Разговор с Теодор Ушев
Експериментаторът" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Разговор с Теодор Ушев </font> </font><br>Експериментаторът
Български  |  English

Разговор с Теодор Ушев
Експериментаторът

 

- Минаха две години от последния ни разговор във връзка с книгата, издадена за вас в Канада (вж. „Култура”, бр. 20 от 2014). Тогава още не подозирахме какво ни очаква със „Сомнамбул“ (2015) по поемата „Сомнамбулен романс” на Федерико Гарсия Лорка и „Сляпата Вайша“ (2016) по разказа на Георги Господинов, а ето, вие предизвикахте фурор по света с тях – десетки фестивали, куп награди. Двата са диаметрално различни – колкото фееричен, пъстър, витален и неистово красив е „Сомнамбул“, толкова наративен, пестеливо колоритен и „линотехничен“ е „Сляпата Вайша“... За първи път виждам тази техника. Тя е нов ваш експеримент, нали?
- Да. Но първо да честитя 60-годишнината на „Култура“! Рождените дни са най-важното нещо. И да ви има поне още 60 години! И да надживеете всички министри на културата, независимо какви са те. Много се радвам, че „Култура“ успя да задържи нивото си и дори да го надскочи. Мисля, че остана единственото издание, чиито дискурс в говоренето за култура и в обсъждането на нещата продължава да е приличен, възпитан, интелигентен. Напоследък много обичам думата „скучен“, защото всички се надпреварват да бъдат колкото се може по-атрактивни, по-забавни, а „Култура“ е все така интелигентно-скучен вестник. Това за мен е най-големият комплимент, защото за култура трябва да се говори точно скучно, за да се анализират нещата – без емоции и изхвърляния. Всъщност, „Култура“ е единственият български вестник, който постоянно чета – първата ми работа в петък е да го отворя.
А сега на въпроса ви. Да, през тези две години направих 2-3 филма. Не мога да се оплача – идеално тръгнаха нещата и със „Сомнамбул“, и със „Сляпата Вайша“. Преди седмица на шега пуснахме „Сомнамбул“ във Vimeo и за 6 дни направихме 250 хиляди гледания, което за късометражен анимационен филм е фурор.
- Цялата 2016 мина под знака на „Сляпата Вайша“ – от Берлинале до късия списък за „Оскар“.
- Мина и през Анеси и, общо взето, навсякъде, където се появеше, печелеше награди. Не мога да кажа, че това е най-добрият ми филм, а и не е моя работа да го коментирам, но някак си беше най-достъпният, хората обичат да им се разказват истории. Целта ни с Георги Господинов беше да направим прост филм.
- Към финала избухва, отива към „Глория Виктория“.
- Е, все пак по нещо трябваше да си личи, че е мой филм. (смях)
- Много важна и за двата филма е интензивната музика на Котарашки.
- Паснахме си. Първо, защото сме горе-долу връстници, второ – той използва същия модел като мен – контрабандист е на идеи, по израза на Георги Господинов: от много държави, стилове, които смесва през собствения си поглед на архитект. Той прави конструкции от контрабандни идеи. Все повече си мисля, че всичко, което и аз правя, се основава тъкмо на идеята да събираш неща от много места и да съвместяваш несъвместими на пръв поглед идеи. Сега се сещам, че сутринта някой ми изпрати линк към някакъв поетически сайт в САЩ, където възникнала дискусия около „Сомнамбул“ – възможно ли е Лорка да бъде представен с поема без нито една дума от нея; едни казват, че Лорка би харесал този филм, други – не, невъзможно е Лорка да се показва по такъв начин... Добре е, когато филм излезе от нашите си среди, защото, както е известно, големият проблем на анимацията е, че се върти в строго затворени кръгове. Често се шегувам, че, ако в Анеси по време на фестивала избухне бомба, на другия ден няма да има човек, който да прави анимация. Радвам се, че поети гледат филми и разсъждават върху тях.
- С Георги Господинов ви свързват още два проекта: първият ви игрален късометражен опит „Кристин, която маха от влака“ по разказа му и 30-минутната анимация по романа му „Физика на тъгата“. Знаете ли, че вече съществува 30-минутен филм „Тя, която маха от влака“ на Камелия Петрова, възпитаничка на Георги Дюлгеров от НБУ?
- Да, след като заснехме новелата, ми изпратиха линк и го гледах. Не пречи, че има две екранизации. Моят филм стана тотално различен. В момента е във финална фаза на монтиране. Вкарах елементи и от други разкази на Георги Господинов...
- Надявам се да сте избягал от литературата, защото онзи филм е доста литературен.
- Мисля, че успях. Все пак, обичам визуални неща. Бързам да кажа, че съм много въодушевен от моя дебют в игралното кино.
- Изисква се страшна дързост от графичния дизайн през анимацията да стигнеш до игралното кино без образование.
- Точно така. Но ми хареса. Всичко вървеше по мед и масло. Отдавам това на късмета на дебютанта. (смях) Операторът Делян Георгиев засне страшни кадри. Абсолютно всички от екипа бяха изключителни професионалисти. Във възторг съм от българските кинаджии.
- С кои актьори снимахте?
- Ирмена Чичикова и Китодар Тодоров. Всички останали бяха миманс. И двамата бяха невероятни. Надявам се да се случи отново да работим заедно. Ако не ни мине черна котка път, може да се окаже, че ще правя и пълнометражен игрален филм в близките година-две, но още сме на етап сценарий.
- В Националния филмов център ли ще кандидатствате или в канадския филмов борд?
- В НФЦ. Всъщност, в канадския отдавна ми предлагат да направя пълнометражен филм, но когато се реша, казват: „Ама ти си страхотен в анимацията, направи пълнометражна анимация“. А на мен не ми се прави. Струва ми се, че ще изгуби много от артистизма, който е сред основните предимства и недостатъци на късометражните ми филми. Не ми е интересно. Пък и да си кажем истината, в Канада има невероятно добри игрални режисьори. И трябва да се състезавам на една писта с Ксавие Долан, Дени Вилньов, Жан-Марк Вале, дори Дени Аркан не може да намери пари да снима филм... След като вече си бил аниматор, там е адски трудно да смениш амплоато си. Не че не е възможно, но досега не съм посмял. В България нещата някак тръгнаха в тая посока...
- Кой ви предложи да снимате „Кристин...“?
- Идеята за този омнибус по разкази на Господинов ни дойде на вечеря с Тони Бачурова и Влади Люцканов. По това време пишех сценария по „Физика на тъгата“. Предложих им да направим нискобюджетен омнибус. Започнахме да си фантазираме. Кандидатствахме в БНТ и за наша изненада се класирахме на първо място.
- Кои са другите режисьори?
- Кристина Грозева и Петър Вълчанов, но с отделни филми, Любомир Младенов, Надежда Косева и Влади Люцканов, който също е дебютант. Не знам какво ще се получи. Очаквам да излезе през май.
- Известен сте с това, че много бързо работите. Докъде сте с „Физика на тъгата“?
- Поради факта, че имам много работа, задължения, пътувания и преподавателски ангажименти, филмът не е много напреднал. Имам нарисувани 5-6 минути. Той е адски трудоемък, защото го правя в техника, досега непозната в анимацията. Тя е първата, използвана за рисуване на реалистични портрети върху дърво от египтяните – енкаустика. Изпълнява се чрез горещ восък. Не знам какво ще стане като филм, но като визуално изпълнение се забавлявам и ми е страшно интересно. Предполагам, че ще е готов през 2019.
- Всеки филм – нова техника?
- Естествено.
- „Глория Виктория“ беше първото ви попадане в късата листа за „Оскар“, сега всички тръпнем за „Сляпата Вайша“.
- Ох, зверски ми писна. С тая акция се занимаваме от септември. На 24 януари ще се разбере. Проблемът е, че тази година конкуренцията е жестока. „Дисни“ и „Пиксар“ имат отделни филми с много солидни бюджети. Те наистина вземат насериозно тази категория, защото първият „Оскар“, който Дисни е спечелил, бил за късометражна анимация.
- Прави ми впечатление огромното количество пълнометражни анимации с гигантски боксофиси.
- Абсолютно. Холивуд се издържа от тях. Всички студиа правят анимации. Сега в дългия лист за „Оскар“ са били 27 филма и всичките са печеливши. Това е така, защото те влизат в категорията „семейно забавление“. Визират се децата и родителите им. Народът обича да се забавлява.
- И повечето игрални филми от Холивуд са инфантилни и глупави.
- И публиката е все по-инфантилна.
- Имате ли фаворити от филмите през 2016?
- От анимационните е „Животът ми като тиквичка” на Клод Барас. От игралните: „Патерсън“ на Джим Джармуш, „Младият папа“ на Паоло Сорентино, „Остатъчни образи“ на Анджей Вайда, „Хищници в мрака“ на Том Форд, „Манчестър край морето“ на Кенет Лонърган, „Аз, Даниъл Блейк“ на Кен Лоуч.
- Тенденция е, че качествените филми се занимават с малкия човек.
- Да. И от неговите дреболии правят голямо кино. Новото мулти-култи е персоналното. Хората се идентифицират най-добре с умело разказана лична история. Ако говориш глобално, нещата се размиват. Например, „Огън в морето“ на Джанфранко Роси е изключително добре направен, но проблемът му е, че не е успял да персонализира общата трагедия на бежанците. Друг въпрос е, че вече ми е доста досаден социалният реализъм. Затова „Патерсън“ ми е любим – в него има всичко и е завладяващ.
- Въодушевяващо преживяване е сериалът „Младият папа“.
- Абсолютно кино! Той е едно от събитията на годината. Прочее, напоследък сериалите са по-интересни от филмите. И някои от тези на новите платформи Netflix и Amazon са просто изключителни. Честно да си призная, не обичам да гледам сериали. Много са ми дълги. Но някои ме хващат. С нетърпение чакам да видя сериала на Уди Алън.
- А как ви се струва българското кино?
- От новите заглавия съм гледал само „Безбог“ на Ралица Петрова. Филмът хваща за гушата. Гледах го на фестивала в Торонто и имаше много добър отзвук. Радвам се на групата от млади режисьори. Те всички произлизат от прословутия социален реализъм, обаче го пречупват през собствена призма. Например, Ралица Петрова има силно усещане за визуален експеримент. Дай Боже, да прави често филми и те да са различни. Надявам се от НФЦ да не я порежат след успеха на „Безбог“. Тези млади автори са интересни и много амбицирани. Наистина са голяма надежда, че българското кино ще направи бум. Той ще се случи, когато наш филм влезе в конкурса на Кан, Берлинале, Венеция...
- „И после светлина” на Константин Божанов е сред 8-те заглавия в конкурса на Ротердам.
- Това е супер! Харесвам Косьо Божанов, „Аве“ е много симпатичен филм. Важно за българските режисьори е да намерят начин да се придвижват в пакет. Да правят филм след филм и да завладяват фестивалите, за да може да се създаде усещането за нова българска вълна.
- Както стана с румънците и гърците.
- Именно. Хората започват да говорят и това създава писта и за други режисьори, които идват след тях. А това наистина се случва и е много радостно. Единственият проблем пред киното ни е гледането му. Но това е проблем от световен мащаб. Миналата година фалираха много от независимите дистрибутори. И става все по-трудно дори за големи имена да си намират дистрибутори. Филип Фалардо, един от важните канадски режисьори, ми разказваше, че не са можели да намерят дистрибутор за новия му филм и изведнъж Netflix му предложили 4 милиона долара, което му покрива бюджета тотално, обаче той не можал да се пречупи, че оттук нататък киното ще зависи от Netflix, и отказал.
- А как ви се струва българската анимация?
- През 2016 продукцията май беше доста ялова. Не знам по каква причина. Не съм гледал още „Пътуваща страна“ на Весела Данчева и Иван Богданов. Чувал съм противоречиви мнения, но, каквото и да си говорим, дори и най-лошият филм на Compote Collective е по-добър от останалите филми, които, общо взето, се правят в България. Четох в „Култура“, че в НФЦ са ги отрязали два пъти с три проекта и смятам, че това е престъпление. Млад човек създава нещо, има успех навън, иска да направи следващ филм и му режат от злоба и завист крилете - ето, този български манталитет не мога и не мога да го приема.
- Как изглежда светът за човек като вас, който непрестанно пътува и преподава в разни страни?
- Уморително. (смях) Миналата година просто прекалих с пътуване и преподаване. Последното беше в Япония и едвам изчаках да свърши. Прави ми впечатление, че навсякъде има талантливи хора, но проблемът е с тяхното реализиране. Защото навсякъде условията не са благоприятни – не само за анимация, а за какъвто и да е вид изкуство. И трябва да надъхваш, да напомпваш студентите с ентусиазъм и енергия, за да може нещо да се случи. Светът е обеднял. От Щатите до Япония става все по-трудно да се живее от изкуство. Обаче има хора, които го правят. Проблемът е, че заради интернет картината е все по-пренаситена – милиони неща се случват едновременно и е трудно някой да бъде забелязан, независимо колко е добър.
- В момента е златно време за независимо кино.
- Абсолютно! Ако имаш нови идеи, можеш да направиш филм почти без пари. И той да бъде видян мигновено от някого и да стане бум. Постоянно повтарям това на студентите.
- А как възприемате полуделия ни свят от политическа гледна точка?
- Голяма тема. (смях) То е ясно, че абсолютно всяка държава ще се движи на две скорости и това е може би бъдещият модел – напред и назад. Има едни хора, които вършат нещо ентусиазирано напред, и други, които дърпат нещата, за да не се развиват. Историята с Тръмп е абсолютна трагедия. Не знам обаче дали тя нямаше да бъде по-голяма, ако беше спечелила Хилари Клинтън. И двамата бяха тотално недоразумение. Единият - идиот, другата – вещица. Защото няма какво да се лъжем – всички гадости, които станаха в Близкия Изток, се случиха благодарение на нея, когато беше държавен секретар на Обама. Вярно, Буш ги беше почнал, но тя довърши с лека ръка цялото безумие. И сега психопатите Путин, Тръмп и Ердоган, като се сдушат, ще бъдат страхотна тройка. Не знам какво ще се случва – може би да слагаме каските и да слизаме в мазето. Но аз съм оптимист. Мисля, че по някакъв начин нещата ще се нивелират. И терористичните атаки ще намалеят. Сигурен съм, че 2017 няма да е толкова черна, колкото 2016.
Разговаря Геновева Димитрова
11 януари 2017 г.

 
Теодор Ушев (1968) е роден в Кюстендил, завършил е Националната художествена академия в София. От 1999 живее в Монреал и работи с NFB (Национален филмов борд). В момента е един от водещите световни аниматори, чиито късометражни филми са отрупани с награди от всички престижни фестивали. От 2010 г. преподава и води майсторски класове в над 20 университета и фестивали по света: Франция, Испания, Германия, Португалия, Великобритания, Унгария, Япония... През 2014 в Канада излезе книга, посветена на него - „Тъмно огледало: Филмите на Теодор Ушев” от Том Максорли.
 


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”