Български  |  English

Всичко вече е друго

 
Марин Бодаков: В началото на юни 2002 г. ни гостувахте в редакцията. Тогава си говорихме за силата на културните стереотипи и сега ще си позволя да ви задам същия първи въпрос – кои са най-големите глупости, които ви питат на изток и на запад. Или епицентърът на глупостта постоянно се мести по света?
Дубравка Угрешич: Според мен, глупостта се е превърнала във вирус и няма вече епицентър. Просто е навсякъде. Трудно ми е да ви го кажа, защото ми е много мъчно. Но е достатъчно да хвърлим поглед в зоната на литературата, дори не на политиката, за да я видим. Ще ви дам следния пример - преди няколко месеца ме поканиха да изнеса лекция в рамките на писателски уъркшоп, който се провеждаше в университета „Х”. Там студентите плащат огромни такси за двугодишното си обучение, а гостите – лектори като мен, колкото и да е странно, не получават нищо. А глупостта, с която се сблъсках, беше следната – обръщам се към студентите с молба: „Бихте ли ми показали вашата учебна програма, за да видя какво сте учили през този семестър – от началото досега?” А те ми отговориха: „Не. Ние нямаме разпечатана програма, никакви хартии, бумащини... Защото ние сме еко.” Разбирам – отговорих аз – но тъкмо защото в интернет не успях да намеря учебния ви план, реших и да попитам...
Марин Бодаков: А къде се случва всичко това?
Дубравка Угрешич: Няма да ви кажа. Ще научите, когато прочетете новата ми книга.
Теодора Георгиева: Преди време писахте, че националната идентичност е изчерпана конструкция - всички вече са станали маркови създания („Nike”- и „Sony”-хора). В същото време ваше есе в „Няма никой вкъщи” (2006, Факел Експрес), в което описвате градинарството, сякаш препраща към някогашните българи в Унгария, превърнали се в синоним на съвършени градинари. Възможно ли е някога марковите същества да изчезнат и вместо тях да се появят идентичности от типа „българи-градинари”?
Дубравка Угрешич: Не знам, може би. Но такава идентичност е като нож с две остриета. Може да функционира и с положителен, и с отрицателен ефект. Най-страшното, което се случи с нея, е, че тези малки народи – хърватският и сръбският, а и други в Източна Европа, извършиха подмяна – смениха комунизма с национализъм. И сега, например, вие не трябва да бъдете добър журналист, за да си намерите работа, а трябва да бъдете добър сърбин. Не трябва да бъдете добър гинеколог, а трябва да бъдете добър хърватин. Това е голямата трагедия и манипулация – ние ставаме свидетели на жестока депрофесионализация. И оттук започна тази голяма глупост, която повсеместно заразява...
Марин Бодаков: А дали „Американски речник” (1999, Стигмати) не трябва да бъде преименуван при следващи свои издания на „Глобален речник”, защото и ние в София вече живеем онова, което сте описали в него?
Дубравка Угрешич: Да, но в случая с Америка наблюдаваме нещо много интересно. Тя е различна от Европа, тя е нещо друго. Сега се смеем на Тръмп, на новия фашизъм в Америка и си затваряме очите за местните фашизми, които са много по-пагубни.
Марин Бодаков: За нас като че ли се получи много добре, че дойде Тръмп на власт, таман да позабравим нашите локални фашизми?
Дубравка Угрешич: Сега всички повтарят какъв глупак е Тръмп. А ние не сме, нали? Но все пак, нека не забравяме, че САЩ са богата държава, която инвестира много в култура, в знание, в библиотеки, в университети... И онова, което се случва там, е различно от процесите, които наблюдаваме в Европа. Тук, на стария континент, забелязвам симптоми на деградация.
Марин Бодаков: Защо? Защото ние в Европа нямаме противоотровата, която притежава американският културен елит ли?
Дубравка Угрешич: Да. Но това е мое наблюдение на база малките примери, които виждам в Сърбия и Хърватия. Те показват, че образователните стандарти са паднали на изключително ниско ниво. Това е просто ужасяващо. Казвам това, защото съм видяла учебниците на моите племенници. Страшно е. И всичко това си има цена. Тя няма да е никак малка.
Марин Бодаков: Но докога ще можем да я плащаме?
Дубравка Угрешич: Не знам. Всичко зависи от хората. Ние имаме една поговорка: „Малко сме, но сме юнаци”. А аз я перифразирам така: „Малко сме, но сме говна”.
Марин Бодаков: Доста политнекоректно изказване. И веднага се сещам за епизода, в който ви обявиха за една от „Вещиците от Рио” (виж бр. 5 от 2003). Какво се случи с тях?
Дубравка Угрешич: Така наречените „Вещици от Рио” никога не са били група. Това е журналистическа мистификация. Тези ваши „колеги” ги мързи толкова много да търсят и проверяват информация, че си измислят сензации – събраха ни няколко жени, пакетираха ни заедно и изфабрикуваха историята, в която ние уж организираме конспирация срещу Хърватия. Евтина манипулация – ние сме вещици, защото сме жени. И имаме връзка с дявола, който е сърбин. Реално аз познавам само една от тези жени и тя е моя приятелка.
Марин Бодаков:Години наред и за българската култура дяволът е бивал сърбин.
Дубравка Угрешич: Никакви изненади. Следва се една простичка, манипулативна схема.
Теодора Георгиева: В „Музеят на безусловната капитулация” (2004 г., Стигмати) разказвате за военнопрестъпника генерал Младич, който месеци наред обстрелвал Сараево, но на свой приятел „великодушно” подарил живота с правото на спомени” – дал му пет минути да си събере албумите със семейни снимки. Днес в Белград има музей на югославската история, какви експонати бихте изложили в него?
Дубравка Угрешич: Бих сложила много имена. Всички имена. Съдбата на много писатели от онова време не е особено завидна. Техните книги са потънали в миналото. Превърнали са се в прах. И мисълта, с която са ги създавали, че все пак нещо ще остане, се е оказала илюзия. Освен това, онези писатели, също като мен, са от Гутенберговата галактика, а днес ние живеем в дигиталната ера – тя е съвсем различна. Ние преживяваме трансформация, която е много по-жестока от прехода между нямото и звуковото кино. В сравнение с някога, вече никой не чете. Отношението към традицията е абсолютно различно – напълно индиферентно. Промени се и начинът, по който се възприемаше идеята за време, за история, за изкуство. Всичко вече е друго.
Марин Бодаков: Дали това е краят на историята за моето и вашето поколение? Край на изкуството? Край на времето?
Дубравка Угрешич: Да, защото ние все още помним нещо.
Марин Бодаков: Моите студенти четат домашните си работи от телефоните. Те също са еко и не разпечатват. Ще ви задам един малко конфузен въпрос - какво смятате, че ще оцелее по-дълго - романите или есеистиката ви?
Дубравка Угрешич: Времето ще покаже. Интересното е, че дори роман като „Форсиране на романа река” (2002, Стигмати), който е фиксиран във времето и е написан за периода преди падането на Стената, и днес продължава да се чете.
Марин Бодаков: Вероятно, защото представлява критика на литературоведските елити. Критика на културата?
Дубравка Угрешич: Може би сте прав.
Марин Бодаков: И понеже стана дума за критика, предполагам, ще се съгласите с мен, че критиката изчезва като занаят. Какви са ползите и щетите от това изчезване?
Дубравка Угрешич: Да, критиката изчезва. Някога най-важна беше академичната оценка – оценката на професорите. За тях можехме да си мислим, че са стари и ужасни, но те бяха наложили канона. Днес знаем, че този канон е несправедлив. Той е мъжки и в него има само хърватски поети и хърватски великани. И моята малка племенница не го разбира, изучавайки го в учебника. А какво ще се случи, когато излезе от училище? Ще се сблъска с пазарния канон, със стандартизацията на вкуса. Защо милиони пият „Кока-Кола”? Защото е най-добрата напитка? Защо всички ядат холандско сирене? Защото него, за разлика от френското, го има навсякъде. Зейди Смит ли е най-добрата писателка на света? Не, не е, но тя е навсякъде и е канон. Също като Харуки Мураками. Той се продава като айфон – и както чакате на опашка за най-новия модел айфон, така се редите и за новия роман на Харуки Мураками.
Марин Бодаков: Той е любимецът и на българските манекенки. Преди време, когато питаха някоя българска миска кой е любимият й писател, тя отговаряше - Паулу Коелю. Днес отговорът звучи различно: Харуки Мураками.
Дубравка Угрешич: Това ми напомня за практиката в Хърватия президентът (госпожа Колинда Грабар-Китарович – бел. ред.) да събирамалките деца, за да им чете книжки и така да развива културата на четене. И утре всички ще си купуват книгите на писателя/писателката „Х” и „У”, защото не кой да е, а президентът на Хърватия ги чете. Това се нарича стандартизация на вкуса. Литературата вече не е за четене. Тя изпълнява функцията на всеки един продукт - да социализира – като „Кока-Кола”, „Старбъкс” и „Събуей”. Аз „съм” „Старбъкс”, а вие сте „Събуей”, но реално милиони са „Старбъкс” и милиони - „Събуей”, а ние двамата с вас си мислим, че сме индивидуалности…
Теодора Георгиева: Тук се сещам за един епизод в „Музеят на безусловната капитулация” (2004, Стигмати)...
Дубравка Угрешич: Вие цитирате все старите ми книги... И това отразява променената литературна ситуация. Какво представлява литературата днес? Ще ви дам пример с мен – ето, поканиха ме на фестивал. Но защо? Да привличам интереса на медиите, но моите книги ги няма?! Никой не ги чете. Тогава в какво качество съм тук?
Марин Бодаков: Вие сте звезда.
Дубравка Угрешич: Звезда без покритие.
Марин Бодаков: Звезда с покритие за моето поколение. За това трябва да благодарим на вашата издателка Малина Томова.
Дубравка Угрешич: Нека говорим сериозно. Реално, въобще не е важно какви са книгите ми. Тях ги няма. А бих искала да си намеря издател. Но това вече не е важно. И знаете ли - литературният материал се продава като всеки продукт във всички страни и навсякъде се въртят около десет писатели на година. А аз съм тук, на този фестивал, за да символизирам писателската професия – образно казано, една жена с перо в ръка. И трябва да изпълнявам тази роля три дни. А кой ме чете? Какви са моите книги? Никой вече не се интересува. Това са фестивалите. (Бел.ред. Междувременно организаторите на фестивала я свързаха с български издатели.)
Марин Бодаков: Една друга индустрия на забавлението?
Дубравка Угрешич: Да. Малко балет, но без съдържание.
Марин Бодаков: Но какво бихте предпочели между следните две възможности – от една страна, участвате в този фестивал като „звезда без покритие”, а от друга – аз давам на моите студенти книгата ви „Култура на лъжата” (1999, Стигмати), за да пишат курсови работи върху нея, с което вие автоматично се превръщате в „схема” за студентите?
Дубравка Угрешич: Вярвам в студентите ви, те са елит – дори и маргинализиран. Вярвам в техния автентичен интерес. А децата от онзи курс, за който ви говорих в началото, те си мислят, че могат да станат звезди на фестивали. Те имат в главата си вампирски саги, „Игри на глада” и други подобни...
Теодора Георгиева: В „Музеят на безусловната капитулация” (2004, Стигмати) имате един пасаж: „На изгнаника му се струва, че състоянието на изгнание е някаква постоянна, особена чувствителност към звука, към някаква мелодия...” А кои са мелодиите, които вие си спомняхте, след като напуснахте през 1993 г. Хърватия?
Дубравка Угрешич: Популярната музика някак ни свързва – тя е част от нашата биография, от нашия свят, семейство. Мики Маус ми бе като роднина. А моята племенница е от т. нар. „Барби гърл поколение”. Но това е детството, младостта. По-сериозно е с носталгията. Това е друга тема.
Теодора Георгиева: В „Министерство на болката” (2005, Факел) вашата героиня се оплаква на свой сънародник-архитект, който също вече не живее в Хърватия, че се е загубила в родния си Загреб, а той й обяснява, че със заминаването се променя не само пространството, но и вътрешното й време, чиито обороти са зациклили. Кога, според вас, вътрешният часовник на вашата героиня ще тръгне отново?
Дубравка Угрешич: Не знам. Хората свикват с всичко. Дори в Хърватия могат да върнат времето. Лично аз никога не съм мислела, че това е възможно, но е факт - Хърватия реставрира историята. И причината е, че хърватите много обичат периода, когато са били независима държава, макар той да съвпада с времето на фашизма. Ето защо през 1991 г. те върнаха предишните неща: старата парична единица - куната, герба, „инвалидния” език. И днес, 25 години по-късно, те са върнали почти всичко, изтривайки цялата югославска история. Дори по улиците може да видите младежи, които носят усташка униформа. Същото се случва и в Сърбия.
Марин Бодаков: Криптофашизация. И тук е мястото да ви попитам какво е вашето лично лекарство срещу кича?
Дубравка Угрешич: Ще цитирам една мисъл на Милан Кундера – когато всичко е кич, лекарство няма. Забелязали ли сте, че вече никой не употребява думата „кич”? Няма вече сублитература, няма висока или ниска литература. Няма академична култура. И, естествено, няма и кич. Пазарът не го допуска. На едно място получавате в комбинация символа на високата литература – Джулиан Барнс, и символа на ниската култура – Е. Л. Джеймс („Петдесет нюанса сиво”). Те са изложение заедно, на един щанд. И това го виждаме в книжарниците по летищата.
Марин Бодаков: Надявам се да се видим след още 14 години.
Дубравка Угрешич: А аз се надявам да си подобря българския дотогава.
Марин Бодаков: Той ви е по-добър от преди.
Дубравка Угрешич: Не ви вярвам.
Марин Бокадов: Честна дума. При онова интервю, преди 14 години, често „превключвахте” на английски, докато сега говорихме само на български.
Дубравка Угрешич: Да, защото с годините започнах да се държа направо безобразно.
16 декември 2016 г.
Бел.ред. Разговорът е проведен по време на 4-ото издание на Софийския международен литературен фестивал.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”