Български  |  English

Солидарност: дума, търсеща плът

 
Да проявявате солидарност, означава мисленето и действията ви да почиват на принципа „един за всички, всички за един“. През 1765 г. във Френската енциклопедия спазването на този принцип на взаимна отговорност (на групата към индивида и на индивида към групата) е определено като „състояние на солидарност“. Думата произлиза от прилагателното „solidaire“, което означава „взаимнозависим“, „пълен“, „цял“. „Solidaire“, от своя страна, произлиза от думата „solide“[1], която се свързва с „твърдост“, „пълнота“, „масивност“ и „постоянство“.
Група, чиито членове демонстрират характерните черти на солидарността, се отличава с постоянство и устойчивост при бедите, причинявани от широко разпространените човешки пороци, като завист, взаимно недоверие, подозрение, конфликт на интереси и борба за надмощие. Отношението на солидарност успешно предотвратява появата на съперничество между лични интереси и общо благо. Тъкмо солидарността трансформира една слабо споена маса от индивиди в общност; тя допълва физическото им съжителство с морални основания, като така повишава взаимозависимостта им до равнището на обща вяра и съдба... Поне такива са били надеждите, когато около средата на XVIII век солидарността е започнала да бъде насърчавана, култивирана и развивана, след като старият режим тръгнал да се разпада, а на негово място започнал градежът на съвременната национална държава.
 
Експлозия на солидарност
Една от първите инициативи, която подемат организаторите на „Окупирай „Уолстрийт“, бе да поканят в парка „Зукоти“ в Манхатан Лех Валеса, легендарния лидер на Полското движение за солидарност, за да предаде щафетата „властта на народа”. Окупаторите на „Уолстрийт” смятаха себе си за братя на социалното движение, което се бе нарекло „Solidarnosc“ и впоследствие стана въплъщение на всичко онова, което обединява полския народ срещу политическата власт, потъпкваща правата му и пренебрегваща волята му. По сходен начин окупаторите на „Уолстрийт” имаха намерение да надскочат класовите, етнически, религиозни, политически и идеологически разногласия, които разделяха американците и ги превръщаха в жертви на егоизма, алчността, преследването на лични интереси и безразличие към нещастията, произтичащи от всички тези човешки слабости. В очите на окупаторите тъкмо банкерите от „Уолстрийт” въплъщаваха тези проклятия.
Протестиращите гледаха на себе си като на представители или по-скоро - като на авангарда на „99% от американците“. Поддръжниците на окупацията едва ли са си давали сметка, че стичащите се „окупатори“ в парка „Зукоти“ са от доста разнолики части на американското общество, известно с разединението и враждите си. Те обаче са се надявали, че ще успеят да надмогнат неразбирателствата и да смекчат антагонизмите. И всичко това - за определен период от време, необходим им за прогонването на кошмара, който преследва в еднаква степен всички или почти всички американци (точно както комунистическата диктатура всява ужас уполяците, тиранията на Мубарак плаши египтяните, а чудовищното поведение на Кадафи стряска и насън либийците).
Събралите се на „Уолстрийт” се опитваха всячески да загърбят проблемите, по които имаха разногласия – и най-вече избягваха дискусиите за бъдещия облик на Америка, след като най-богатият 1% от всички американци, окопал се в банките на „Уолстрийт”, вече няма да може да заграбва 93% от националното богатство. Окупаторите гордо обясняваха на журналисти в парка, че движението им е наистина спонтанно, масово, всеобщо; и че то не се манипулира от никого, доказателство за което било, че липсват лидери, които искат да яхнат акцията им. И те наистина си нямаха лидер. Но нямаше и как да имат. Защото по дефиниция личността, достойна да се нарече лидер, е човек с визия и програма; и макар в парк „Зукоти“ да се оформяха някакви визии и програми, а проблемите да се оставяха настрана и предпазливо да се премълчаваха, на повърхността изплуваха крещящи и мъчно разрешими конфликти между интереси и предпочитания. Тогава палатковият град, изникнал в парка, внезапно се превърна в призрачен град – така, както често се бе случвало и преди, например на площад „Независимост“ в Киев или на площад „Освобождение“ в Кайро. И така, ненадейно в небитието потъна и движението от няколко милиона души, чиято цел бе да обедини иначе разединени лагери и фракции, иоснованията за съществуването на временното обединение.
„Както и при други „движения на възмутените”, окупирането на „Уолстрийт” бе един вид „експлозия на солидарност”. А експлозиите, както знаем, са внезапни и шокиращи, но същевременно и краткотрайни. В определени моменти тези движения са били (и са) „карнавали на солидарността”. Както пише руският философ Михаил Бахтин, карнавалите са прекъсвания на монотонната баналност, предизвикващи моментно облекчение от натиска на всемогъщата, всепоглъщащата и отвращаващата ни всекидневна рутина. Те я спират и обявяват за абсолютно безсилна, макар и само в периода на тържествата. Но след като карнавалната енергия се изчерпи и поетичното ликуване стихне, празнуващите постепенно се завръщат към прозаичното всекидневие.
Периодичните карнавали са нужни на рутинното ежедневие като предпазен вентил - за освобождаване на напрежението. От време на време човек трябва да се освободи от опасните емоции. Лошата кръв трябва да се източи. Отвращението и антипатията към рутината водят до психическо разтоварване, което дава възможност и за възстановяване от нейното обезсилващо и увреждащо въздействие. Накратко казано, шансовете за солидарност зависят в по-малка степен от страстите и врявата на „карнавала”, отколкото от тишината на безстрастната рутина. Искате ли солидарност? Тогава се изправете лице в лице с рутината на ежедневието и я разбийте. Преобърнете нейната логика или безсмисленост, валидността на нейните искания, заповеди и забрани. И премерете сили с организираността на ежедневието на онези хора, които са правили история, докато тя е оформяла живота им.
 
Обезценяване
Меко казано, поне в нашата част на света ежедневното бъхтене е неблагоприятно за солидарността. Невинаги обаче е било така. Защото в обществото на строителите, оформило се в навечерието на модерната епоха, е имало същинска фабрика за солидарност. В основата му са били енергията и силата на човешките връзки, очевидността на взаимозависимостите между хората.
Много аспекти в съвременния живот ни дават урок по солидарност. Карат ни да се сближим и да маршируваме, хванати подръка: нас, орди работници, приклещени между стените на фабриките и еднообразието на работния ден, регулирано от часовника и налагано от поточната линия между вездесъщия досаден надзор и стандартизацията на дисциплиниращите изисквания; но също и с убеждението, налагано и от двете страни на класовата бездна – управляващи и управлявани, – че взаимната им зависимост е неминуема и не оставя никаква възможност за развитие. Ето защо в един момент гласът на разума проговорил и се обявил за сключване на споразумение както за постоянно мирно съжителство, така и за самоконтрол предвид наложителните компромиси.
Предимствата на солидарността станали очевидни и в работата на профсъюзите: при колективните преговори, договори за колективна работа и работни кооперации; във взаимоотношенията между купувачи или наематели; в различните видове братства и общества за взаимопомощ. Логиката на държавостроенето в рамките на териториално дефинирания суверенитет на националните власти влияела благоприятно върху идеята за солидарност. И на последно място, бавното, но непрестанно разрастване на институциите на социалната държава демонстрирало комуналния характер на човешкото съжителство, почиващо върху идеала и упражняването на солидарност.
В същото време, нашето дълбоко индивидуалистично (или „късно модерно“, както вече често се нарича, макар и неоснователно) общество на консуматори е като антоним на фабриката за солидарност: то създава взаимно подозрение и съперничество. Често срещан страничен ефект от дейността на този антоним е обезценяването на човешката солидарност: отказ или дори отричане на нейните ползи в преследването на лични желания и постигането на частни/индивидуални цели. Обезценяването на солидарността се корени във все по-занемарената грижа за общото благо и за качествата на обществото, в което се случва животът на индивида. Както отбелязва Улрих Бек, един от най-проницателните изследователи на съвременните културни трансформации, в наши дни тъкмо отделният индивид, поради специфичния си характер и самотна борба за самоопределяне, а не общността, е натоварен със задачата да търси и намира „индивидуални“ решения на „социално продуцирани“ проблеми. И той прави това напълно самостоятелно, съобразявайки се с ограниченията на собствените си ресурси. По своята ефективност и абсурдност тази задача може да се сравни с построяването на семейно бомбоубежище, в което конкретният индивид иска да избегне последиците от ядрена война.
За разлика от обществата, в които преобладаващите нагласи са свързани с идентифициранес образа на „пастира“ (опазване на общото божествено наследство, което се поверява на грижата на човека) или на „градинаря“ (поемане на отговорност за формата на социалния ред и неговото запазване), днес на обикновения човек безмилостно и настойчиво се препоръчва да възприеме духа на „ловеца“. Тази нагласа предимно или дори изцяло се върти около броя и размера на трофеите, както и около вместимостта на чувала, в който да се сложи плячката. Грижата за разнообразието на животните в ловния парк, от която зависи дали ловът ще е успешен или не, остава извън задълженията на ловеца. В общество на консуматори, които възприемат света като хранилище на потенциални обекти за консумация, препоръчваната жизнена стратегия е да се създаде една относително удобна и безопасна ниша, която е изцяло за лично ползване в рамките на общественото пространство и е отчайващо безмилостна към другите хора, безразлична към мъките и нещастията им, осеяна с клопки и заложени мини. В такъв свят солидарността не е от голяма полза.
 
Нови истини
Трудно е да се установи каква е причината и какъв е резултатът, но наред с отслабващия интерес към качеството на общото благо (и най-вече на самото общество), се наблюдава и краят, и закриването на традиционните „фабрики на солидарността“, т.е. на институциите, които насърчават дух на солидарност. „Дерегулацията на пазара на труда“ и произтичащата от това флуидност на професионалните общности, характеризиращи се с все по-слаба и все по-незащитима от закона стабилност, не толерират по-силните връзки с „колегите“. Философията на управление в днешната му форма прехвърля отговорността за финансовите резултати на дадена компания от висшестоящите към подчинените и така поставя всеки служител в ситуация, в която трябва да се състезава с всички останали.
Според тази философия, ползата от всеки наемен работник се измерва в зависимост от неговия/нейния личен принос за печалбата на компанията, като, освен всичко друго, той/тя трябва да се състезават с останалата част от екипа. По същество, това е принуждаване на работниците да се борят за шанса си да оцелеят след поредния отказ да бъдат взети на работа – ход, който често се дегизира с „политически коректни“, кодови названия, като „възлагане на изпълнители“ или „аутсорсинг“. В една очевидна игра с нулев резултат обединяването на силите няма да е от кой знае каква полза и няма да спомогне много за оцеляването – напротив, то ще започне да наподобява опасен самоубийствен импулс. А още по-отчайващото е, че предишната взаимозависимост между управляващи и работници, която е водела до взаимни задължения и отговорности, изведнъж се е оказала едностранно отменена.
И така, ако наемните работници не могат да продължат дейността си, а хипотетичните им работодатели, без особени затруднения, прехвърлят капитала си от място на място, то „бракът” между управляващи и подчинени може да бъде разтрогнат във всеки момент, иницииран от висшестоящите и продиктуван от техните интереси. Тук не можем да говорим за солидарност в идеите, след като не можем да очакваме солидарност в действията. И причината е, че връзките между хората са твърде слаби, а отговорностите - твърде неясни и лесни за отмяна. Работните места, шефовете и собствениците на компании могат да изчезнат по всяко време, оставяйки без работа и препитание дори най-верните си, полезни и ценени служители. При такива условия няма особен смисъл да се установява дългосрочно съжителство, което да е изгодно за всички. И в този случай солидарността остава без всякакъв шанс.
Тези нови истини яростно се демонстрират и насаждат от популярните риалити предавания. Разпространявайки ги, медиите представят участниците в тези шоу програми като врагове. Успехът и победата в битката трябва да са за сметка на съседа. Всеки има една цел - да оцелее, а всички останали да бъдат изритани от състезанието преди него. Това трябва да е и вашата цел. Коалициите (ако такива изобщо се сформират) са заради практическа необходимост и са временни. Те не служат за нещо повече от това да насърчават личните интереси и да подкопават интереса на другите. Никой днес не се кълне във вярност и никой не поема бремето на дългосрочните (камо ли вечните) отговорности. „Изгонването”, което в повечето подобни предавания тържествено се обявява всяка седмица, е неотменим закон. Единственото неизвестно е кой ще надхитри другите и кой кого ще номинира за изгонване. Тук няма място за „обща кауза“ или отговорност за другите – всеки играе сам за себе си. Сякаш авторите и продуцентите на риалити предаванията са се наговорили да дават още и още доводи, подкрепящи тъжното заключение на Зигмунд Фройд, че от всички Божи заповеди, Христовата „обичай ближния си“ е най-трудна за изпълнение и най-рискована, що се отнася до последствията.
 
Зли намерения
Заплахите в съвременния градски живот и склонността към пространствено разделение и изолация не са никак благоприятни за солидарността. Въоръжени охранители бдят на пост пред входовете на офиси и „затворени общности”, където онези, които могат да си го позволят – а сред тях са и хора, определящи ритъма на градския живот – намират убежище (изключително скъпо) от опасностите, дебнещи ги по улиците, за които се предполага, че се увеличават с всеки изминал ден. В градовете ние виждаме все повече и повече архитектурни решения, които затрудняват, вместо да улесняват достъпа или преминаването. Камери за видеонаблюдение се взират в нас с изцъклено око иззад всеки ъгъл и от всеки вход. В духа на надзирателите в наблюдателните кули на Паноптикумите (Паноптикумът е измислен от Джереми Бентам и е смятан от Мишел Фуко за архетип на съвременната технология на властта, архитектурно решение за началници, които трябва да контролират своите подчинени), тези камери ни следят, но не толкова, за да ни спрат от „бягство”, колкото да ни възпрепятстват при „влизане”. В този смисъл, те са инструменти не толкова на Паноптикума, колкото на Баноптикума[2], който (чисто теоретично) държи на безопасно разстояние нежеланите субекти, както от собствения ни заден двор, така и от възможността да извършват зли постъпки, каквито (по дефиниция) се очакват от тях.
Всеки непознат (а особено в големия град, където всички сме си непознати с много малки изключения) е подозиран, че е изпълнен със зли намерения. И всички гореспоменати начини за предотвратяване на реални или илюзорни заплахи за живота и собствеността не премахват усещането за опасност и не потискат страха от непознати. Напротив, те са най-видимото доказателство, че ни дебнат угрози, и оправдават силното безпокойство, предизвикано от сблъсъка с „непознатия”.
Колкото по-сложни са ключалките, катинарите и веригите, които всеки ден монтираме, толкова по-ужасяващи са непрестанно преследващите ни кошмари, в които някой нахлува с взлом в дома ни и ни ограбва. И става все по-трудно да открехваме вратата и да общуваме с онези, стоящи зад нея.
Процесите на задълбочаване на общата ни физическа и интелектуална изолация, както на загуба на общ език и неспособност да общуваме и да се разбираме един с друг, вече нямат нужда от външни стимули. Сякаш по образцов начин се ръководят от принципа „направи си сам“. Хранят се със себе си, стимулират се сами и набират своя инерция. И е изкушаващо да открием в тях първото непрестанно движение, създадено някога от човечеството.
Факт е, че вече разполагаме с редица доказателства (много повече, отколкото успях да изброя тук), демонстриращи, че светът, в който по някаква случайност живеем и който чрез действията си ежедневно пресъздаваме – съзнателно или не – не е особено възторжен по отношение на солидарността. Но не липсват и доказателства, заради които смело можем да твърдим, че във враждебния ни свят духът и копнежът за солидарност все още ги има и няма лесно да отпаднат и изтлеят.
Тайно, но упорито, този дух се завръща от изгнание. Свидетелство за това са поредицата епизоди „експлозивна солидарност“ и дори още по-честите „карнавали на солидарност“ (защото по време на карнавалите празнуваме онова, което най-силно и болезнено ни липсва в сивото ежедневие). Като гъби никнат, макар и скромни по размери и мимолетни като присъствие, местни инициативи - например предприятия тип кооперации. Търпеливо и по множество начини думата „солидарност“ търси своята плът, с която да се обгърне. И тя няма да спре да я търси пламенно и страстно, докато не успее да я намери.
В процеса на откриването на плът ние, живеещите в XXI век, сме както активни участници, така и обекти на търсенето. Ние сме и отправна точка, и крайно местоназначение, но освен всичко друго, ние сме пътници, които следват този маршрут и го изминават стъпка по стъпка. И в крайна сметка, пътят ще се разкрие чрез нашите стъпки. Трудно е обаче да се предначертае точният му курс на картата, преди той да бъде изминат.
Въпреки тази трудност, невъзможно е да устоим на изкушението и да не изготвим такава карта. За нея има безброй проекти. Но от онези, с които съм запознат, има един, който като че ли бе изготвен с несравнимо по-голяма отговорност към идеята за „солидарност“, тъй като в него много по-дълбоко, в сравнение с другите „пътни карти”, бе осъзнато колко ограничени са хората в способността им да предричат хода на историята. Този проект, дело на един от най-големите умове на нашето време - социолога Ричард Сенет (1943) - не представлява карта на все още неизминат път, а по-скоро набор от инструкции за планиране на маршрута в момента, в който човеците тръгнат по него.
Евристичната формула на Сенет (дефинирана от него като „съвременна форма на хуманизъм“, но очертана като пътуване към човечеството, неразривно свързано с определението „солидарно”) е с три компонента: „неформален, отворен, кооперативен“. Всяка от трите части на тази формула е еднакво важна. „Неформалността“ ни предупреждава, че трябва да обединим сили както без предварителен дневен ред, така и без предписания за поведение, като така ще позволим и на двете постепенно да се появят и да изкристализират в хода на сътрудничеството. „Отвореността“ пък препоръчва да не смятаме, че нашите схващания за нещата от живота са правилни, а да приемем възможността, че може да са грешни. Не трябва да обременяваме бъдещото си общуване с другите с желанието да наложим мнението си на останалите участници или да ги убедим, че нашето виждане е правилното, а тяхното –грешно. Трябва да се стремим както към просвещава на околните, така и към своето собствено учене – трябва да съчетаем ролята на учител и ученик. И накрая, когато Ричард Сенет определя характера на общуването, той се спира не на „диалог“ или „преговори“, а предпочита концепцията за „кооперативност“, тъй като основното при комуникацията не е кой печели спора или кой го губи.
При „неформалната, отворена кооперация“, точно както при обществата, основани на принципа на солидарността, няма печеливши или губещи. При „неформалната, отворена кооперация“, точно както и при опитите за изграждане на солидарни отношения, всеки участник излиза по-мъдър, по-богат и по-изобретателен отпреди. И всички заедно знаят повече, могат повече – затова и искат, и могат да предприемат по-амбициозни и важни начинания. Така че, каквото и да кажете за „неформалната, отворена кооперация“, тя определено не е игра с „нулев резултат“.
 
New Eastern Europe 2/2013
Превод от английски Росен Асенов


[1] Solide (фр.) – твърд, здрав, як, траен, устойчив.
[2] Баноптикум е термин, въведен от проф. Дидие Бижо от Института по политически науки в Париж, с който той описва ситуация, в която специални технически приспособления определят кой човек да бъде поставен под наблюдение и кой не.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”