Български  |  English

Сбъркан адрес

 

„Странната двойка“ от Нил Саймън, превод и постановка Андрей Аврамов, сценография Невена Белева. Участват: Светломир Радев, Константин Икономов, Мартин Каров, Богдан Казанджиев, Явор Борисов, Милена Аврамова, Ирина Първанова. Сатиричен театър „Алеко Константинов“.
„Странната двойка“ (The Odd Couple) на Нил Саймън е пиеса със звездна съдба. Играна премиерно през 1965 г. на Бродуей и поставяна къде ли не по света, тя е филмирана през 1968 г. от Джин Сакс с Джак Леман и Уолтър Матау в главните роли, става основа за два телевизионни сериала, анимационен филм, авторска „женска версия“ и т.н. Има за какво.
Пиесата е социална комедия. Действието тръгва от банални житейски обстоятелства, вкарвайки персонажите все повече в ситуации-изпитания. Под микроскопа попадат способността за човешка заедност, границите на емпатията и зачитането на другия, а заедно с тях навлизат темите за самотата, самоопределеността и в последна сметка - свободата.
Жанрово текстът се вписва в дългия ред на психологическите и екзистенциални драми, отдавна и устойчиво завладяващи северноамериканските, а и европейските, включително българските сцени. Драматургично наглед непретенциозни, те не поставят извънредни изисквания пред постановчиците, актьорите и публиката. Заедно с това, този тип пиеси не само тълкуват зрелищно базисни житейски проблеми, но и дават възможност на можещите актьори да експериментират с регистрите на потенциала си, да правят читав театър и да задават добър театрален вкус. „Странна двойка“ е образцова в това отношение. Не и върху сцената на Сатиричния театър обаче.
Вместо да разработи сериозността на сюжетната линия, да очертае драматичността на ситуациите, откъдето именно да последва смехотворността на решенията и действията (както е например още във филма отпреди 50 години), Андрей Аврамов избира уж по-лесното решение. Той накъсва пиесата на дребни скечове с условна връзка помежду им. Посяга към стилистиката на евтината естрада, окупирала фактически изцяло медийната забава. Подвежда актьорите си да извеждат разпознаваеми щампи, да представляват персонажите си плоско, гротескно, епидермално смешничко.
Театралният резултат е съкрушителен. Текстът е непоправимо опропастен. По вторични индикации смея да твърдя, че е опропастен и актьорският потенциал на Светломир Радев и Константин Икономов. За Мартин Каров, Богдан Казанджиев и Явор Борисов нищо не смея да мисля. Те са натикани в такава безнадеждна едноизмерност, вменени са им толкова конфекционни и непластични маски, че на евентуалните актьорски способности не е даден никакъв шанс. Най-зле са подредени Милена Аврамова и Ирина Първанова. Трагикомичните сестри-англичанки на Саймън са преобразени в испански емигрантки с една единствена характеристика: похотливи безмозъчни парцалеси. No way!
Лице в лице със сценичното кълчене, препоръчващо се за спектакъл, на нормалния театрал не му остава друго, освен да се отпусне, да заглуши чувствителност и мисловност и да разчита на последна милост: краткотрайност на издевателството (в случая – налична). Дистанцирането от подиумното безобразие ми даде възможност да огледам по-подробно публиката. „Отпуснатите“ персони се брояха на пръсти. Салонът всъщност ликуваше, хихикаше и хохотеше, веселеше се от все сърце.
Разбира се, по цял свят има локали с паратеатрална програма, радващи се на достатъчно обилна посещаемост. Обикновено тяхното амплоа е ярко заявено още от фасадата. Ако Сатиричният театър твърдо се е определил да бъде второто такова място по Раковска, дължа извинение. Прощавайте, сбъркал съм адреса!
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”