Български  |  English

Миша Майски
в контекста Моцарт

 

На 27 януари (рождения ден на Моцарт) Симфоничният оркестър на БНР свири пред препълнена зала „България”. Причината за този отраден факт бе виолончелистът Миша Майски, който, струва ми се, гостува за първи път в София. Българските медии и този път не пропуснаха да заявят провинциалния си манталитет, като обявиха Майски за „най-великия жив виолончелист в света”. Предполагам, че и той се е посмял на този рекламен бисер. От подобни скудоумия музиканти като него нямат никаква нужда.
Освен софийския гастрол на Майски, в концерта имаше още един сюрприз – и това бе появата на прекрасния виолист Александър Земцов като диригент. В това поприще той навлиза все по-трайно, както разбирам от биографията му. С радиооркестъра досега се е срещал два пъти, но като солист. За българския си диригентски дебют бе избрал добре подредена Моцартова програма, в която Вариациите „Рококо” от Чайковски за виолончело и оркестър се положиха органично, доколкото руският романтик постоянно е изказвал възхита и почит към гения на Моцарт, а темата на вариациите кореспондира с езика на XVIII в.
Как се свири Моцарт? Клишето гласи, че рецепти няма. Но между кориците на учебника и свободата на личното решение има общи опорни точки, които дори революционерите-автентици, от десетилетия „пробудили” Моцартовия текст, някак не изтриват. Взривяването на догматизма относно възможния прочит на класика доведе до обновено внушение на музиката му. Положиха я в съвременната интерпретаторска лексика с различен интензитет, агогика, с променена артикулация на фразата през динамика, щрих, пунктуация, звукоизвличаща специфика и тембър. Разбира се, процесът Моцарт продължава и той изисква постоянна практика в разгадаването на композиторския текст, изисква и необходимия опит от страна на оркестри и диригенти. Има оркестри с интензивна концертна дейност, която задължително включва всеки сезон музика от Моцарт. Радиооркестърът не е такъв състав. Когато концертите му са лимитирани до два или един на месец (както ще бъде през настоящия февруари, например), не може да се очаква създаване или продължение, още по-малко обновяване на традицията Моцарт. И концертът го потвърди. В този смисъл, сполучлива бе идеята той да започне с остроумната късна творба на Моцарт „Музикална шега”, едно в четири части дивертименто за струнни и две корни, с което той изразява отношението си към необразованите си колеги. (Много актуално, впрочем, и за днес, но такива жестове отсъстват.) „Шега”-та, освен че е изпълнена с остроумни „фалшове” и деформации по отношение на тоналност, хармония, щрих и логика на мелодичната фраза, допуска и едно, да кажем, по-неравно оркестрово поведение. И въпреки че това, което показаха музикантите, не бе точно онова, което е предписал композиторът, ефектът бе постигнат. Две, също късни, творби на Амадеус звучаха във втората част. В увертюрата „Дон Жуан” драматизмът бе на преден план. Проблематичен бе прочитът на великата сол минорна 40-а симфония - и по отношение на звука, и по отношение на удържането на темпото, и на специфично личната изразност на диригента – който, особено във втората част, се стараеше не да дирижира музикалната фактура, а да изиграва пантомимично едва ли не характера й, повече от Харнонкур с неговия Концентус Музикус. Този подход излиза, ако срещу теб стоят музиканти, които абсолютно знаят за какво става дума и не се нуждаят от детайлно напомняне на стилови и други елементи по време на концерт. Тук случаят не беше такъв и, за съжаление, драматизмът, отчаянието и болката като внушения в тази музика бяха поизместени от впечатлението за неравни фрази и щрихи, недостатъчна дисциплина на фразата, еднообразна динамична картина и смущаваща вертикална неподреденост. Мисля, че и много по-опитен майстор на палката не би могъл за времето на един гастрол да създаде Моцартови навици в оркестър, ако той не ги притежава.
Събитието на концерта бе именитият челист Миша Майски и неговият експресивен прочит на „Рококо вариациите”. Мощен музикант, прикова вниманието веднага, абсолютно ясен в „словото” си, не играе с ефекти, достатъчна бе чистата изразност - най-вече през изключително красивия звук – фиксиран и в същото време с променливи обеми, щедро колориран, провокиращ емоционалния ответ на внимателното партньорство на Земцов. С мигновените бързи, понякога незабележими, но много ефектни жестове на звуково преображение, с постоянната игра между грациозната тема-рококо и нейните емоционални виртуозни трансформации, с чувствените каденци, при които звукът бе щедър, спонтанен и споделен (казва, че живее и свири със своето виолончело „Монтаняна” повече от 4 десетилетия). Но и с желязна формална логика, дисциплиниран от висок вкус, без спекулации с емоционалното нагнетяване. Щедра бе енергията на контрастите в „скоростните” вариации, най-ефектна от които бе финалната вариация и кодата. Майски покорява – не само като музикант, цялото му излъчване е на артист с мисия, с желание да привлича към разговор. И прочутите му ризи (този път в цвят наситен електрик) служат за това – да привлекат и младите, които, казва през усмивка той, „като гледат по телевизията музиканти, изглеждащи като пингвини, сменят канала”. Характерът на неговото изкуство – така натурално в същността си – осени публиката в този спонтанен и траен разговор (Майски изсвири три биса – от Чайковски и Бах), вписа се органично в „идеята Моцарт” с излъчването си на свободен и независим дух. И на рядък музикант.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”