Български  |  English

След битката за Мосул:
ще има ли Ирак?

 
Въпреки очакванията за бърза и безусловна победа, военната операция срещу ИДИЛ в Мосул се развива бавно и коства все повече жертви и средства. Въпреки това, като че ли победата все повече започва да личи на хоризонта. Какво ще последва след нея е въпрос, който все повече занимава съзнанието на политическите кръгове в Ирак. Политическият и религиозен елит в Багдад и Наджаф си дава сметка, че бъдещето на страната не зависи само от това да бъде удържан натискът на Иран и Турция, но преди всичко се крепи на способността да бъдат преодолени вътрешните различия, които разяждат иракското общество. Противоречията на етнически и религиозен принцип между трите основни компонента - шиити, сунити и кюрди, както и огромните щети, които понесоха по-малките религиозни общности, като тази на християните и йезидите, са крайъгълният камък, около който ще се завърти следвоенното урегулиране на Ирак. В този смисъл, без подкрепата на САЩ, ЕС, арабските държави и ООН, иракската държава може и да не оцелее под натиска на собствената си слабост.
---
И днес, както и през 2014 г., ИДИЛ черпи сили за сметка на сунитското недоволство. Институционалният провал на иракската държава в резултат на недалновидната политика на Нури ал Малики (министър-председател в периода 2006 - 2014) доведе до навлизането на терористичната организация от Сирия в Ирак и нейното обединение със сунитската опозиция и паравоенни групировки. За по-малко от месец Ирак загуби около една трета от територията си, като едва с цената на огромни усилия и международна подкрепа днес правителството на Хайдер ал Абади е в състояние да инициира военна кампания срещу терористите. Нов неуспех обаче би застрашил самото съществуване на Ирак като единна държава. ИДИЛ умее да оцелява в условия на нестабилност и да черпи сили от разочарованието на хората. Подобно на периода 2010 - 2014 г.,организацията успя да възвърне силите си и да увеличи капацитета си, възстановявайки се след нанесения й удар в резултат на проведената от САЩ и иракските сили за сигурност с подкрепата на племенните структури операция по унищожението на Ал Кайда в Ирак. Достъпните данни сочат, че ИДИЛ вече преминава към нова фаза на конфликта, напускайки полето на конвенционална война за сметка на активиране на т.нар. “спящи клетки”. Поредицата тежки терористични нападения срещу Багдад доказват опасението, че войната срещу терористите ще продължи дълго, след като операцията за Мосул приключи. Или, с други думи, битката за Мосул е битка за бъдещето на Ирак. В тези усилия иракската държава няма да се справи сама, което отново поставя на дневен ред подкрепата на международната общност.
---
Необходимостта да бъде приета и спешно въведена в действие програма за национално помирение отново напомня за себе си. За първи път тази необходимост излезе на дневен ред след юни 2014 година и падането на Мосул. Маргинализирането на цели групи от иракското население и особено на сунитите, както и упражненото насилие от страна на тогавашното правителство на Ал Малики, изразило се в нападението над лагера на сунитската опозиция в Рамади през декември 2013 г., напълно блокира всички перспективи за диалог между Багдад и сунитските провинции. По този начин бе отново възстановена благодатната почва за радикалните политически послания, сред които се промъкна и идеята, че ИДИЛ е „по-малкото зло”. Изборите за нов парламент през април 2014 г. бяха белязани от масов отказ на сунитите да участват, което още повече затвърди усещането им за тяхната изолираност, което в крайна сметка логично доведе до кризата от юни 2014 година. Мосул бе превзет от незначителен по брой военен контингент на ИДИЛ, подпомаган от местните сунитски групи, но именно този факт беляза началото на институционалния колапс в страната.
За връзката ИДИЛ - местно население е известно достатъчно. В поредица от статии и изследвания бяха предоставени достатъчно данни за това, че най-боеспособната и тактически грамотна част от командването на терористичната организация се формира за сметка на бившата иракска армия и различните части на сложното по своя състав бивше иракско разузнаване. Много от командирите на ИДИЛ са бивши иракски военни, а самият „халиф” Абу Бакр ал Багдади е пример за ефекта на водената от Саддам Хусейн в последното десетилетие от своето управление политика на ислямизация. Връзката между ИДИЛ и групи, като Бойците на накшбандийя или Ислямска армия, се осъществява чрез съществуващата и до днес система на доверителни отношения между бившите членове на иракската армия, които след 2003 г. бяха буквално изхвърлени чрез лустрационния закон за дебаасификация, или сами се включиха в редиците на съпротивата. Всичко това е пример за дълбока структурна криза в Ирак, която се задълбочава в годините след 2003 г. и която може да бъде преодоляна единствено в рамките на национален диалог и политика на помирение.
---
За да успее в своето намерение, записано и в програмата за управление, правителството на Ирак, водено от Хайдер ал Абади, получи значителна подкрепа от международната общност. Очакванията на населението за съществени и дълбоки социални и икономически реформи и до днес не са оправдани. Опитите да се предприемат мерки срещу внушителната по своите размери корупция буксуват. Ирак „се бори” за първото място в редица класации за най-корумпирани държави в света, но като че ли този факт не е заслужил изцяло вниманието на Багдад. Наред с тези реформи, програмата за национално помирение еволюира от 2014 г. до днес, като остави на заден план необходимостта от промени в някои закони за сметка на гарантирането на сигурността. За съжаление, промяната на закона срещу бившите членове на Ба’ас, наред с този, уреждащ статута на националната гвардия и т.нар. доброволчески отряди, заедно с проектозакона за амнистията на бившите членове на паравоенните опозиционни групи (които са доказано невинни по отношение на участие в криминална дейност), все още или не са приети, или са в процес на продължителни обсъждания в парламента. Ако тенденцията се запази, Ирак ще остане заложник на етническото и религиозното разделение.
На последното си заседание парламентът даде ход и на второ четене на проекта за националната гвардия, като обаче все още са налице разминавания по отношение командната структура на бъдещата гвардия в рамките на Министерството на отбраната. Основен проблем е отношението на настоящите командири на милициите с командването на иракската армия. Към момента в рамките на операцията срещу ИДИЛ координацията между паравоенните и редовната армия се осъществява под надзора на премиера, като на своя среща в Наджаф, състояла се в края на 2016 г., лидерите на основните милиции се договориха да сътрудничат с официалните власти, заявявайки своята подкрепа за Абади.
При встъпването си в длъжност през есента на 2014 г. в пика на кризата, предизвикана от ИДИЛ, Хайдер ал Абади, новият министър-председател, обяви широки планове за реформи начело с обсъждането на трите законопроекта. Абади получи безусловната подкрепа не само на международната общност, която, особено САЩ, бе категорично решена да не допусне нов мандат на Нури ал Малики, а и на висшия шиитски духовен водач Али ал Систани, който произнесе от Наджаф ключовата реплика: Време е за промяна, с което блокира опитите на Иран да „остави” на власт Ал Малики. Подкрепата на Ал Систани целеше да възвърне усещането за принадлежност на обикновения иракчанин към държавата в момент, когато съществуването на Ирак като единна държава бе поставено на карта. Под натиска на обстоятелствата Абади концентрира усилията си в борбата срещу ИДИЛ, но наред с това, конкретните стъпки за преодоляване на разрива със сунитите и Кюрдската автономия бяха не по-малко важни. Две години по-късно успехите на правителството са недостатъчни като брой, а унищожението на ИДИЛ е основен приоритет. Отсъствието на реформи и задълбочаващото се обедняване на населението предизвика масови демонстрации в Багдад през 2015 и 2016 година, а Великият аятоллах Али ал Систани се оттегли от публичната си подкрепа за Абади, като отказа да споменава иракското правителство в редовното си седмично обръщение след молитвата в петък. Това бе изтълкувано от мнозина като ясен знак за „сваленото доверие” на Систани от иракското правителство.
За да преодолее тези проблеми, Абади следва незабавно да се върне към програмата си от 2014 г. Действащите паравоенни организации, познати като доброволчески отряди, които по стечение на обстоятелствата бяха създадени именно след призив на Аятоллах Систани и бяха облечени в законова рамка чрез решение на правителството в Багдад, така и не бяха поставени в действителни рамки на субординация. Напротив, под шапката на доброволческите отряди удобно действат внушителните по сила и численост шиитски милиции, а идеята за създаване на сунитски отряди бе едва частично осъществена. Едва през ноември 2016 г. статутът на паравоенните отряди беше частично уреден, като те бяха признати за самостоятелна военна единица в рамките на иракската армия. Така или иначе, командването им остана в ръцете на техните командири, а за да има все пак някакъв инструмент за управление, Хайдер ал Абади запази на поста заместник-началник на командването на доброволческите отряди противоречива фигура като Абулмахди ал Мохандес, чието име и до днес е в списъците на търсените лица от САЩ по обвинения в тероризъм.
---
Преди дни правителството отложи изборите за местни органи на властта за есента на 2017 година, които първоначално бяха насрочени за април т.г. Под претекст, че обстановката със сигурността не позволява да се организират успешни избори в редица провинции, особено в новоосвободените провинции на Ирак. Независимо от разумния довод, критиките срещу правителството и лично срещу Абади отново се засилиха, обвинявайки премиера в авторитарни практики.
В отношенията си с кюрдите Абади, за съжаление, също стана заложник на обстоятелствата. След множество разменени обвинения за нарушаване на конституционно уредените отношения, Кюрдската автономия няколкократно заплаши с излизане не само от федералното правителство, но и от Ирак въобще. Между Ербил и Багдад съществува сериозно напрежение, което се основава на начина, по който се разпределят постъпленията в бюджета от петрол. Багдад дължи 17% от общия бюджет на Ербил срещу 550 000 барела на ден. Нито едната, нито другата страна са коректни в изпълнението на договорката, което доведе до сериозни обвинения и дори до необходимостта от намеса на САЩ и ООН в процеса на съставяне на правителството. През юни 2016 г. Багдад най-сетне успя да подпише т.нар. стендбай споразумение с Международния валутен фонд за 13 милиарда долара, според което Фондът ще наблюдава изпълнението на бюджета, за да гарантира мерките срещу корупцията, но също така ще бъде и гарант за запазването на баланса 17% срещу 550 хиляди барела на ден, от който на практика зависи и оставането на кюрдите не само в изпълнителната власт, но и в Ирак като цяло.
Положителен факт в отношенията между Ербил и Багдад бе споразумението, достигнато между Абади и президента на автономията Масуд Барзани за съвместни действия срещу ИДИЛ в Мосул. Споразумението имаше историческа стойност, тъй като бе договорено в Багдад в присъствието на самия Барзани и позволи на иракската редовна армия да разположи свои сили на кюрдска територия, нещо, което не се е случвало от наложените през 1991 г. ограничения срещу иракските сили за сигурност в Иракски Кюрдистан. За съжаление, в хода на военната операция на преден план отново излязоха конфликтните моменти между двете общности. Шиитските милиции ефективно и бързо се разположиха в места, към които и кюрдите имат териториални претенции. Съперничеството за т.нар. спорни територии почти доведе до въоръжен сблъсък в селището Туз Хормату, населявано от туркомани-шиити, към което обаче и кюрдите имат претенции. Диспутът за спорните територии - сред тях е и град Киркук и прилежащите му територии с огромни петролни залежи, ще остане да бъде решен, след като битката за Мосул замлъкне. Неговото решение касае не само етническата карта на Ирак, която в спорните райони е по-сложна от шевица на персийски килим, но и от това на какви отстъпки са готови трите основни общности в Ирак, за да останат в рамките на една единна държава.
---
Днес операцията срещу ИДИЛ е в своя апогей. Очакванията за победа са все по-големи, но нарастват и опасенията какво очаква Ирак на сутринта след победата. Бъдещето на страната като единно цяло е от колосално значение и за Близкия изток. Всяка промяна на границите, очертани в постосманския период, както и, разбира се, на прословутите граници Сайкс-Пико, ще доведе до вълна от насрещни искове на всички държави наоколо. Без съмнение, в такъв момент претенциите за „историческа справедливост” ще засегнат и съседите на този прекалено невралгичен географски ареал. Сред тези съседи е и България. А историята, която ние познаваме добре, сочи, че всеки стремеж да се изпълни “националният идеал”, обикновено води до нови и по-тежки военни, икономически и социални кризи. Разместването на пластовете в Близкия изток не се дължи толкова на “недалновидните Велики сили”, споразумението между Франция и Великобритания от 1916 година или дори декларацията “Балфур”. Кризата, започнала през 2010 година и довела до последователна смяна на режими в редица арабски държави, има своите корени в много по-дълбоката криза на трудно дефинирана или отсъстваща социална и политическа идентичност, която държавите от Близкия изток изпитват от десетилетия насам. Неглижирането на тези отсъствия и маскирането им под формата на политически проекти с протекцията на външни съюзници в крайна сметка доведе до стихиен процес на отричане на съществуващите политически модели, без в същото време да са налице алтернативи. Последиците от тази стихийност са очевидни. Ирак, подобно на Сирия, трябва да остане единна държава. Заиграването с мисълта за разделение на територията би отприщила трудно предвидима вълна от преразглеждане на граници, която би добавила напрежение към вече съществуващото с тежката сирийска гражданска война или Близкоизточния мирен процес. Неотдавнашните коментари по отношение на Севърския договор от страна на Анкара, както и недотам премислените сценарии, предвиждащи създаване на кюрдска държава на територията на Сирия и Ирак, биха имали доста непредвидими последици. Подобни упражнения по геополитика са много опасни в регион, чието усещане за историческа истина и историческо време е неразделна част от усещането за национална гордост и национална справедливост. 
Декември 2016/ Януари 2017
още от автора
Проф. Амация Барам, Университет в Хайфа, Департамент по история на Близкия изток. Мирослав Зафиров, докторант по история на Ирак в Университета в Хайфа. Дипломат и служител в международна организация


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”