Косъмче от четка
Отломки" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Косъмче от четка </font> </font><br>Отломки
Български  |  English

Косъмче от четка
Отломки

 

Косьо Минчев, „Coarse”, изложба скулптура, Галерия „Райко Алексиев”, 8 – 23 декември 2016
 
След 20-годишна пауза Косьо Минчев отново показа своя изложба в София. В галерия „Райко Алексиев” на СБХ той подреди скулптури с монументални размери: пет глави и един мъжки торс. Едната от главите беше поставена самостоятелно в преддверието, а останалите четири и торсът бяха експонирани в самата зала. Торсът беше поставен в центъра, а четирите глави бяха подредени в квадрат около него. Скулптурите са изработени от смоли, макар че на пръв поглед изглеждат като отлети от бронз. Експонирането на работите в пространството на галерията беше подчинено на строг порядък и симетрия, които подчертаваха експресивния характер на скулптурата. Изложбата беше озаглавена „Coarse”, което на английски означава: груб, недодялан, необработен, суров, грапав, неизгладен, нерафиниран, неучтив, вулгарен. Заглавието не е само описание на начина, по който изглеждат скулптурите, но е и парадоксална естетическа позиция, която настоява на своя антиестетизъм. Тази позиция се появява отново и отново в европейското изкуство през целия XX век - от експресионизма през арт брют до неоекспресионизма. Тя изхожда от схващането, че „добрият вкус” и естетическите норми в изкуството дискриминират автентичния израз на най-дълбоките преживявания на индивида. Детското изкуство, както и изкуството на психично болните, стават модел за тези радикални течения. По-късно техният институционален и комерсиален успех ги превръща в още една естетическа конвенция, в още една нормативна художествена практика. Всичко това е известно на Косьо Минчев и, въпреки това, той решава да опита още веднъж да играе тази игра, но с леко променени залози.
На първо място, в неговия вариант на „антиестетизъм” няма стремеж за изразяване на някаква потисната и уловена в капаните на естетическите конвенции субективност. Тоест, тук става въпрос за изцяло негативна операция, за негативна реализация на индивидуалната свобода в сферата на изкуството. Задачата на артиста в този случай е да осъзнае кое е непозволеното, кое се смята за проява на лош вкус и неразбиране в изкуството в този конкретен момент и културен контекст; и да се опита да го използва срещу конюнктурата. Връщането към традицията в скулптурата, макар и деформирана и пародирана, е точно такъв опит. Минчев обаче не е наивник и едва ли вярва, че е възможно истинско завръщане към традицията, към онази идея за изкуството, оформена през Ренесанса и доминирала в западната култура чак до началото на ХХ век, нито вярва в еманципаторската програма на модернизма. Завръщането към традицията при него е по-скоро демонстративен жест, съзнателна проява на „лош вкус”, отколкото търсене на алтернатива. За да бъде такъв жестът обаче, присъствието на традицията в произведението трябва да има възможно най-клиширания вид. Точно такъв е случаят с класицистичния торс на младия мъж, който беше в центъра на експозицията в „Райко Алексиев”. Върху този торс, който напомня на хиляди подобни торсове, които сме виждали в музеите и парковете на всеки европейски град, Минчев добавя силно деформирана глава. В него традицията е едновременно подиграна и припомнена.
При главите нещата стоят по малко по-различен начин. Тук авторът не използва готов класически образец, а по-скоро деформира структурните елементи на човешката глава до границата на пълното им разрушаване. В една от главите лицето е напълно разрушено. В друга можем да различим някаква гротескна, хилеща се физиономия, в която на мястото на устата зее огромна дупка. При деформациите Минчев се опитва да постигне впечатление, че те сякаш са резултат от мощни естествени процеси на разрушаване. Някъде това му се е удало, другаде не, но гледани отдалече, торсът и главите приличат на музейни експонати с монументални размери, които са станали жертва на някакъв взрив или пожар. Традицията, и то само като отломка, а не като живо присъствие, е „осветена” от разрушението, но и разрушението като негативна изява на артистична свобода е „осветено” от отломките на традицията.
По странен начин, в изложбата на Косьо Минчев, зад деформациите и сарказма, си дават среща две на пръв поглед взаимно изключващи се носталгии – носталгията по Голямото изкуство и носталгията по Големия революционен жест. Всъщност, Големият революционен жест е невъзможен без Голямото изкуство. Съвременното изкуство се е отказало да бъде Голямо изкуство и затова Големият революционен жест в него е невъзможен. Той е сведен до обикновено разрушение, до действие на природна стихия, която подхвърля безкрайно отломките от един разрушен свят.
още от автора


2 - 27.01.2017 10:29

към една мижитурка, самонарекла се тук kolio kolev
От: guardianangel
Злобните плюнки на анонимните мижитурки упорито и сигурно ги извеждат на пътя, осеян с добри намерения. Предполагам знаете за кой път става дума
1 - 26.01.2017 18:13

да
От: kolio kolev
2 люспи(отломки):Първата(всеки напуснал Б-я си мисли,че) ни показва как се прави изкуство,а втората си мисли,че културологичните брътвежи са изкуствоведски анализ!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”