Български  |  English

Облагодетелствани и жертви

 

Постмодерната стратегия за оцеляване, подобно на много други политики за живота, има потенциала да създава разслоения. Палитрата, обхватът и скоростта, използвани от тази стратегия в стремежа й да надмогне смъртността, далеч не са едни и същи при различните хора.(…)
Стратегиите за оцеляване винаги са отразявали и подхранвали социално неравенство. А опитите да ги следваме (да деконструираме смъртта) продължават с нестихваща сила и в наши дни. В резултат на това, ако не друго, то разделенията продължават да се задълбочават.
В същото време, най-новите успехи в усилията за премахване на смъртността (при тях въпросът за запазване на живота се разглежда като противопоставяне и преодоляване на вече идентифицираните причинители на смърт) като че ли вече не обещават универсално удължаване на живота и със сигурност не допринасят за всеобщото подобряване на неговото качество. „Жестоката ирония на историята е", пише Кенет Л. Вокс, че „в момента, в който се научим как чрез научните си постижения да увеличим благоденствието на хората, броят на лицата, които могат да се възползват от тях, започва сериозно да намалява”.
Вокс предлага и възможно обяснение на този парадокс: „Намаляването на смъртните случаи при внезапни произшествия, като злополуки и инфекции, предполага справяне с увеличаващ се брой по-скъпи случаи с летален изход. И ако внезапната сърдечна (скоропостижна) смърт може да се приеме за благословия по отношение на разходите, то ракът и други дегенеративни заболявания са често опустошителни за личните финанси.
„Съществува една тенденция", пише Никълъс Гемъм, при която се "разгръща двустепенна структура на пазарната икономика с все по-скъпо право на избор". То се предлага най-вече на групи с високи доходи, а на останалите хора се предоставя все по-скромна и еднообразна услуга.
Става все по-очевидно, че усилията за разширяване границите на "естествения живот" се подчиняват на закона за намаляващата възвръщаемост. Всяка следваща "болест", всяка следваща "установена причина за смърт" изискват много по-големи ресурси, за да бъдат унищожени или премахнати. Както в антиутопията за потребителското блаженство на Олдъс Хъксли, и всяко ново медицинско приспособление (като всички инструменти, предназначени да подхранват надежди, както и да увеличават желанията на потребителите) се различава от старите най-вече по цената си, която е много по-висока. Предлаганите от съвременната медицина съблазнителни предложения за оцеляване стават все по-социално избирателни. И те са свързани с пряк или косвен отказ от солидарност. Преведено на политически език, това води до разграждане на социалната тъкан.
Днес обещанията, че плодовете на медицинския прогрес ще станат достъпни за всички – и че всички ще могат да бъдат обект на третиране, което медицинските експерти в момента предлагат само на малцина избраници – изглеждат напълно нереални, независимо от техния политически и пропаганден потенциал. (В интерес на истината, реалният ефект от тях е, че те увеличават престижа и повишават социалния статус на специалистите, "разширяващи границите в медицината".)
И ако по някакъв начин можем да коментираме сегашните тенденции в медицината, то е, че потенциалът за увеличаване продължителността на живот, съдържащ се в стратегията за "разрушаване на смъртността", е почти изчерпан.
Днес почти нищо не ни е останало от старата надежда за дългосрочно отлагане часа на смъртта. За повечето хора преминаването отвъд сегашните граници на продължителност на живота не е практично решение, а за трезвите умове подобна перспектива е направо плашеща.
В същото време, новата стратегия за разрушаване на смъртността прилага една добре позната хитрост: ако не можем да ги победим, нека поне ги обявим за недостойни за побеждаване... Жизнената енергия, която не е изчерпана (а и принципно е неизчерпаема) от опитите да се разсеят старите тревоги, сега се пренасочва към нови грижи, свързани с безпрецедентното значение на "качеството на живот". Освен това, идеята за безсмъртието (фигурираща във всички трансцендентални проекти) вече не може да оправдае един или друг незадоволителен жизнен епизод, който преди някак се е понасял предвид обещанията за предстоящата вечност. Не на последно място, и призивите да се правят жертви в името на бъдещите поколения започват да се чуват все по-приглушено в съвременния свят на хора номади. А щастието може да бъде намерено единствено в мисъл за "сега". Продължителността на живота е разделена на поредица от "сега", всяка от които е също толкова важна, колкото и останалите, и в еднаква степен заслужава пълноценно да бъде изживяна. Струва си да се наслаждаваш на сегашния момент, да изтискваш до последна капка соковете му, доставящи удоволствие.
Някой може да каже, че страдащите от неравенствата в живота заради късмета, усмихващ се само на някои, се опитват да ги компенсират чрез новия егалитаризъм, проповядващ, че на всеки човек му предстои да изживее много жизнени моменти. Това разделяне на живота на безкрайна поредица от преходни епизоди има изключително сериозен ефект върху идеята за идентичност.
И тук разглеждаме два варианта: при първия идентичността се налага от социална позиция, която предлага малка или никаква свобода на избор; избиращият се чувства като в клетка, от която мечтае да избяга, и е като в затвор, а не в уютен дом. При втория вариант идентичността е нещо, което се търси, оценява, свободно избира и присвоява, но предвид настоящата епоха, се характеризира с две определения - крехка и неуверена.
И тъй като идентичността не може да се установи "завинаги", и е трудно да се говори за успешно себеутвърждаване, което да може да гарантира продължителната й валидност, резултатът от всичко това е, че болезненият копнеж по нея се просмуква във всяко "сега", конструиращо едно по едно живота на отделния човек.
И днес жизненият път на всеки представлява едно безкрайно и безрезултатно преследване на индивидуалната идентичност. Както Ричард Сенет пише: "днес хората са склонни да изживеят всеки междуличностен и междугрупов конфликт като "борба за индивидуална легитимация".
И точно както отделните индивиди, измислящи си конфликти заради самата идея за легитимност, се борят преди всичко с мисълта кои са, а не толкова какво искат, така при спор и съвременните колективни формирования постепенно заменят въпросите за властта, пълномощията и приспособимостта с все по-трудните за разбиране и неясни твърдения за моралната легитимност на групата. Тя има идентичност, свое колективно "аз" и, следователно, заслужава да бъде насърчавана, а желанията й - изпълнявани. И когато по въпроса за легитимността избухнат остри спорове, ескалиращи до кризи, настъпва моментът на създаване на разрушителната общност.
Парадоксът е, че единственото възможно говорене за понятието "идентичност" в условията на следващи едно след друго „сега”, е заради правото на избор на идентичност, правото на отказ от идентичност, но най-вече заради правото да бъдеш независим. Мъчителната безнадеждност в борбата за идентичност обаче произтича от факта, че победата е невъзможна; или ако тя бъде извоювана, ще донесе много повече болка, отколкото утеха.
Защото нека се замислим - какво би направил човек, ако има свободата да избира своята идентичност – дали няма да се остави да бъде воден от авторитети?
И тук би било абсурдно да развиваме конспиративни теории, в които да обвиняваме рекламистите за парадоксалното състояние на чувството ни за свобода днес, изразяващо се в неистово търсене на рекламни "авторитети". С чиста съвест създателите на реклами могат да претендират, че те просто предлагат услуга на обществото, от която то силно се нуждае, и че "потребителите са като пиленца, на които им е много по-удобно да следват правилата, които всеки знае и приема".
(…)
Но има общности, които коренно се различават от постмодерната. Една от тях са хипитата, които опитаха да си създадат реална общност, произтичаща от усещането за взаимозависимост, слепена от половия акт или емоционалната прегръдка, циментираща чувството за споделена принадлежност. "При хипитата усещането за общност" - пише в проницателното си изследване социологът Пол Е. Уилис – "идва от колективния им заговор, при който те вярват, че техният свят е "истински", и за разлика от много други общности, те се опитват да съществуват, изповядвайки именно тази вяра”.
При постмодерните общности също има своеобразен, крепящ ги заедно "колективен заговор", но нито един от техните "членове" не може да превърне усещането за колективност в нещо повече от фантомен копнеж. При тях социалното съществуване не се нуждае от общуване. Заедността им не предполага взаимодействие. А единството им не изисква обединяване на силите.
С две думи, животът на постмодерната общност не е нищо друго, освен едно всекидневно репетиране на състояние на смъртност или на отсъствие на общи ценности, което, в крайна сметка, е едно и също.
 
Из Mortality, Immortality and Other Life Strategies (1992).
Превод от английски Росен Асенов
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”