Български  |  English

Юбилейна уводна статия

 

В малкия ми, крайно лимитиран живот, стана така, че за трети път се налага да пиша юбилейна уводна статия.
Преди 20 години, по повод четиридесетия юбилей на „Култура”, а и във връзка с излизането на 2000-ия брой на вестника, съм писала следното:
Историята на „Култура“, със или без „народна“, е история на нейната еманципация. Тя може да се сведе до един-единствен безкраен сюжет; епизодите в него, макар и в различна естетика, описват как вестникът непрекъснато се опитва да измами властта, да разхлаби примката й, да се изхлузи от въжетата – първо за малко и от време на време; после за повече и по-често; а накрая, кой знае, може би завинаги.
И така до 10 ноември 89, когато отново се разбра, че това "завинаги" отново се отлага; и винаги ще се отлага, защото по принцип не може да се случи… Но тази печална констатация не пречи на вестника и сега да продължава да упорства.
Така съм мислила и писала в 1997 г.
А ето какво съм писала в следващата уводна статия, в 2007 година. По повод петдесетия юбилей казвам:
Вестникът продължи да съществува по същия невъзможен начин – на тънкия ръб между битовата мизерия и моралния ригоризъм. Продължи да материализира хипотезата, че е възможна независима позиция, продължи да вербализира собствената си свобода; и продължи да плаща скъпо тези малки удоволствия. А в най-тежките моменти продължи да се утешава с мисълта, че аскезата е за предпочитане пред бутафорията на светската суета.
И още нещо. За разлика от много други (и хора, и медии), чийто живот изведнъж изключително се забърза (чак до задъхване, че и до задушаване), „Култура” остана вярна на привичния си ритъм; не пожела да подлага „тялото“ си на натиска на нечовешките ускорения и така го предпази от уродливи деформации. За добро, а според някои – по-скоро за зло – тя продължи да се движи бавно и внимателно из руините на културното поле, да наблюдава с тъга ръждясващите му останки и да търси измежду тях съхранени парчета от етика и естетика – тоест, парчета от смисъл. С две думи - продължи стоически да съзерцава разгръщащата се наоколо пошлост и със сетни сили да брани културния си анклав.
...
А в следващата уводна статия, точно след 10 години, ще разкажа за всичко хубаво, което (дано!) ни се случи. И за онова, което днес премълчавам.
 
И ето ме отново пред поредната уводна статия, този път свързана с 60-ия юбилей на вестника.
Какво ново мога да съобщя? След като в края на предишния си текст съм обещала след 10 години да разкажа за всичко хубаво, което ни се е случило, нека почна от хубавото. То не е много, едно е, но пък за сметка на това е много съществено: през този период вестникът стана издание на Фондация „Комунитас”, което му осигури така необходимото финансово спокойствие, а и завиден издателски комфорт.
И с хубавото дотук.
А сега за това, което някога премълчах. Виждаше се още тогава, че средата, която обитаваме, постепенно се променя. И днес с прискърбие можем да констатираме, че тя е напълно променена.
Средата, в която сме потопени, е разредена, не талантлива, в някакъв смисъл дори токсична. Да съответстваш на средата или да съответстваш на себе си? Този въпрос ние непрекъснато решаваме, но решението обикновено ни прави все по-самотни; и по-уязвими.
Средата е вече така изкривена, така изгърбена, че по нея всичко се пързаля, свлича се... Средата не допуска създаването на критична маса от хора, които биха могли да защитават кауза, ценности, вкус. Или поне да заявяват наличието им. Дали пък Жак Маритен не е прав, когато е казал, че художникът е престанал да разговаря с Бога.
Средата, да, средата... Тя е населена с преродени комсомолци, с „правилни” граждани, с конформисти, които блъсканицата си пред софрата на властта гарнират с внушението, че всичко е в името на борбата с мрачното минало.
Странна симетрия се наблюдава между родните елити – между тези, появили се след 1944 г., и най-новите, родени от 1989-а. Не само политическите, а и интелектуалните. И на едните, и на другите капацитетът им стигна дотам да излъчат одиозни фигури начело на държавата. Първите - Тодор Живков, сегашните – Бойко Борисов.
Невероятно е да се наблюдава днес глупостта и рвението, с които иначе прилични хора, хора с интелигентски претенции се превръщат в момчета на повикване. Голямо озъртане е настъпило – да не се пропусне паролата за принадлежност към „правилните”. Защото само тя дава достъп до поредния корпоративен купон. А там се раздават бонусите, там се осигурява участието в печелившите игри.
Модели на мислене и поведение – някога се говореше, че това би трябвало да произвежда интелектуалният елит. Вместо това се наблюдава едно повсеместно упражнение по безсилие – остатъчни жестикулации и гърчове... Време на повсеместен конформизъм.
Обозримостта на света – и в частност, на българския свят, ни направи лоша услуга – видяхме, че преобладават и са толерирани посредствените, да не кажа глупавите хора. Оказа се, че моралът трудно издържа на изкушенията на ползата. Всичко това предизвиква тежка интелектуална клаустрофобия.
Да, това е средата, която ние обитаваме. Нашата красива зелена полянка (вж. горе рисунката на Анри) става все по-малка, поглъщат я враждебни черни гъсталаци.
Но... „Култура” е жилаво творение, творение на жилави хора, хора с гръбнак, на които слугинският манталитет е дълбоко чужд. Затова може би... А дали?
още от автора


2 - 30.01.2017 12:01
От: Симона Соколова
Честит юбилей! Днес за първи път реших да си купя вашия вестник, заинтригувана от заглавието му, което от известно време ми прави впечатление! Благодаря, Ви, че правите това, което много институции и медии не правят, а именно да образовате с КУЛТУРА! Успех и с пожелание все повече хора да се спират на вашите издания, наситени с истина, заложена в думите!
1 - 28.01.2017 14:58

честит юбилей
От: Павлина Делчева
Честито на "Култура". Честито и на Коприна Червенкова.И на Христо Буцев, и на Георги Лозанов, и на.... всички, които го списват и сътрудничат.
За още много години.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”