Български  |  English

Война! Война! Война!

 
„Война! Война! Война!”, в тези зимни дни слушам викове, пълни с някакво мрачно въодушевление, страст и детско веселие, защото неотдавна ни се струваше, че още дълго или въобще няма да има война, защото постепенно ставаме част от онази Европа – благопристойната и разумната – която няма да започне да воюва на своя територия.
„Война! Война! Война!”, говорят така, както не говореха през 1991 година. Но по него време хората се страхуваха от война – страхуваха се всички, освен онези, които служеха в армията и които се подготвяха за война; и ония бандити и престъпници, които виждаха в голямата война възможност да се обогатят и да се издигнат.
Тогава хората разбираха всички неприятности, свързани с бъдещето, а сега, когато всички са наясно за какво става дума, помнят как изглежда войната или я знаят по разказите на родителите и по-големите си братя, на мнозина им се струва, че и тяхното време настъпва. Освен това, трябва да се поправи всичко, което остана от миналата война. Да се завърши онова, което тогава беше започнато и остана недовършено (честно казано, всичко или почти всичко беше завършено). Този път има и надеждни съюзници, сериозни защитници, братя по кръв, вяра и земя: Ердоган, поборник за исляма и специалните турски права над Босна; Путин, великият руски цар, покровителят на славяните и православните, а и Доналд Тръмп, привърженик на традиционните християнски и консервативни ценности, които ще прокарат граница между Запада и Изтока.
„Война! Война! Война!”, пъстреят първите страници на таблоидите. Но, разбира се, както винаги, за войната си има виновници: войната я започва противоположната страна. От Сърбия към Косово тръгна влак, боядисан в цветовете на сръбския трикольор с надпис на всички езици: „Косово – това е Сърбия” (даже с грешка в надписа на роден сръбски език). От другата страна на границата влака го чакат въоръжени отряди косовски албанци. На пусто – или почти пусто – място се ражда драма между народите и, както казват, напълно е възможно да започне война, ако влакът пресече границата. Но влакът не пресича границата. И през следващите няколко дни се водят разговори за това как в последната минута се е удало да се избегне войната ( което също не е особено обнадеждаващо, защото коя война на Балканите се е удало да бъде избегната през последните сто години? Дори отсрочените бяха малко.). Президентът на Сърбия говори, че ако се наложи, той първи ще тръгне да воюва заедно с двамата си сина.
„Война! Война! Война!”, се чува в Босна. Засега се водят спорове с кого да се обединят. „Босненците трябва да се обърнат към Сърбия!”, се чува от левите, защото Хърватия, заедно с Европейския съюз, води „хибридна война” срещу Босна и босненци. Десните мислят малко по-различно. Но нито те, нито другите знаят какво да правят с Милорад Додик[1]. Защото той е настроен гневно и войнствено срещу всички и говори неща, които не са се чували от началото на 90-те: Дубровник не бил част от Хърватия. Разбира се, изказванията на Додик се носят из Хърватия като благовестие по същия начин, както речите на Атиф Дудакович, о. з. генерал от армията на Босна и Херцеговина, който от трибуната в Люксембург призовава млади и стари босненци да купуват палатки, спални чували и други вещи, необходими за война, защото скоро ще им потрябват. Така че, ако утре започне война и ако трябва да се намери онзи, който я е провокирал, вече е известно, че това е Атиф Дудакович. Или Милорад Додик. Или Томислав Николич[2]. Или машинистът на онзи влак, който така и не стигна до Косовска Митровица... Всъщност, нито един хърватин не направи нищо за начало на войната. Причините са ясни – в Босна и Херцеговина не останаха хървати за тази работа. А в Хърватия! За това – в следващия епизод.
Война! Война! Война!”, чува се балкански отзвук от встъпването в длъжност на новия американски президент. Ако той изпразни НАТО от съдържание, ако благодарение на него Европейският съюз се разпадне, на Балканите наистина ще започне война. Така или иначе, всичко, което би предшествало войната – и миграционната криза, и „Брекзит”, и избирането на Тръмп за президент – беше свързано с връщането на суверенитета на националните държави, с освобождението от глобалистките окови, от ярема на международния ред. В нашия случай всичко това изглежда, че може да означава само едно - война. И наистина, защо ни е държавен и национален суверенитет без война за него?
Но по коя линия ще се води войната, ако Тръмп се обедини с Путин, който е вече в съюз с Ердоган? Какви ще бъдат противоборстващите страни, ако на путинските сърби противостоят хърватите на Тръмп, а и едните, и другите са против босненците на Ердоган? Навярно и на този въпрос има разумен отговор. Има някаква геостратегическа логика, съгласно която обстоятелствата ще се подредят така, че в резултат да избухне война. Може тук да участват китайците.
Всяка война, която се е водила на Балканите след 1914 г., в крайна сметка е водила до деградация на културата, изгубване на връзките с Европа и ни е връщала към оная традиция, която сме проклинали и преди, и след войната. Когато всяка от тези войни завършваше, тукашните земи не приличаха на себе си, а още по-малко приличаха на тези желани представи за себе си, които постоянно биваха раздувани за отграничаване от противника. Но след всяка от тези войни тукашните държави все повече приличаха на своите врагове. Разбира се, на онези, които живеят в съседство, не на тези, които преодоляваха Алпите или Карпатите, за да ни нападнат.
По време на всяка голяма война, като се започне от Първата световна, та до последната – онази, която започна с падането на Берлинската стена – възможностите, които даваха световните събития, у нас се използваха за мащабно локално разчистване на сметки. Не е важно как ще се тълкува това разчистване на сметки: като гражданска война или като съседска агресия. Всеки път това бяха конфликти между географски и културно близки общества. Всъщност, при всяко подобно клане – а всяка наша война беше преди всичко клане – всяка противникова страна извършваше върху себе си нещо като хирургическа операция, отсичайки при всяка война по нещо от собственото си тяло, своята си култура. Всеки път по нещо, за да лиши накрая нацията си от ръце и крака. В резултат ще остане само глава и обездвижено тяло.
Да се беше случило това, щяхме да изпитаме шок в първия ден след войната. Щяхме да видим, че светът, към който сме искали да принадлежим, се е отдалечил много от нас, и че ние се отличаваме от него с още една наша война и с още едно наше телесно уродство, което ни е било необходимо, за да покажем колко непримиримо ненавиждаме съседите си, за да можем накрая да се отличим напълно от тях. Обаче, въпреки желанията и стремежите, всяка война ни правеше все по-приличащи на онези, с които водехме ожесточена битка.
Печално и трагично е, че събитията по света отново ни безпокоят само заради възможността да се разчистят сметки със съседите. Милорад Додик страстно искаше да замине за инаугурацията във Вашингтон. Има ли в Хърватия, Босна, Сърбия или Косово поне един политик, който честно би могъл да каже, че не е искал същото като Додик. Има ли някой, който не би се фотографирал пред оградата на Белия дом като президентката на Хърватия? Различия вероятно съществуват само в стила и начина - единият буйства, докато не го лишат от виза, а втората никого за нищо не пита, а сяда красива в самолета и излита. Но всички те мислят, че Тръмп ще е на тяхна страна и ще се изкаже срещу съседа. Разликата е, че едните се надяват на сърдечната дружба между Тръмп и Путин, а другите вярват – този път правилно – че интересите на много богатата Америка малко се различават от интересите на икономически отслабената Русия, така че никаква сърдечна дружба не може да има.
Война! Война! Война!” Жалко за този свят, който е изгубил причините да се радва на пролетта. Който започва да плаче, да кашля и подсмърча веднага, щом припече слънцето и растенията оживеят. Ако има война по нашите краища, това ще е война на марионетки, поведени по същия път на съседски дрязги и национално самосъзнание, по който се е ходило при всички войни от 1914 насам. Този път обаче е невъзможно да си представим света след още една такава война. Има само една причина тази война все пак да я няма – за нея не остана нищо важно.
Да бъде благословено всичко, което не е важно!
 
Jutarnji.hr, 04.02.2017


[1] Президент на Република Сръбска.
[2] Президент на Сърбия.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”