Крешендо/декрешендо
Владигерови,
тези влюбени скитници" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Крешендо/декрешендо </font> </font><br>Владигерови, <br>тези влюбени скитници
Български  |  English

Крешендо/декрешендо
Владигерови,
тези влюбени скитници

 

Вечерта на 16 януари публиката в зала „България” бе предимно от деца с най-различни и, разбира се, шумни реакции. До мен се озова много гласовит едногодишен слушател, беше му много приятно да го полюшват в ритъма на музиката, която идваше от сцената. А на сцената най-напред се появи квартет в състав: Александър Владигеров (тромпет), Константин Владигеров (пиано), Димитър Карамфилов (контрабас) и Стоян Янкулов-Стунджи (ударни). Там те винаги са в свои води и светкавично впримчиха детското внимание със СашоВладигеровото Буги Вуги от 1953 г. Александър и Константин често започват своя джаз-разговор със залата чрез тази пиеса на баща им, Александър. И не минават без импровизираната версия на Господското хоро на дядо им, Панчо Владигеров. „Коренът е всичко, той е вечен” – това послание идва от всяка тяхна българска изява. Музиката им е органичен, виртуозен микс от фюжън, етно, фънк, класика – импровизация, цветна, витална, гарнирана с аромата на европейско вариете. Разхождат се из стиловете, като любопитни деца скитат в различни пространства. Над всичко владее присъствието им на страхотни музиканти, които раздават щедро и емоционално радостта си в звуци - звуците на забележително тоново производство. И на впечатляващата инструментална култура на авторските им пиеси, които излъчват лирика („Влюбеният скитник”), носталгия („Дългият път към дома”), баладично настроение („Скици на красотата”) и любов („Да мечтаеш за мечтите”). Не случайно в почти всеки техен концерт участват важни български джаз музиканти, както, в случая, Стунджи и Димитър Карамфилов - импровизационният им език включва не само фантастичния инструментален ресурс, но и необикновената темброва чувствителност спрямо движението на партньора. Истински волна, свободна игра, деца и възрастни я следяха неотклонно.
Игра е и мюзикълът „Веселите музиканти” на Александър Владигеров (1933-1993). Представиха го музиканти от духовата секция на Софийската филхармония, артистите Рашко Младенов, Борислав Веженов, Прея и Денко Проданов под диригентството на Любомир Денев-син. В последните години има раздвижване около музикалните приказки на Сашо Владигеров. През 2013 г. за 80-годишнината на композитора бе възстановена концертно „Вълкът и седемте козлета” от Емил Табаков и радиооркестъра, а „Веселите музиканти” имаше сценични реализации в София и страната, пак от 2013 г. влезе в репертоара на младия диригент Денев-син – той я изпълни и записа със солисти и Филхармония „Пионер”. Може би трябва да припомня, че и двете музикални превъплъщения на съответните приказки на Братя Грим, създадени през 1973 и 1971 г., имат голям успех не само в България, но и в много страни в Европа, а „Веселите музиканти” през 80-те бе поставена в токийския театър Хикосен, където имаше над 250 спектакъла. Сега, на концерта в зала „България”, за пореден път се убедих, че пиесата звучи все така привлекателно, актуално, като неувяхващ във времето класически виц. Не е пресъхнало остроумието на майсторските музикални колажи, въпреки че някои от тях на времето предизвикваха усмивка и със злободневното си звучене, което днес се е трансформирало с времето. Музикалните портрети на четиримата герои - магарето Марко, кучето Давчо, котарака Мустакан и Петела, са ярки, витални, с прелъстителни узнаваеми мелодии, обагрени в подходящ тембър, движещи се между Гершуин-стилистика и белязано с дълговремие блус-излъчване. Което определя сложната им специфика, изискваща от солисти и оркестър да суингират, да „джазират” и същевременно да фиксират тембровата характерност в отделните песни и инструментални сегменти. Изискват още и мигновена темпова гъвкавост от страна на диригента, едно изискване, което за диригента не бе проблематично, а контактът му с артисти и оркестър бе съвсем естествено постигнат. Проблемът дойде от динамичното съотношение между оркестъра (твърде силен) и соловите изяви (макар и пред микрофон – не се чуваха добре, за което спомагаше и спонтанността на публиката). Но фактът на талантливото „нахлуване” на младата генерация в историята на тези творби, запомнени със знакови изпълнители от близкото минало, радва, разбира се. Тук ще отбележа чудесния суинг на Прея в песента на Мустакан, която моето поколение помни с фантастичния Тодор Колев, афористичната характерност на Борислав Веженов като Давчо, усърдния Петел на Денко Проданов. Но само Рашко Младенов (Марко) артикулираше блестящо всяка сричка – и говорейки, и пеейки - и играеше ловко с продължителността на цезурите (много съществено за асиметрично колажираното изложение, подчертаващо вица), и „работеше” с иронична дистанция, съвсем като майстор-разказвач на небивали смешни истории.
Какъвто беше и Александър Владигеров, влюбен в джаз-традицията на първата половина на ХХ век, скитащ с лекота, с любопитство и усмивка в музиката, която бе не само негов дом, но и негов modus vivendi. Впрочем, това се отнася за всеки, белязан с името Владигеров.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”