточение, 20 – в затвора и 20 – на посланически длъжности. На всеки три месеца музиката спира да свири и диктаторът кара всички да си сменят столовете.
 
[10]Представителите на по-ниските стъпала в армейската йерархия, например, младшите офицери, също имат достъп до средствата, необходими за началото на преврата. Превратите, организирани от младшите офицери, рядко са успешни, тъй като тези военнослужещи нямат пълноценна подкрепа от страна на военния елит. При реализацията на такъв сценарий младшите офицери трябва не само да мобилизират другарите си, но и да не събудят подозрението на върхушката на военния елит.
 

 

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”