Български  |  English

Да си спомним за Маргарита Пуева

 
Маргарита Пуева напусна България преди повече от 20 години, в началото на 90-те години на ХХ век, бидейки един от най-оригиналните и бързо утвърдили се у нас скулптори. Нестандартна, с чепат характер, в резултат на който получи прозвището „желязната лейди“, тя се втурна да сверява компаса си с другия свят. С изключителна упоритост и постоянство, с чувство за хумор и самоирония, които не я напуснаха до края, тя – орисаната от съдбата, успя да се наложи като стил в големия и на моменти като че ли лишен от логика днешен свят на изкуството.
Повлияна от игровия код на „хомо луденс“, надарена от детството си с непредвидима фантазия, тя се открои не само със своето фигуративно изкуство, но и си позволи да има различно от редица нейни колеги мнение за случващото се през ХХ век, като се започне от Пабло Пикасо, премине се през Марсел Дюшан и се стигне до Йозеф Бойс. (Вж. преведената от нея книга на Ефраим Кишон „Пикасо не беше шарлатанин. Мисли върху модерното изкуство“, 2009, и автобиографичната й книга „Поклон пред кралицата”, Пловдив, 2009).
Кое е това, с което привличат пластиките, а по-късно и живописта на Маргарита Пуева? Според мен, това е светът, който тя носи и който успява да визуализира, свят, доста различен от този на нейните колеги на Запад, свят, оформил се още в най-ранното детство от забравените предмети в мазетата и таваните на старите къщи в Лясковец и Велико Търново. Те са „нейното съкровище“. За да слезеш в мазето обаче се изискват „чудеса от храброст“; да се пребориш с тъмнината, населена с различни зверове, нощни птици и вещици, да подбереш от парцалите тези, от които после ще направиш най-прекрасната кукла – принцеса, наречена Клеопатра. И тази нейна парцалена кукла ще става все по-красива с годините и никаква конкуренция не ще я пребори – нито куклите от целулоид, а камо ли сегашните Барбита.
Този свят е развивал детската фантазия на Маргарита Пуева. Той е митичен и не лишен от тайнство, населен с бухали, кукумявки и сови, по-късно използвани в нейните пластики и живописни платна. Сред тях се появява момиченцето с тънки крака и плитки като миши опашки, по подобие на приятелките й от детството. В този неин детски свят върху дъската с нарисуваните по нея клавиши поради липса на истинско пиано е звучала музиката на Рахманинов. В него цветята в отсрещната градина на заможните Каракашеви от Велико Търново са наподобявали тези от градините на Семирамида, в които са се разхождали дами с воалетки, с широкополи шапки, с щраусови пера – същите тези шапки, които Маргарита открива в един сандък, захвърлен на тавана. Това е свят на „отминал разкош“, който често ще изплува в спомените й и ще оживява в пластиките и в платната й.
Маргарита не се раздели до края с детската си фантазия и мечти, така липсващи в забързания ритъм на масмедиите и интернет, които отнемат не само мистиката и тайнството на живота, но и водят до закърняване на сетивата.
Нейните пластики въздействат чрез езика и техниката, които тя постепенно изработва. Лишени от бъбривост, въпреки че в тях наративът съществува, те носят нещо от гръцката архаика, изчистени като силует и обработени до съвършенство. Имам усещането, че Маргарита просто гали дървото и не случайно го оцветява, или пък обратното – оставя го да говори със собствения си цвят. Подобна скрупульозна обработка наблюдаваме и в живописните й платна, които не са правени с четки за масло, а за акварел, за да не оставят никакви следи по повърхността на картината.
Освен силуетът и цветът, активен компонент в картините й е светлината. Обожавайки Жорж дьо Латур, един от най-големите майстори на играта на светлината със сянката, както и интимната атмосфера в платната на Вермеер, а и изчистения силует на Модиляни, тя успява да включи всичко това в изпълнените с причудливост и остроумие сцени, напомнящи Брьогел и Бош, и да създаде пластичен и живописен еквивалент на своя собствен свят. В пластиките й бухалите са с крила на ангели, в серията „Диалози“ персонажите разговарят с пауни, сови, орли, бръмбари, котки и скакалци, а птиците са свили гнездо в шепите й.
Светът на Маргарита е свят, който е съществувал, когато човекът е бил в хармония с природата. Целият този възторг от природата е примесен с тънък хумор и с една стилистика, изградена с премерен еклектизъм, в който се откриват сюрреалистични препратки към северноевропейската неокласика. Като прибавим към това изяществото на формите и респекта й към материала в пластиките, умелото съчетание на светлината и сянката в движенията на обемите и класическите пропорции на персонажите, не би трябвало да се учудваме на успеха на Маргарита Пуева. Не случайно нейният талант бе оценен още в 1987 г., когато получи наградата за скулптура на Хенри Мур.
Изкуството на Маргарита Пуева привлича и с напомнянето за един свят, в който естетичното е било ценност. Свят, в който е имало място за приказност, мистичност и тайнственост, за магията на изкуството, извън прагматизма и злободневието на ежедневието. И тук трябва да кажем, че Маргарита не позволи на никой да разруши този неин неразомагьосан свят, не случайно привлекателен и днес.
Този текст бе написан по молба на Маргарита за монография, която се подготвяше да излезе в Холандия. Изпратих й го за рождения ден в щастливото време, в което уговаряхме изложбата й в „Дворът“ в Село Врабево на 27 юли 2014 г. Казвам „щастливо“, защото признаците на коварната болест още не се бяха проявили и „Желязната лейди“ пренасяше без усилие пластиките си по изложбите. Есента на същата година тази силна жена, това „диво парче“, както я нарече Матей Матеев от Пловдив, получи първия припадък, докато редяхме изложбата й в Галерия Арте. На самото откриване тя бе свалила ботушите си, а след вернисажа, по чорапи, отидохме с нея и верния й приятел, великолепния художник Кънчо Кънев, в съседното заведение. Отдадох на типичната за нея екстравагантност тези нейни своеволия, а тя просто вече е усещала настъпващия хлад и страдание. Никой тогава не можеше да допусне, че това бе последната ни среща.
В горещото лято на 2016 г. Маргарита издъхна, отнасяйки със себе си и част от живота на всички нас, които имахме щастието да сме сред нейните приятели. Този път съдбата й бе изневерила, не й подаде ръка.
 
19 януари 2017
още от автора


1 - 05.02.2017 11:02

Да си спомним за Маргарита Пуева
От: soniaz@abv.bg
Проникновен и топъл анализ и признание на таланта на художничката е направила Аксиния Джурова. Респект!
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”