Разговор с Кристин Димитрова
Който не може да диктува парада, поне да не изостава от него" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Разговор с Кристин Димитрова </font> </font><br><i>Който не може да диктува парада, поне да не изостава от него</i>
Български  |  English

Разговор с Кристин Димитрова
Който не може да диктува парада, поне да не изостава от него

 

Кристин Димитрова (1963, София) e автор на книги с поезия („Тринадесетото дете на Яков“, „Образ под леда“, „Затворени фигури“, „Лица с преплетени езици”, „Поправка на талисмани“, „Хората с фенерите”, „Сутринта на картоиграча“ , „Градината на очакванията и отсрещната врата“), проза („Любов и смърт под кривите круши“, „Сабазий“, „Тайният път на мастилото“), хуманитаристика („Ефирни песни и тайни служби”) и преводи (Джон Дън, Луис Карол, Марк Странд). Преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”.
 
- Как се променяше литературата пред очите ви? Дали понятието “национална литература” вече крее? Или тепърва ще възстановява мощта си?
- За „мощ” вече не може да се говори, можем да говорим само за тенденции, манифести, индивидуални постижения. Мощта е била, „когато се наливаха основите”, ако мога да си послужа с думите на Пеньо Пенев. Но не за неговите основи става въпрос, а за първите, най-ранните – възрожденските и следосвобожденските. Това е националният ни „рожден ден”, периодът на създаването на българския език, такъв, какъвто го познаваме днес. Език, на който можеш да кажеш не само „кравата е издоена”, а да рисуваш природни картини със „здрач”, „сумрак”, „дрезгавина”, „мръкнало”, „мрачевина”, „привечер”, „по залез слънце” и други цветови нюанси. Литературен език. Втори път толкова голяма крачка напред трудно ще направим.
Но нека богатите културни плодове не ни объркват – динамото на следосвобожденския период е политическо. Кове се държава, кове се нация, Вазов пише във всички жанрове, възпява ту природата, ту новините, кръгът „Мисъл” боде жалони, преизмисля легенди, строят се театри и се пишат драми за тях, строят се университети и се създават учени покрай тях, издават се вестници, литературни списания, високи преводи, булевардни четива, композират се химни и градски песни; и всичко е за пръв път, всичко е на гола поляна, всичко е със самочувствие, всичко е пропедевтика. Творците са били национално богатство, защото са били точно това – зидали са българска национална къща до европейските. Къде с чертежи назаем, къде с тухли от други езици.
По-нататък имаме още поне две големи промени, които се движат със своите представи за литературен вкус – социализмът и демокрацията. Но всяка от тях в културно отношение е по-малка от предишните, защото междувременно много е било натрупано. Преди нас вече е написано много, което може да се хвали, оспорва и дори отхвърля, сякаш никога не го е имало. Но то си е там. Обречени сме на нюансираност.
А през последните десетилетия се появи и друга стихия, сред която плуваме или по-скоро се спускаме в Маелстрьома й. Имам предвид разтварянето на културните граници, глобализацията. Тя дава свобода на индивида, но държи в шок националната култура, разбирана, според схващанията на ХІХ век, като монолитен блок.
Не казвам, че сега за пръв път българският писател пътува и хоризонтът му много се е разчекнал. Яворов има четири специализации по творческо писане в чужбина – в Париж, Нанси, Женева и Виена. Вазов, Константин Величков, Захари Стоянов, доктор Кръстев, Иван Шишманов, Кирил Христов, Дора Габе, Гео Милев, Елисавета Багряна – те или са следвали, или са пътували, или са умирали извън България. Но всички са писали за българската публика.
Днес не си длъжен да принадлежиш към дадена „национална култура”. Достатъчно е отрано да смениш местожителството си, да избереш език и да намериш издателство. Това е именно новият период. Пък ако не емигрираш, има и други начини. И много хора у нас, предимно белетристи, се втурнаха да пишат като за света, не като за сънародниците си, които я ги харесат, я не.
Това се прави чрез две основни стратегии. Първата е да се заличат всички следи от околната културна среда. Имената са с инициали, библейски или гръко-римски, като римският вариант е предпочитан пред гръцкия. „Георги” не става, защото трябва да е „Джордж” или „Жорж”, но пък „Александър” или „Сара” са си екстра отвсякъде. Втората стратегия е противоположна по форма, но успоредна по посока. Тя е да се изгради един етнографски свят, в който всичко си е нашенско, екзотично, малко смешно, малко мило, репрезентиращо, въвеждащо и обясняващо. Националното е хартиена опаковка, която ще помогне на книгата да се нареди сред големия панаир на сувенирите. Говоря, разбира се, за масовите трагически опити, сполучливите сами говорят за себе си.
Няколко пъти съм била жури в младежки конкурси и съм се изумявала до каква степен гимназистите с литературни амбиции не живеят психически в България. Героите са си направо Мелани и Джаред без уговорки. Българският език им се струва прекалено битов, безсилен да изрази вълненията им. Един разказ пък започваше с поле, напукана земя, волове, слънцето спряло сърдито пече. На този фон се появява бедният Ернандо Санчес, който е дошъл да изоре нивата си. Дори селският пейзаж вече не се асоциира с родното. Сами се докарваме дотам да се питаме на кого сме нужни.
Учебниците пък, вторачени във възпитанието, не смеят да помръднат с пръсти, камо ли да направят крачка встрани от националната кауза. Така си ги искат и хората – да нямат връзка с настоящето, защото не знаят каква да е тя. Преди година може би, около поредната пушилка дали ще махат или ще оставят някакво стихотворение, не помня кое точно, няколко учителки се изказаха по телевизията. Първата каза: „Обучението по литература е обучение по патриотизъм”. А втората, която ми направи впечатление, каза: „Обучението по история е обучение по родолюбие”. Значи, вместо литература имаме патриотизъм, а вместо история имаме родолюбие. Къде тогава остават свободата на темите, психологическият ъгъл, жанровете? Къде остават фактите от историята, противоречивите решения, двойното дъно на възпяваните събития? И защо трябва всички постоянно да са омагьосани от някакви митове, нима истината не е по-силна? Вижда се и с просто око, че от днешната литература, така отдалечена от националното строителство, „подходящ” училищен материал не става.
Ясно е, че образованието си работи по своите си държавни цели – то изгражда поданици, а не непременно литератори или историци. Ясно е и че днешните писатели, изправени пред великото невнимание на канона, търсят свои социални стратегии за доказване на важността си. Но лесно ще пропуснем най-важното: една зона на здрача, сумрака, мрачевината и т.н., неогряна от медиите, в която продължава да се пише и работи на български език – усърдно, без планетарни очаквания за пряка полза, без усещането за признание, без подкрепа, без видима перспектива в бъдещето. При това, в конкуренция за място в книжарниците с най-успешните книги, издадени по света.
В този сумрак между политика, държава, педагогика, глобализация и национализъм се случи възможно най-доброто. Изпаднали в отчаяние, авторите и читателите започнаха да се търсят по свои си пътища. И вече се намират.
- Как ви се струва, кой е по-важен за малка култура като нашата - авторите или преводачите, разбирани най-общо?
- Би трябвало да са авторите – те са лицето на малката ни култура пред света и „духовната ни съкровищница”, независимо кой какви съкровища вижда вътре. По силата на някаква езикова и културна логика, те би трябвало да са първият избор на българските читатели. Както турците купуват предимно турска литература, а американците – американска. Но нещата не работят точно така. Колкото по-малка е една култура, толкова по-важен е преводът.
Преди няколко години попаднах на представянето на антология на словенската поезия в Израел. Културното аташе на Словения каза, че Израел е на второ място в света по преводни книги. Но пък Словения, за голяма нейна гордост, била на първо. Държавите ни са относително съизмерими по население. Много е възможно Израел да превежда собствени автори, които пишат на различни езици по света. Но ситуацията на Словения е по-близка до нашата – който не може да диктува парада, трябва поне да не изостава от него. А колко сме далече пък ние от словенците, ще кажа веднага. За създаването на подобна българска антология се изискваха около 2000 евро. Но коя е тази институция в България, която трябва да ги даде?
И така, авторите у нас са по-важни за това, което сме. Но преводачите са по-важни за това, което знаем, това, което мислим, и това, което искаме да бъдем.
- Кои са митовете за съвременната ни висока литература? А митовете в популярната?
- Ще говоря само за белетристиката, защото поезията като жанр, от който никой нищо не очаква, е далеч по-напред.
Митът на съвременната ни висока литература е, че е интересна или поне оригинална. Митът на популярната ни литература е, че е литература.
- Как писател като вас се чувства в българската медийна среда?
- Никак. Много малка част от тази медийна среда ме познава.
- Във вашата поезия често се срещат образи на демонични кукли. С какви политически кукли ви срещна българският преход?
- Голямата трансформация, която познавам като участник и свидетел, стана през 90-те. Изведнъж се появи неочаквана свобода, можеше да се напише всичко, за кратко всеки изглеждаше добре дошъл в литературата. Имаше ново раздаване на картите, настана голямо тичане към канона. Появиха се нови възможности, награди, връзки, фондации. В началото виждах само добро във фондациите – това са някакви благородни хора, които обичат литературата и дават пари за нея. После забелязах, че който дава парите, той си избира и резултатите, той си изгражда и кадрите. Сега това звучи наивно, но тогава трябваше сами да проглеждаме, нямахме опит. Партиите започнаха да кадруват в литературата, да си подбират свои хора, които да произнасят платформите им по духовен начин из медиите. Доверени лица оглавиха неправителствени организации и започнаха да се занимават с културно брокерство. Създаваше се „нов елит”. Невидимо се одобряваха или спъваха кариери. Доизградиха се със задна дата личности, които бяха превърнати в литературни знаменосци. Суетни, боязливи лидери. Много механизми се завъртяха през 90-те, които и в момента работят, макар че, ако не си вътре в литературата, няма да чуеш щракането им. Читателите отвън видяха само, че се получава нещо като в българския футбол. Съществува си там някакъв футбол, играят си хората, но зрителите у дома въртят каналите и си търсят истински мачове. Такива са резултатите от кукления театър.
- При какви обстоятелства ще приключи битката за наследството на миналото?
- Ще победят по-силните. Единствената ми надежда е, че нещата се уморяват да стоят накриво.
- Вие сте действащ университетски преподавател. Какви са наблюденията ви върху академичната младеж – и как лично усещате глобалната криза в образованието?
- Кандидатстващите като общ брой намаляват. Когато аз навремето кандидатствах за английска филология, то беше като превземането на Константинопол. Частни уроци, решаващи стотни, бой пред Стената на плача. Защо беше нужно всичко това? Сигурно дефицитът трябваше да се разпределя по равно във всички области. Сега, откакто университетите по света отвориха вратите си за нашите студенти, в добри специалности се влиза и с матура. Логично е това да доведе до рязък спад на нивото. Странно е, че не се получава така.
Харесвам си студентите. Не е вярно, че най-добрите напускат България. Напускат тези, които искат. Година след година идват чудесни хора – умни, отгледани с грижа, смислени. Дори не знам откъде се взимат – нали все сме най-бедните, най-нещастните. Е, ясно е, че във всяка група има около 20 процента с мудни рефлекси към четенето, които тръгват да превземат Студентския град и ако си намерят работа, тя никога не е свързана с буквите. Но това винаги го е имало. Ние дължим на тези хора един по-добър свят. По-чисто общество. Дължим им и да ги научим на всичко, което знаем. Пък, в крайна сметка, кой колкото вземе.
- Една от вашите книги се казва Хората с фенерите. Кои са хората с фенерите днес в българското общество? И откъде, според вас, идват заплахите за социалната тъкан?
- Социалната тъкан е в много отношения подменена. Престъпление, наказание – отдавна у нас връзката между тях вече не се подразбира. Партиите са просмукани и в прокуратурата. Кражбата на вещ на стойност под минималната работна заплата не се счита за престъпление. Отклоняването на милиони също не е. Откъде да дойде чувството ни за правда? Как да вложиш морал в цялата тази вакханалия? Пред очите ни се превъртат медийни звезди, лотарии, показни сблъсъци, животински ферми и биг брадъри, политически шамани и икономически магьосници. Вестници и телевизии продават пиар, пропагандата е в пълен ход, гражданските мнения са поверени на „проверени хора”. И дори не се знае кое на кого е. Между другото – световен проблем. Вижте новите къщи в Бистрица. Някои са по-големи от Националната библиотека. Покажете ми една от тези къщи, на чиято врата отпред да е написано името на собственика, така, както ние, обикновените хора, слагаме табелки на вратите си.
Честността е награда сама за себе си. Добросъвестността е награда сама за себе си. Това, че още съществуват тук и там, е най-великото доказателство за качеството ни като народ.
Хората с фенерите за мен са тези, които правят нещо, защото вярват, че е важно и необходимо. Те знаят, че ако не се захванат с него, то ще си остане ненаправено. Работят пряко сили и не са забравили кое е добро и кое – зло. Учителите, които с мижавите си заплати подготвят ученици на световно ниво. Журналистите, които рискуват глава и кариера, за да види бял свят някоя истина. Учените, които продължават да дълбаят в науката си независимо от материалните препятствия. Писателите, които пишат и в добри, и в лоши времена. Изредих поредица от клишета. Но някои неща е по-лесно да се кажат, отколкото да се направят.
Въпросите зададе Марин Бодаков
14 януари 2017 г.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”