Разговор с Иван Кръстев
Краят на историята
и началото на гневната епоха" /> Култура :: Политическа Култура :: <font size="2"><font color="#228B22"> Разговор с Иван Кръстев </font> </font><br>Краят на историята <br>и началото на гневната епоха
Български  |  English

Разговор с Иван Кръстев
Краят на историята
и началото на гневната епоха

 

Иван Кръстев eполитолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена. Основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Бивш изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от Джулиано Амато. Бивш главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Последната му книга на български език е “Под линия” (Факел, 2001). Сред последните му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
 
- В края на 2016 г. не мога да не започна това интервю с геополитика. Какво ни говори фактът, че преговорите за регулиране на конфликта в Близкия изток ще се провеждат в Азия (Астана), а не както обикновено в Европа; че Средиземно море отдавна вече не е „домашното море” на Франция и Великобритания; или че ЕС бива пренебрегнат в решаването на проблеми пред вратата му?
- През 1900 година в света има 53 суверенни държави, а картата на света е доминирана от европейски империи. Само в Британската империя по това време живее 23% от населението на света. Съвсем естествено е, че тогава „световен ред“ е синоним на „европейски ред“ – редът между европейските империи. Неслучайно Първата световна война се нарича европейска - през 1914 г. Европа е светът. По време на Студената война, разбира се, двете суперсили – САЩ и СССР - не са класически европейски сили, но и двете имат европейска идентичност, защото идеологиите им са европейски по произход. И западният либерализъм, и марксизмът са родени в рамките на европейската, по-точно просвещенската, традиция и така Европа продължава да се мисли като център. Как ще изглежда краят на Студената война също се решава в Европа, въпреки че много от сблъсъците и конфликтите са извън нея. След края на Студената война за първи път се появява идеята за европейски ред, различен от световния. Когато европейците започват да говорят, че военните сблъсъци вече нямат бъдеще, че меката сила ще замени военната, те вече не говорят за света като цяло, а само за Европа. Светът продължава да е населен с много силни суверенни държави, независимо демократични или не (когато става дума за суверенитет, страни като Бразилия и Индия са не по-малко суверенистки, отколкото Китай или Русия). Но след края на Студената война европейският ред вече не е централен за света, въпреки че Европа продължава да го мисли като такъв и да гледа на собствения си ред като на лаборатория за бъдещия свят. И точно това мислене всъщност е в криза днес. Европа си дава сметка, че дори да успее да удържи и да запази своя социален и политически модел, тя ще бъде вече просто една малка част от света. Нещо, мислено като универсално, започва да изглежда все по-специфично, характерно само за Европа. Идеята, че другите ще бъдат като нас, вече не е нещо, в което европеецът е уверен. Ако до скоро основният въпрос е бил как да се разпространи европейският модел навън, сега въпросът е - възможно ли е той да се запази вътре. Ако преди въпросът е как Европа да промени света около себе си, сега въпросът е как да не позволи на света да промени Европа. Това е наистина много рязка промяна и то не само в съотношението на силите: днес нещата, които европейците най-много ценят, се превръщат в нещата, от които най-много се страхуват.
Три са факторите, които карат Европа за първи път да мисли себе си като провинция, най-богатата и може би най-луксозната провинция на света, но все пак провинция. Първо, европейците вече не вярват, че те са бъдещето на света. Второ, демографското свиване на Европа - европейците стават все по-малка част от човечеството. И трето, появяват се и в икономически, и във военен план много мощни държави извън Европа. Светът се премества и основният конфликт отива в Азия. Европа вече не е толкова важна за САЩ - новият голям конкурент на САЩ е в Азия, а не в Европа.
Но на въпроса: интересното е не просто, че ще има разговори в Астана, а че в тях ще участват Русия, Турция и Иран. Това са трите държави, които открито поддържат определени въоръжени групи в Сирия; те единствени присъстват на място. Оказва се, че колкото и мощен да си във въздуха, това не те прави част от възможното решение. Глобалният свят се държеше така, като че ли разстоянията нямат значение. А се оказа, че географията не е изгубила значението си. Светът просто започва да се променя – не защото откриваме, че не е точно такъв, какъвто си го представяме, а защото започва да се регионализира. Различните конфликти създават различни географии.
- Като че ли нашите представи за света не остаряват. Нито географската близост, нито границите. Европейската култура в даден момент повярва, че границите могат да се разширяват безкрайно - границите на свободата, географските граници... И понеже това се оказва невъзможно, усещането е за задънена улица.
- Напълно съм съгласен. В основата на Просвещението стои идеята за универсално човечество - ти имаш права, защото си човек. Има само два сценария обаче, при които това твърдение може да бъде вярно. Единият е да имаш правата си, където и да си, независимо гражданин на коя държава си, т.е. идеята за някакво универсално гражданство, която предполага границите да бъдат напълно отворени. Прекрасна идея, но дали е практически осъществима? Другият сценарий е държавите да са толкова уредени вътрешно, че никой да не иска да си напуска държавата. Видимо и това не е вариант, който може да се осъществи. Утопичният проект на Просвещението стои зад идеята за свят без граници. Идеята за космополитен свят е заложена в европейското съзнание, защото до голяма степен интелектуална Европа тогава мисли отсъствието на граници като отсъствие на граници между европейските империи, а по-късно - между европейските държави.
За мен една от големите промени, която се случва в Европа, е, че изведнъж започва да се появява страх от бъдещето. Днес над 60% от французите, германците и англичаните мислят, че вървим към нова световна война, а над 80% от французите и англичаните очакват голям терористичен акт на територията на тяхната страна през следващите 12 месеца. Страхът е свързан с остаряването на Стария континент и със загуба на икономическа мощ. Ключов въпрос е възможно ли е да бъдеш универсалист, ако се страхуваш от бъдещето? Възможно ли е да си универсалист, ако мислиш бъдещия свят като свят, в който ти губиш, а не печелиш? Европа винаги е била най-универсалистка по време на своите експанзии – тогава, когато мисли, че може да накара целия свят да заприлича на нея. В отбранителна позиция обаче универсалисткият импулс става силно проблематичен.
В последно време европейците осъзнаха, че въпреки привлекателността на модела на Европейския съюз, той едва ли е универсално приложим. Става дума за един европейски вариант на „синдрома Галапагос“, който японските технологични компании преживяват. Въпреки че Япония преди всички започва да произвежда най-добрите 3G телефони в света, компаниите-производители не могат да се наложат на глобалните пазари, защото останалият свят не може да ги настигне в технологично отношение и да използва „съвършените“ телефони. Не прекалено голяма, за да се провали – Япония се оказва прекалено развита, за да успее. Днес Европа преживява своя „синдром Галапагос“ - европейският постмодерен ред е толкова напредничав и специфичен за Европа, че става невъзможно да бъде възприет от други страни. Този модел се развива в една защитена екосистема, защитена от по-мускулестия модерен свят, в който живеят огромната част от хората на земята.
Но да погледнем съвременна Европа и от друг ъгъл. Има един базов въпрос, който хората избягват да си задават. Когато през 1989 г. Фукуяма пише „Краят на историята”, много хора са готови да се съгласят с него. Защо днес светът, създаден след 1989 г., бива отхвърлен като опасен от самите страни, които са го създали?
Когато човек погледне фактите, си дава сметка за драматичния характер на промяната през 1989 година. През 1990 г. 80% от гражданите на Русия имат позитивно отношение към САЩ. През 80-те години 67 пъти в Съвета за сигурност на ООН една или друга страна налага вето, докато през 90-те години има само девет случая на вето. Появява се интернет и идеята за свързаност на хората започва да изглежда напълно очевидна. Изчезва идеята за някакви универсални алтернативи. Разбира се, има недоволство, има конфликти, но я няма идеята за алтернативен свят. Никой не казва: „Искам да променя света”. Джеймисън има в този смисъл една великолепна формулировка: „Стигаме до момента, в който е много по-лесно да си представиш края на света, отколкото края на капитализма”. Идеята, че е извършена радикална промяна, се чувства от хората, при това от хора с много различни политически нагласи. Усещането е, че се е случило нещо, което не се е случвало преди. И затова идеята на Фукуяма за края на историята става привлекателна - той улавя радикалния характер на промяната. Между другото, Фукуяма говори най-вече за движение на капитали и идеи, а не за движение на хора. Основното му твърдение не е, че всички страни ще станат демокрации или че всички хора ще станат щастливи. Самият Фукуяма е някак си критичен към това как изглежда животът в края на историята - за него това е един скучен, лишен от смисъл период. Той казва: „В някакъв смисъл всички вече, искат или не искат, по-успешно или по-неуспешно, ще бъдат принудени да имитират политическите форми на западните демокрации, тъй като това се е оказал работещият модел”. Всъщност, в неговата представа краят на историята е началото на епохата на имитацията.
От това разбиране за края на историята следват няколко важни причини, поради които Западният свят изведнъж се оказа разочарован. Първият ключов проблем е, че когато мислиш, че целият свят те имитира, губиш интерес към света. Интересуваш се от него само доколкото е успял да направи това, което ти имаш. Отиваш в другите държави, за да видиш какво те нямат. Нямат, например, правова държава и твой дълг е да им помогнеш да си я създадат. Второто нещо, което е характерно за един изграден около имитация свят, е, че губиш критичната представа за собствения си политически модел. Ако всеки иска да те имитира, значи по някакъв начин си съвършен – и така се стига до нарцисизъм. Изчезва критичната дистанция – какво работи, какво не. Всъщност, възхищението на другите се превръща в клопка за теб; така спираш не просто да разбираш другите, но и себе си. Това, което е било твое предимство, се превръща в твоя уязвимост. И накрая, превръщането на английския в lingua franca на света на пръв поглед изглежда като триумф на англо-американската култура над нейните съперници. Всъщност обаче, то засилва уязвимостта на Западния свят. Преди едно-две десетилетия не-американците приемаха, че разпространението на английския език е просто част от по-широкия процес на разпространение на американските ценности и идеи в света. Стигна се дотам, че в своята теория на справедливостта белгийският философ Филип ван Парийс предлага въвеждането на специален „данък език“, който да бъде налаган на тези, за които английският е роден език, тъй като те имат огромни незаслужени предимства, произлизащи просто от факта, че са отраснали в англоезична следа. Днес идеята, че разпространението на английския език непременно облагодетелства англоезичния свят, не е толкова неоспорима.
Да започнем с очевидното: американците, дори и тези, които имат намерение да развиват международен бизнес, да стават международни кореспонденти или американски дипломати, са по-малко мотивирани да учат чужди езици от тези, за които английският не е роден. Днес антонимът на „полиглот“ е „американец“. Но моноезичността подсъзнателно затвърждава невъзможността да разбираш алтернативните възприятия за света. Асиметрията между американците и тези, които говорят английски като втори език, е една от най-важните властови асиметрии в съвременния свят. По тези и други причини американските политици разбират, че глобалното разпространение на английския език може да бъде и недостатък. Редица от партньорите им в чужбина, вместо да им помагат да вникнат в сложните местни реалности, просто им съобщават това, което мислят, че американците искат да чуят.
В англоезичния свят американците стават изцяло прозрачни за англоговорящите по целия свят, докато светът остава завоалиран и плашещо непрозрачен за едноезичните американци. Гражданите на САЩ живеят като в стъклена къща – светът гледа американски филми и следи американската политика. И докато гражданите на другите страни знаят много за американския начин на живот, американците не знаят почти нищо за това как останалите хора мислят и живеят. От американска гледна точка, стените на чуждите къщи са непрозрачни. Американците никога не са гледали техен филм, не познават кинозвездите им, нямат представа от политическите им конфликти. Тази епистемологична асиметрия представлява стратегическа слабост. Двадесетгодишните в Джеда или Карачи могат да се запишат онлайн на уроци по борба в Оклахома, но няма двадесетгодишен от Оклахома, който да може да направи същото в Джеда или Карачи. Когато Уикилийкс публикува тайните грами на държавния департамент на САЩ, това става глобална новина, тъй като всеки може лично да прочете без помощта на преводач, каквото си избере от тези грами. От друга страна, публикуваните от Уикилийкс китайски дипломатически грами, макар и със сигурност интересни за специалистите, никога няма да станат световна новина и сериозен проблем за китайската външна политика. Та кой може да чете на китайски, освен самите китайци?
И накрая - третото, което е не по-малко важно, е неразбирането, че всяка имитация поражда съпротива. Дори когато става дума за успешна имитация - тя е асиметрично властово отношение. Това важи както за междуличностните, така и за междудържавните отношения. Винаги моделът се опитва да каже дали ти си добър или не, дали си успешен или не. В момента много се говори за държави като Унгария и Полша. Никой не може да разбере как, от една страна, според социологическите проучвания, това са най-проевропейските общества в ЕС, и в същото време гласуват за евроскептични правителства. Защо в страна като Полша, икономическият успех на която не може да бъде оспорен, хората се чувстват разочаровани? Моята хипотеза е следната: тези правителства се чувстват и държат като второ поколение мигранти. Първото поколение мигранти преживява като успех умението „да приличаш на другите”; когато индиецът отиде в Лондон, той се опитва да стане по-англичанин от англичаните. Второто поколение (децата, родени в „Новата родина”) е много по-европеизирано и интегрирано, но започва да вижда границите на интеграцията и да ги преживява като унижение. Тогава то се обръща към собствената си култура, започва да преживява загубата на култура като липса. Същото се случва и с второто поколение правителства в Източна Европа. За първото поколение – на Геремек, на Хавел и пр. - интегрирането в Европа, това да бъдат по-европейци от европейците, им дава усещане за успех. При второто поколение правителства фактът, че си така добре интегриран, се преживява като загуба. Този тип субективно преживяване на съвременния свят ни обяснява защо днес поляците, които в чисто обективен план не би трябвало да се чувстват като губещи, гласуват като губещи и водят такава политика.
Трябва да споменем, че по същото време, когато Франсис Фукуяма, аплодиран от западния политически елит, провъзгласява края на историята, професорът от Калифорнийския университет в Бъркли Кенет Джовит предлага една доста различна интерпретация на края на Студената война. За Джовит краят на Студената война не е триумф, а начало на криза и травма, на това, което той нарича „новия световен безпорядък“. Уважаван изследовател на Студената война, изследвал как периферни комунистически режими като този на Чаушеску преобръщат съветския модел, Джовит оспорва тезата на Фукуяма, че краят на ленинизма е „един вид историческа хирургическа намеса, която оставя останалия свят недокоснат“. Джовит смята, че краят на комунизма „е като катастрофично изригване на вулкан”, което първоначално унищожава само непосредствено засегнатата политическа флора и фауна (тоест, комунистическите режими), но чийто ефект се разпростира в глобален план и променя границите и идентичностите, които в продължение на половин век са определяли политическия, икономическия и военния ред.
За Фукуяма светът след края на Студената война все още е обвързан от формален ред, в който границите между държавите остават непроменени, въпреки че вече не предизвикват войни и конфликти. Той предвижда разпространението на постмодерната идея за държава, в която ценностите надделяват над интересите, една над-държава, въплътена от модела на Европейския съюз. Противно на него, Джовит вижда нещата по-мрачно: прекрояване на граници, преоформяне на идентичности, разпространяващи се конфликти, парализираща несигурност. Той смята посткомунистическата ера не за ера на имитация, в която са останали незначително количество драматични събития, а за болезнен и драматичен период, който ражда дистопични, мутирали, непредвидими режими. Във въображението на Фукуяма Европа е модел за идващия глобален ред. За Джовит – за настъпващия нов световен безпорядък.
Джовит е съгласен с Фукуяма, че едва ли ще се появи нова универсална идеология, която да стане предизвикателство пред либералната демокрация, но се безпокои от появата на постидеологическата политика. Когато обаче Фукуяма твърди, че „не смята за нужно да отговаря на ръкавиците, хвърляни към либерализма от страна на всеки шантав месия по света“, и че „няма никакво значение какви странни идеи идват на ум на хората в Албания или Буркина Фасо“, Джовит не може да се съгласи с него, защото предвижда завръщането на потисканите етнически, религиозни и племенни идентичности. За него краят на историята вещае идването на една гневна епоха. Липсата на универсална идеология, която да се противопостави на либерализма, не означава край на революциите сами по себе си, а начало на бунтове срещу самата идея за универсалност и срещу озападнeлите космополитни елити.
Джовит предвижда, че трябва да очакваме експлозии от гняв и появата на „гневни движения“, които ще възникнат от пепелището на отслабената национална държава. Световният ред след края на Студената война за Джовит е като бар за самотници: „Група от хора, които не се познават, които се свалят, правят секс, не се виждат повече, не помнят имената на другия, връщат се отново в бара и срещат някой друг. Това е свят, направен от не-връзки“. С други думи, свят, който предлага разнообразен опит, но не успява да създаде стабилни идентичности и лоялности. Не е изненадващо тогава, че – в отговор на несигурността, която глобализацията носи със себе си - барикадата се завръща като желаният тип граница между хора и държави. В метафората на Джовит „барикадата е римокатолически брак. Жениш се и не можеш да се разведеш“. Именно преходът от несвързания свят на 1990-те към барикадирания свят, който се появява днес, променя перформативната роля на демократичните режими. Демокрацията като тип режим, който благоприятства еманципацията на малцинствата, се превръща в политически режим, който овластява предразсъдъците на мнозинствата. И политическият шок, който бежанската криза предизвика, се превръща в движеща сила на тази трансформация. Изследване на лондонския аналитичен институт „Демос”, направено много преди „Брекзит” и Тръмп, показа, че това, което обединява поддръжниците на дясно-популистките партии, е противопоставянето на либералните миграционни политики. Така че, именно неспособността на либерализма да се справи с миграционния проблем, а не толкова икономическата криза или нарастващите социални неравенства, става причина за въставането срещу либерализма. Неспособността и нежеланието на либералните елити да се справят с последствията от миграцията, настояването им, че съществуващите политики са винаги с позитивен краен баланс (тоест, че всички печелят от тях), превръща за мнозина „либерализма“ в синоним на „лицемерие“. Бунтът срещу лицемерието на либералните елити из основи пренарежда европейския политически пейзаж.
По същия начин, по който свободното движение на идеите подпомогна падането на комунизма, свободното движение на хора през границите на ЕС и САЩ погреба световния ред от епохата след края на Студената война. Мигрантската криза ясно показа, че мисленето в термините на нова реалност, характерна за ерата след Студената война, се превръща в най-важния интелектуален провал на западните елити. Оказа се, че не Студената война, а деколонизацията е най-важният исторически процес на ХХ век, предопределящ случващото се в ХХI век.
- И все пак, историята е жива в Европа. И то не само на Балканите, но в Полша – и не само...
- В Полша идеята за успех до голяма степен се мисли като колективен успех. В рамките на 25 години Полша успява да стане европейски играч, да се върне на полето на международните отношения. Нещо повече – да стане съществена част от политически съюз, който изключва Русия. Идентичността на страните от Централна и Източна Европа винаги е формирана като противопоставяне на някаква космополитна идентичност - дали ще е Католическата църква, дали ще е Австро-Унгарската империя, дали ще е марксизмът... Много е трудно да си едновременно добър поляк и космополитен поляк. През цялото време идеята за полскост –това важи и за Унгария, и за Чехия – минава през противопоставянето на тези универсалистки идентичности. Например, Европейският съюз става привлекателен за различни групи в полското общество, включително и за крайната десница, защото влизането в Европа е излизане от руската сфера на влияние. В момента, в който е постигнато интегрирането в ЕС, появата на нова космополитна идентичност започва да се мисли като проблем. И тогава се появява Качински.
Има една великолепна формулировка на Дейвид Гудхард за това какъв сблъсък наблюдаваме в момента: „Сблъсък между хората, които идват отнякъде, от конкретно място, и хората, които идват откъдето и да било”. Между хора, които се чувстват уютно на различни места в света, и хора, които се чувстват много свързани с определено място. За да имаш идентификация с определено място, то трябва да бъде разказано като напълно различно от всички други места. За да имаш полска идентичност, тя трябва да бъде напълно различна.
- Така или иначе, наблюдаваме ситуация, при която Брюксел не винаги е в „резонанс” със стремежите на европейците – и това създава определени затруднения.
- Има още нещо, за което мисля, че малко се говори, а ми се вижда важно. Част от съпротивата срещу Европейския съюз е съпротива срещу елитите, които са изцяло меритократични. Едва ли в историята на света е имало по-образован елит от хората, които в момента управляват в Брюксел – говоря за високите чиновнически позиции. Повечето от тях не са традиционни елити, не са там заради произхода и семействата си. Не може да се каже, че са там дори заради чиста идеология. Те са взимали изпити, печелили са конкурси. Някои даже ги наричат „класата, която знае как да взима изпити”. Меритокрацията обаче се оказва проблем и то в един много важен аспект – в меритократичното общество няма място за органични солидарности. Дори към собствените си деца трябва да се отнасяш на базата на това какво са постигнали или не. Няма я идеята, че независимо колко провален си ти, аз ти дължа нещо, защото сме роднини, защото сме от една и съща нация, защото... Всички безусловни солидарности от този тип, които не са свързани с това какво ти постигаш, а с това кой си, къде си роден, как си се появил, изведнъж стават нелегитимни. Нещо повече – всеки, който е загубил, трябва да приема своето собствено поражение. Така се оказваме в свят, в който спечелилите не дължат никому нищо, защото са го постигнали по процедурен начин, а загубилите нямат право да се оплакват, защото системата е била справедлива и загубата си е техен проблем. Трябва да признаем, че така се създава един много студен свят. Да си загубил в меритократичен свят е по-страшно от това да си губещ в един несправедлив, родово доминиран свят. Защото няма кого да виниш за своята загуба, освен себе си, и провалът се превръща в отлъчване.
- Дали тук не трябва да търсим причините на целия, ако може така да се каже, съвременен „завой към национализъм”. Дали това просто не е завой към запазване на човешките връзки, на собствено пространство, на род, а защо не и родина?
- Така е. Всички тези връзки, които преди са изглеждали очевидни, днес стават проблемни. Поколението на родителите ми поддържа живи връзки с роднините си. Независимо дали ти харесват или не, общуването с роднините е важна част от живота. Ние днес се виждаме с хора непрекъснато, с много повече хора, отколкото са се виждали родителите ни. Но се виждаме с приятели, а това е друг тип връзка. Приятеля си го избрал ти. Роднините не ги избираш, но те предлагат една свързаност извън личните ни предпочитания. Този тип безусловни връзки започват да стават ключови във време, в което големият претендент да подрежда обществото – държавата, е изместена от други два механизма, които не създават условия за събиране на различни хората. Нито интернет, нито пазарът смесват хора с различен произход, статус, интереси. Съвременната държава се стреми към създаване на социална хомогенност, затова и се опитва да „смесва хората“. Смесва ги в армията, в училищата, смесва ги къде ли не. Докато нито интернет, нито пазарът правят това. Когато избираш частно училище за децата си, се опитваш да ги събереш с деца от твоята социална прослойка и ценности. Фейсбук страницата ти е пълна с хора, които споделят твоите възгледи. Обкръжен си от подобни на тебе. Така самата идея за общество става силно проблематична. Човек спира да разбира хората, които не мислят като него, и започва да се плаши от всеки и от всичко, което не е част от неговия кръг. Дейвид Гудхард казва още следното: „След „Брекзит” либерална Великобритания се събуди и каза: аз не мога да позная страната си”. И продължава: „Тогава те трябваше да разберат, че другата част от Великобритания в последните десет години се е чувствала точно така – не е могла да познае страната си”. И дава пример – 60% от британците мислят, че страната толкова се е променила, че вече не могат да се идентифицират с нея. Тези кризи, в които живеем, поне засега не водят до стремеж да разбереш другия, какво се е случило с него, а по-скоро до едно защитно самозатваряне, при което всички други започват да изглеждат като сбъркани.
- Преди време, в началото на новия век – а и доста след това - говорехме за силата и слабостта на Европейския съюз, но говорехме и за търсенето на европейска идентичност. Днес като че повече се говори за национална идентичност. Всички чувстваме, че нещо в постройката на Съюза скърца. Съвсем наскоро излезе и книгата на Стефан Попов Атлантис, дезинтеграция на политически тела, която се занимава с разпада – на СССР, на Югославия – и с опасността (и вероятността) от разпад на Европейския съюз.
- Мнозина са се занимавали на фактологично ниво с разпадането на Югославия или на Съветския съюз; сега има доста хора, които се опитват да видят процеса на дезинтеграция на Европейския съюз - как той би изглеждал през различните кризи, които ЕС преживява. Стефан Попов разглежда политическото разпадане на едно мета ниво. Разбира се, всички тези образувания, за които говорим, имат изкуствен характер. Но всяко изкуствено образувание, за да се легитимира, трябва да се разкаже като природно.
Животът в епоха на големи обрати ни преподава различни уроци. Може би най-важният от тях е, че това, което определя хода на историята, често е поредица от малки събития на фона на големите идеи. Както казва историчката Мери Елиз Сароте  в книгата си „Колапс“, отварянето на берлинската стена на 9 ноември 1989 „не е резултат от решение на политическото ръководство на Източен Берлин или на споразумение с правителството на Западна Германия ... нито пък на план, съставен от четирите сили, които към този момент все още си поделят Западен Берлин. Отварянето е драматична изненада, момент, в който структурите – както в буквален, така и в метафоричен смисъл, внезапно се срутват. Една серия от инциденти, някои от тях толкова малки, че в друга ситуация биха били тривиални.“ Затова и краят на комунизма може да бъде по-трудно разбран в парадигмата на „края на историята“, отколкото в тази на Харолд Макмилан, който казва: „събитията, момчето ми, събитията“.
За мен най-важният механизъм, през който каквото и да било политическо образувание постига легитимност, е оцеляването във времето. Рилке има една прекрасна поема, в която казва: „Кой тук говори за победа? Да оцелееш е всичко”. Всъщност, основното, което придава легитимност на политическите проекти, е оцеляването. Колкото по-дълго оцеляваш, толкова по-трайна е идентичността, която формираш.
От тази гледна точка, едно от невидимите разделения в Европейския съюз в момента е разделението между обществата, които са преживели разпадането на комунистическата система като личен опит, и тези, които не са преживявали разпад. Няма никакво значение къде политически са стояли тези хора. Разделението е в това, че едните са видели как нещо, което е изглеждало изключително стабилно, се разпада пред очите им за броени дни, затова и са подозрителни към всякаква стабилност; те вярват, че в света на политическото нещата са крехки и чупливи.
Има термин, който използвам, за да опиша тази ситуация - déjà-vu mind. Появяват се хора, които при всяка криза в Европейския съюз си казват: „Аз това вече съм го виждал”.
Краят на всяка империя е пътнотранспортно произшествие. Той не се дължи на това, че онези, които искат формацията да се разпадне, са станали по-силни от тези, които искат да я запазят. Проблемът е, че се създава особена атмосфера на парализа и нещо, което е изглеждало напълно невъзможно и немислимо преди месец, започва да изглежда неизбежно. Империите като че ли се разпадат, както фалират банките. Как фалира банката? В момента, в който се появи усещането, че банката ще фалира, всеки казва: „Който си изтегли парите пръв, той ще си ги спаси”. Ако преведем метафората към Европейския съюз - изведнъж държавите започват да се държат като вложители в банка, за която е тръгнал слух, че ще фалира. Започват да провеждат политики, които да им позволят да бъдат в по-силна позиция, ако проектът наистина фалира. По парадоксален начин, когато дезинтеграцията започне да се мисли като неизбежна, самата тази увереност прави дезинтеграцията възможна и всички играчи започват да се нагласят към това очакване. Един от големите ефекти на Европейския съюз беше, че той успяваше да разкаже дезинтеграцията на Съюза като немислима. Има много теории за европейската интеграция, но няма теории за дезинтеграция на ЕС. Самото говорене за дезинтеграция се мисли като плашещ механизъм. Интересното в книгата на Стефан Попов е, че той показва до каква степен липсата на системно интелектуално мислене в категориите на дезинтеграцията се превръща в проблем, когато започне политически разпад. Когато изведнъж хората започват да мислят дезинтеграцията като нещо, което може да се случи, а политиците продължават да се държат, като че ли това е невъзможно. Така се създава собствена политическа динамика, която е опасна. От тази гледна точка, книгата ми се вижда много важна, защото, за разлика от другите, които се опитват да си зададат въпроса: „Как се разпадна Съветският съюз?”, или, примерно: „Как може да се разпадне Европейският съюз?”, или „Как се разпада или оцелява Македония?”, Стефан Попов пита: „Как да мислим разпада?”. Въпросът, който той задава, е напълно различен и е важен, защото от него следва вторият: „Как се държи човек в период на разпад?”.
Проблемът с Европейския съюз е, че дори хората, които в някаква степен не приемат ЕС такъв, какъвто е, не могат ясно да си представят как би изглеждала Европа след ЕС. Защото идеята, че нещата ще се върнат там, където са били, изглежда също толкова утопична. Най-парадоксалното е, че атаката срещу Европейския съюз тече по две линии, абсолютно легитимни и двете. Едната е обвинението в липсата на демокрация, другата е обвинението, че Европейският съюз отслабва националните държави. Ако ЕС се разпадне, едно от следствията ще бъде, че част от демокрациите, които го населяват сега, ще престанат да бъдат такива. А и част от националните държави, в името на които се извършва разпадът, може би няма да успеят да просъществуват като такива. Това много ясно пролича при излизането на Великобритания - идеята за шотландски референдум постави въпроса за целостта на самата Великобритания. Въпросът ще стои много по-драматично пред страни като Испания или Белгия, за които ЕС е самата гаранция за съществуването им в този вид през последните 50 години. Фламандия и Валония, Каталония и останалата част на Испания могат да стоят заедно само докато съществува ЕС.
- Част от популисткото говорене в Източна Европа е твърдението, че Съюзът обслужва предимно Западна Европа.
- В продължение на години говорим за разликите между Източна и Западна, между Северна и Южна Европа. В Западна Европа доверието в националните правителства е по-високо, отколкото доверието в Брюксел. Докато в нашите страни доверието в Брюксел беше по-високо, отколкото доверието в националните държави. Западноевропейците вярват на Европейския съюз, доколкото вярват, че техните правителства променят Европа. А Източна Европа вярва, че Европейският съюз е легитимен до момента, в който той ни променя. Миграционната криза обърна тези възприятия - мнозинствата в Източна Европа като че ли повярваха, че макар и нашите елити да са по-корумпирани и некомпетентни, тях повече ги е грижа за нас, отколкото Брюксел.
Аз мисля, че Брюксел е свят сам за себе си. Дори не мога да кажа, че толкова много представлява интереса на западноевропееца, защото западноевропеецът е също доста разделен. В момента французинът или немецът, за да бъдат истински европейци, не трябва да имат специфики или национални особености. Така брюкселският език започва да напомня на латинския - език, на който не говорят живи хора. И ние поддържаме това, защото се страхуваме от доминацията на един език в Европа, страхуваме се да не би Брюксел да проговори на немски...
- Изборът на Тръмп, по-скоро начинът му да общува с аудиторията, като заобикаля медиите с помощта на Туитър, за пореден път поставя въпроса за съдбата на посредника в нашия свят. Не само медиите се обезличават като авторитет и посредник. Т. нар. юберизация на икономиката поставя въпроси за (ако караме по Маркс) новите средства за производство и за новите производствени и социални отношения, които те обуславят.
- Вече толкова много се писа за Тръмп, че има риск да го тривиализираме, като го преинтерпретираме. Поне за мен революцията на Тръмп, освен изригване на заплашените мнозинства, е и част от войната срещу посредниците, която наблюдаваме и в икономиката (Airbnb, UBER...), и в медиите (растящото доверие в социалните мрежи и недоверието в сериозната преса), и в политиката (желанието за управление през референдуми). Хората не искат никой да ги редактира или да говори от тяхно име и предпочитат алгоритъм, а не друг човек да им изпрати таксиметровата кола, която са поръчали. Демократизацията на обществения живот, това, че днес ние гласуваме за всичко - за най-добрата песен, сапун, човек на годината и т.н., парадоксално доведе до ерозия и делегитимация на демократичните институции.
Сблъсъкът Хилъри - Тръмп беше сблъсък на двете лица на 1968 г. Тя - символ на прогресивната политика на 1968-а, на желанието да мислиш себе си като малцинство. Той - символ на идеята за спонтанност, “бъди, какъвто си”, “не позволявай да те променят“, остани дете. В този смисъл, наблюдаваме финалния акт на една голяма културна трансформация, започнала през 1968 година. 2016-а е краят на 1968-а.
Разговора води Христо Буцев
28 декември 2016 г.


1 - 29.01.2017 19:15

коментар
От: milan kroumov
Обсъждането на въображаеми нагласи и настроения в световната политика (още повече отнасящи се до "европейците" изобщо, "американците" изобщо, "останалият свят" изобщо и т.н.), няма как да е смислено, извън изследване на зависимостите от съответните икономически процеси. Но подобно изследване изисква полит-икономически подход, а не - "чисто" политологичен. Без полит-икономически анализ, обсъжданите въпроси изглеждат повърхностни и скучни. Получава се преливане от пусто в празно!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”