Български  |  English

Без ужас няма красота

 
В края на отминалата година Косьо Минчев представи своя скулптурен проект “Coarse” в изложбеното пространство на галерия „Райко Алексиев”. Минчев работи и живее над 20 години в Ню Йорк, САЩ, и днес за първи път от времето, в което напуска България, показва своя самостоятелна изложба у нас. Оставил зад себе си вулгарния и дидактичен концептуализъм на 90-те, той представя своята версия за деконструирането на реалността и преконструирането й в една изразност, която търси аргументация в социално-политическите процеси и техния рефлекс върху хуманността на индивида. Формообразуване, което черпи от каноните на класическата естетика, но същевременно стряска с днешната трактовка на уродливата шизофренност на съвременника ни, който, преминавайки през консуматорския модел на поп културата и нейните директиви, прави опит да възстанови идеята за себе си, без да потърси устойчива връзка с Абсолюта.
Разговорът е за възторга и меланхолията, а и за смисъла на катарзиса на постмодерния травмиран човек и стойностите, които той безуспешно опитва да означи.
 
- Как въобще се решихте на тази изложба предвид трудностите по организирането и пренасянето на работите от САЩ до тук?
- Трудно се реших на тази крачка. Първо дойде концепцията, а по-късно и заглавието "Coarse". "Coarse" е есенция на разбирането за груб, недодялан за текстура или език, може и поведение, начин на работа или отношение въобще. От България получих голяма подкрепа, та дори и само във функционален план. Сериозна поддръжка също дойде от американска страна, от приятелите ми, родени там, както и от моите галеристи - те сякаш най-възторжено приеха идеята за изложба тук, в България. В този конкретен случай художникът присвоява функциите на арт организацията и поема по голямата част от курирането на такъв вид проект. Тоест, отговорността е поета почти напълно от автора.
- A какъв е смисълът да се направи изложба от артист, който е търсил място за професионална, творческа и личностна реализация отвъд океана, а днес в един момент решава да представи своите произведения отново в България? Някой би казал, че това е крачка назад, все пак, нашата арт сцена не кореспондира особено със световната.
- Много обичам тишината. В тишината се ражда възторгът. Така през последните пет години започна да се оформя новата ми концепция за това къде авторът да показва работите си. В мен се породи желание да покажа шест от последните скулптури в галерия "Райко Алексиев" в София. Да се направи крачка назад, както казахте, понякога е много хубаво и необходимо. В този случай бях изправен пред дилемата дали да показвам изобщо в България. Но когато артистът започне прекалено много да се самоидентифицира с културните практики на региона, в който е ситуиран, идва по естествен път необходимостта от напускане, макар и временно, на този ареал или поне разгръщане на нова платформа на представяне на работата му. Съгласен съм, че нашата арт сцена не кореспондира със световната, но и друго виждам - тя никога не е имала за цел да го прави. Има временно желание у определени автори или, меко казано, едно “задаване на въпроси”, но нищо повече. Не се забелязват активни действия, най-вече от арт институциите, което мен лично много ме шокира. Защо? Защо съществува почти нулево отношение, пълно безучастие или какъвто и да е подход към световните музеи? Моята радост е и от това, че тази изложба, реализирайки се, по някакъв начин отключи някои от горните въпроси. Как съвременното българско изкуство да се покаже на световната сцена? Няма особено значение дали тази година ще имам изложба в Ню Йорк, Париж или София. Най-важното е добре свършената работа, а презентационната дейност е само следствие от нея. Вярвам, че изкуството в идеалния си вид би могло да докосне сърцата на хора от различни точки по света, независимо от техните естетически възгледи, стига мястото за презентация да е важно за автора. Роден съм в България и детството и образованието ми са минали тук - за мен това е много важно, естествено.
- Въпросът за връзката със съвремието стои винаги - доколко актуално е това, което прави човек спрямо днешния социум. Работите ви обаче са правени в друго обществено пространство. Културите днес, въпреки процесите на глобализация, като че ли повече от всякога имат не просто различна географска, но и различна времева характеристика. Вашата изложба е предизвикана от социум, който като че ли изобщо е в друг континуум, обаче вие настоявате да представите вашите скулптурни впечатления тук.
- Харесва ми идеята за другото обществено пространство. Това звучи вече като от книгите на Братя Стругацки. Художникът е като пришълец, без да е непременно номад. Артистът по природа е извънкултурно същество. Окултуряването на неговите възгледи става, след като той самият означи понятието или системата от понятия. Още Дюрер е заявил, че художникът си остава същият, където и да се намира по света. Това, че арт сцената в Ню Йорк няма нищо общо с която и да е източноевропейска столица или град, е факт, но това не може да е смущаващо. То е просто това, което е. Разбира се, за да има някакво общуване между жителите на такива центрове, като например Ню Йорк и София, е нужно да се извърши нещо като стандартизация на възприятията или балансиране на принципите на възприемане на изкуството. И аз вярвам, че това е възможно. Естествено, непреводима ще си остане в някакъв смисъл специфичната балканска романтика. От романтиката на домашното огнище или селяните с навущата до мутренската народопсихология като съвременен архетип. Както и обратният задокеански знак. Безумният американски пейзаж на дивия запад или идеалът на свръхурбанистичните икономически центрове. Като човек, живеещ в такъв град, бих казал, че моите съграждани гледат от доста обособена гледна точка към проблемите на глобализацията, сякаш тези процеси не засягат лично техния свят. Усеща се една отдалеченост и безразличие към глобалистичните условности, които произвеждат корпоративните сили. Моите работи са правени в едно обществено пространство, а ги показвам в противоположното. Но това не ме смущава, защото те са абстрактна конструкция и са правени с разнообразни изразни средства, което по същество е доста постмодерен принцип на работа и, надявам се, универсален. Инспирирани са от суровата капиталистическа действителност, от свръхразвитото американско общество, от античовешкия постхуманизъм, от малкия човек в големия град, от героя на Кафка. И понеже вие намесихте проблема за времето, трябва да кажа, че това най ми напомня на fiction филмите, в които действието се развива на две планети и при преминаването от едната на другата, то или се ускорява, или се забавя, за да се нормализира спрямо новото място. Всъщност, с тази изложба стана нещо подобно.
- А към кого е адресирана изложбата? Какво очаквате да бъде видяно? Кой трябва да види това, което сте опредметили.
- Изложбата е адресирана към всички човеци. Това, което хората вече видяха и ще видят, е незнайно и непонятно за мен. Всъщност, основното е, че резултатът е вече налице. Когато завърших работите и скулптурите напуснаха ателието, не изпитах много голям срам, тоест, преживях го, а това за мен е определящо. Защото, както казвате, съм опредметил викове без агресия, героизъм и падение, бруталност и смирение.
- Ще ми се да попитам и нещо тривиално - има ли икономическа логика в изложбата предвид размера на скулптурите и транспортните разходи?
- Вероятно ще прозвучи като лудост, но това е може би най-идеалната изложба, правена от мен. Без икономически платформи и бизнеспланове. Обратно на общоприетите норми, особено в западните капиталистически общества. Тази изложба беше за мен, а и за хората, които ме поддържат, голямо изпитание. Затова си позволявам да вярвам, че артистът е добре да поема цялата отговорност в своята работа. Следващата стъпка би била отливането тук на всички скулптури в бронз и показването им в Ню Йорк, което е един плюс в случая.
- Ренесансовият модел, възторгът, за който често говорите, как обаче той кореспондира с една такава естетика, която изглежда като материален израз на бруталните обществени процеси в световен план. Изобщо, какъв синтез от стилове предполагате, че могат да бъдат открити във вашия проект?
- Скъпо струва величавата красота на цялата антична скулптура. В този тип естетика се усеща студената светлина на екстаза на разума, излъчваща хипнотично отразената лунна светлина. Без ужаса не може да има красота. Без Абсолюта не може да има красота. Ако унищожим дързостта, тя престава да бъде. Ако унищожим възторга, той обаче няма да спре да бъде. Когато работех върху някои от скулптурите, понякога изпитвах голяма тъга заради човечеството и се попитах нужно ли е да я изразявам. И отчетох за себе си, че тя не е вълшебна, а пряма, не произвеждаща, а производна; и е следствие от разкъсването на връзката между човека и неговия Създател. На по късен етап в работата дойде желанието за реконструкция и една нова констелация на разпадналите се части, които само имитират човешката цялост. Беше ми интересен процесът на разрушение, но, в същото време, актът на изтласкването и събирането след преживения катарзис ме вълнуваха живо. Опитвах се да оставя видими двете крайни състояния на формата като отражения на човешката драма. Двата полюса. В някои от работите исках да покажа едновременно специфичния разпад на естетическите категории и характерната хармония на същите тези естетически категории. Апофатиката в християнската религия, за разлика от психоанализата, има за цел изграждането на саморегулирано съзнание, основано върху фундамента на любовта, което има възможност да прерасне в свръхсъзнание. Този път към Божествената непознаваемост се стреми да превъзмогне всички понятия, като постоянно преживява възторга от приближаването до Абсолюта. Това състояние на екстаз не е присъщо за последователите на психоанализата и на неолибералните теории от XX и XXI век. Например, при класическата музика има едно постоянно състояние на екзалтираност, което липсва в постмодерната музика. В съвременната музика този екстаз е доста несъстоятелен и невъзможен. Дори и да се появи класическият възторг днес, той ще бъде като възторг по "reference". В повечето си нови проекти съм разглеждал възторга като противоположно състояние на меланхолията.
А като говорим за синтеза на различни стилове в сегашните скулптури, ще спомена, че „преживях” всевъзможни комбинации на стилове и посоки в изкуството: от барок до импресионизъм. Исках да извадя само есенцията от няколко фрази на Леонардо, например отношението му към небесата, или космогонията на Брьогел, но пречупени през моя експресионистичен маниер на изразяване. Всъщност, винаги съм се вълнувал, когато отрязвам определени мисловни пластове от работата на горните автори, докато ги инфилтрирам и позиционирам в нова атмосфера. Този процес е субективен като отношение към съвременната реалност и е изключително деликатен при избора на различните стилове.
- В работите ви има един обратен процес на съзидание. Едно разложение, което като че ли отново търси оправдание и причина в света около нас. Едно претворяване, което намира своята аргументация във философията на удобното ежедневие. Същевременно повечето от скулптурните ви модели търсят визуален контакт с метафизичното “горе”. Случайна ли е тази конструкция и формообразуване?
- Да, постоянно търся оправдание, по-скоро следствието след причината. Трудно ми е да кажа какво точно би ни спасило. Търся отговора през работите си. Опитвам отново и отново. Вие говорите за метафизичното “горе”, това е връзката тук долу, на земята, с “абсолютната интелигенция”; и по какъв начин би станало прехвърлянето, този обмен., А това се случва все по рядко, особено във визуалните изкуства. Хората изгубиха желание да наблюдават и да съзерцават; и желаейки да бъдат субекти, те се превърнаха в обекти, защото техните желания надделяха.
А иначе моето лично отношение към формообразуването е: отвътре навън, но понякога отвън навътре.
- Да, визуалното може да предизвика афект дори у автора, така е, но нека го изчистим като теза. Вие сте все пак нещо като бивш концептуалист, в едно от последните си интервюта у нас настоявате, че формата е концептуален завършек на мисълта. Това концептуална изложба ли е? И ако да, има ли социален контекст?
- Понякога ми харесва да съм бивш "концептуалист". Звучи в известен смисъл героично. Ако се приеме, че идеята и понятието са в единна цялост, значи концептуализмът е също състоятелен сам за себе си. Личните ми търсения на този етап са далеч от концептуализма на 90-те. Колкото до последвалите години, ще бъде доста иронично да ги определям някак. Все пак, не мисля, че изложбата "Coarse" е концептуална. Даже за мен като настроение е по-близка до картината на Едуард Мунк "Вик", отколкото до ранните дадаисти и конструктивисти. В случая концепцията е много скрита, тя не е изнесена на повърхността, а е с функция на скелет на цялото. Мисля, че така е било и в Ренесанса, и в Барока.
- Последен въпрос - вие американски художник ли сте или български? Как всъщност се определяте?
- Живеещ и работещ в Ню Йорк, това е моето определение!
Разговора води Васил Жечев
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”