Български  |  English

Частици от Марк Странд

 
Неотдавна ИК „Факел Експрес” публикува антологията „Частица от бурята” от Марк Странд със съставител Катя Митова. Книгата на един от най-значимите американски поети е преведена от Кристин Димитрова и Катя Митова. Тук публикуваме разговори с двете преводачки и коментар за книгата.
 
Катя Митова:
Малко думи и още по-малко прилагателни
 
- Кой беше Марк Странд? С кои поети предпочиташе да общува?
- Марк Странд е автор на 20 книги поезия, лауреат на САЩ, носител на престижните награди Пулицър, Болинджен, МакАртър и Уолъс Стивънс. Автор е също така на литературни есета, книги за художниците Едуърд Хопър и Уилям Бейли, детски книги и преводи на поезия от кечуа, португалски и италиански. Освен писател, Марк Странд беше и художник – прецизен рисувач и автор на абстрактни колажи. Роден в Канада (1934), израсъл в Южна Америка, европеец по вкус, Странд беше американски поет, който някак естествено се дистанцираше от американската поезия. Макар че много пъти е казвал, че има двама литературни бащи – Робърт Фрост и Уолъс Стивънс, Странд не прилича нито на Фрост, нито на Стивънс. И с двамата е общувал главно като читател – така, както е общувал с Платон, Данте, Сервантес, Кафка, Фернандо Песоа и Бекет. Или с Джон Ашбъри, с когото понякога е сравняван. Бил е близък приятел с Йосиф Бродски и Октавио Пас и много харесваше поезията им. Сред поетите от неговото поколение беше близък с Чарлз Симик и Луиз Глюк – и двамата минималисти като него, а може би и повече от него. Интересуваше се много от съвременната източноевропейска поезия – Збигнев Херберт, например. От българските поети беше чел Блага Димитрова и Константин Павлов в превод на Людмила Попова-Уайтман, а също така стихотворенията на Кристин Димитрова, които му допаднаха много.
- Какво поетическо наследство ни завеща Марк Странд?
- В есето си “Как станах поет” той казва, че лирическата идентичност на едно добро стихотворение рядко включва темата му. Струва ми се, че уникалното поетическо наследство на Странд не е толкова в неговите теми, колкото и универсални да са те, а тъкмо в лирическата идентичност на стихотворенията му, която бих отделила като метафизичен инстинкт за реалността, като отсъствие-присъствие. Тази идентичност се изразява с малко думи и още по-малко прилагателни. Контурите й са ясно очертани. Звукът й е чист – всяко стихотворение (или всяка част от по-дългите стихотворения) звучи като соло на различен музикален инструмент или глас.
- През 2001 г. "Култура" писа, че "макар да изглежда взряна в смъртта, тази поезия е внимателно вгледана в живота". Важи ли това твърдение и за останалите занимания на Странд?
- Мисля, че смъртта го интересуваше преди всичко като познание за живота. Затова и в някои стихотворения смъртта се появява като двойник на лирическия герой. Философското разбиране на Марк Странд за битието като живот-смърт, присъствие-отсъствие намираше израз във взискателността му като читател, художник, професор по литература и творческо писане, театрален и кинозрител, слушател на класическа музика, любител на виното и кулинар. Понякога критериите му за качество изглеждаха абсурдно високи – напускал е театрални представления преди първия антракт. Но последователността му беше очевидна за всички. Изречена от него, дори най-дребната похвала, означаваше много.
- На какви принципи почива съставителството на "Частица от бурята"? 
- През 2012 г. направих списък на всички стихотворения, които ми се струваха важни. Марк го прегледа внимателно, махна няколко стихотворения и добави “Елегия за баща ми”. Много държеше на последната си книга от стихотворения в проза “Почти невидимо”, затова и я включихме цялата. Двете дълги поеми – “Тъмно пристанище” и “Монументът” – също са включени изцяло. Получи се нещо като “Избрано събрано” – над 300 страници, което сигурно би уплашило други издателства, но не и „Факел Експрес”.
- Каква е българската следа в живота на Марк Странд?
- Никога не съм си задавала този въпрос. Жалко, че няма как да го попитаме. Марк познаваше неколцина българи – от Чикаго и от посещението си в България през 2001 г. Бяхме му интересни, защото му се струвахме “автентични”. Не бих казала, че има някакъв български мотив в творчеството му, но всъщност няма и никакви други национални препратки. България и Черно море се появяват по веднъж в стихотворенията му – което е повече от Италия, любимата му европейска страна.
- Какво се случва в американската поезия след Странд?
- Около месец преди смъртта на Марк, през октомври 2014, се състоя голямо литературно четене в негова чест в Ню Йорк. Всеки поет влезе в диалог с лирическата идентичност на Странд по свой начин. Предстои и отпечатването на уникално художествено издание в ограничен тираж, в което американски поети представят любимите си стихотворения от Марк Странд. Мисля, че би било преувеличение да се говори за американската поезия преди и след Странд, но едно е сигурно – той продължава да бъде четен от няколко поколения.
 
 
Кристин Димитрова:
Перфекционист, който не се престарава
 
 
- Какво от вашата собствена поетика кореспондира с поетиката на Странд?
- И двамата с Марк изглеждаме малко болни на тема време. Никой не се е преборил с времето, а онова, което е отвъд него, си остава неясно. Имаме сякаш и други сходства, но те са по-скоро типологични. Желанието да предадеш образ. Да разкажеш анекдот. Да внушиш картина чрез думите си. Тук езикът е средство, а не цел. При мен не „езикът говори себе си”, а аз се мъча да изразя нещо, въпреки че езикът не ми помага. Съпротивлява ми се. Усещам го като недостатъчен. Всъщност, това беше и първото нещо, за което говорихме с Марк. Казах му, че поетите, според мен, се делят на два вида – едните пишат заради езика, заради играта, естетиката и удоволствието от тях, а другите – заради това, което искат да кажат. И че той за мен е от втория вид. Марк се усмихна в съгласие. Това е май най-сигурната ни обща черта.
- Какви спомени пазите от общуването с него?
- Марк беше висок, красив, мълчалив, насмешлив, внимателен и нищо не убягваше от погледа му. Не беше от хората с предварителни мнения, които съдят другите - просто наблюдаваше с интерес какво ще се случи. Имаше нещо от елегантността на котката – няма желание да привлича вниманието, но е трудно да остане незабелязан. Разбираше от половин дума. Веднъж, докато шофираше, разказа виц и всички много се смяхме. После разказах този виц другаде, но никой не се разсмя. Вицът на Марк без Марк висеше като кожа без животното вътре. Въобще не се опитваше да омагьосва хората с легенди за себе си. Веднъж каза: „Аз съм домашна прислужница по душа. Обичам да готвя и сам да си гладя ризите.” Беше перфекционист, който не се престарава.
- Как работихте с Катя Митова по преводите?
- Редактирахме се една друга. В сборника Катя Митова участва със стиховете от „Крачка преди мрака”, „Тъмно пристанище” и още девет нови стихотворения. Аз участвам със стихосбирките „Монументът” и „Почти невидимо” и още деветнадесет стихотворения. Всичко, което вече е излизало, беше редактирано наново заедно с останалите. Разменяхме си файловете по имейл. С Катя е удоволствие да се работи поради ред причини. Първо, защото тя е филолог от висока проба и макар отдавна да преподава в Чикагския университет, тя отиде там като вече изявен полонист. И за разлика от много хора, които отиват някъде и забравят българския, българският на Катя е не просто отличен, а и оптимизиран от една по-широка лингвистична територия – от славянската изразна ефикасност, от разслоените граматични времена на нашите езици. Второ, Катя е поетеса. Трето, за нея качеството на резултата стои над всичко. Звучи очевидно, но не е точно така. Обсъждали сме доста неща и всяко от тях можеше да се изроди в безконечен спор. Но на Катя винаги може да се разчита, че ще обмисли нещата и ще вземе най-доброто решение за книгата. Мисля, че и на мен може да се разчита за това. От нея знам, че съставителството на „Частица от бурята” е в синхрон с предпочитанията на самия Марк. Колкото до мъчителната логистика около издействането на авторските права за стихотворенията, снимките на Марк и колажите му – все права от различни инстанции, нито аз, нито нашите издатели от „Факел Експрес” сме й помогнали. А и не бихме могли. Тук му е мястото да изповядам една грешка, която току-що открих. „Нощта, верандата” е излязло като мой превод, а то е на Катя Митова. Как съм го присвоила, нямам представа. Сега сигурно трябва да преведа нещо друго и да го дам Катя да го подпише, за да изляза начисто.
- Как си представяте българските читатели на "Частица от бурята"?
- Не знам. Никога не съм успявала да си представя добре читателите. Дотук обаче установявам нещо интересно – Марк Странд у нас се оказва с много повече ценители, отколкото съм очаквала. Безспорно заслуга на първите две издания.
- Откривате ли следи от съвременната американска поезия върху българската поезия днес?
- Американската поезия от ХХ и ХХІ век, независимо от труда на определен брой преводачи и на някои самоотвержени фенове, е представена с много големи прескоци у нас. Може би заради това, а може би не, тя поражда специфично следовничество. Например, откривам доста Гинзбърг, Буковски, а напоследък и Ан Секстън. Но нито един Робърт Фрост или Уолъс Стивънс. Вероятно защото и лошо да имитираш първите, пак ще излезеш „модерен”. Обаче ако имитираш лошо вторите, ще лъснеш като некадърник. Но да не пресилваме нещата. Американската поезия се учи от британската и френската, а по едно време и далечният изток се намесва. Както се казва, никой не е остров. Дори да е континент.
 
Кирил Василев:
Свободата и целостта в мига на изличаването
 
Поезията на Марк Странд е хипнотизирана от изтичащото време, самотата и смъртта. Нищото е всичко, пише той в стихотворението „Моят живот“, но тази констатация не е повод нито за пропадане в бездната на отчаянието, нито за абсурдистки бунт срещу смъртта. Нихилизмът на Странд е овладян и спокоен. Той не драматизира излишно, защото знае, че отчуждението може да бъде и шанс за избавление от един отегчителен, изхабен „аз“ - мечтаем за утехата да бъдем чужденци – поне за себе си - а предвкусването на приближаващото нищо може да бъде и източник на неочаквано удоволствие. Знаеш, че сега чувстваш нещо по-различно,/ че това е тържество – единственото възможно тържество,/ че като се предадеш на нищото, ще бъдеш излекуван. Знаеш, че има удоволствие в това да чувстваш/ как дробовете ти се готвят да стана на пепел,/ така че чакаш, съзерцаваш и чакаш. И прахът се утаява,/ и вълшебните часове на детството скитат из мрака.
Свободата и тайнството на детството стават достъпни едва когато кажеш „да“ на нищото. Но те стават достъпни не като възстановяване на някаква първична хармония в „аза“, а като съзерцание на нещо прекрасно и отчуждено, което живее вече собствен живот. Дистанцията, отчуждението е условието за възможност на естетическото съзерцание и удоволствие. Странд свързва естетизма с отчуждението и нихилизма по един позитивен начин. Затова символичният цвят на този нихилизъм не е черното, а бялото. Бялата луна, белият сняг, бялата стая, белият лист непрекъснато се появяват в стиховете на Странд. Бялото е едновременно символ на нищото и на съвършената красота. Когато в стихотворението „Целостта на нещата“ поетът пише, че неговата причина да се движи е запазването на целостта на нещата, това може да се прочете и така: аз живея и пиша, за да доловя в мига на изличаването, на изчезването на живота свободата и целостта на битието, т.е. съвършената му красота. Тази свобода и цялост е невъзможна без появата на човешкото присъствие, но и без неговото отчуждаване и заличаване. Тази свобода и цялост бих искал да изпита читателят в момента, в който прочете мое стихотворение, и го забрави, за да се върне отново към живота си.
Текстовете подготви Марин Бодаков
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”