Български  |  English

Гил Шахам, разтърсващият индивидуалист

 
Оркестърът на Класик ФМ изнесе поредния си концерт от вида „Максим Ешкенази дирижира, свири световен солист”. Влязох в зала „България” с чувството, че знам точно как ще протече всичко: най-напред ще бъде изсвирена симфонията (редът се размества, за да не си тръгнат хората след първата част). После световният солист ще изсвири впечатляващо някой от цигулковите концерти-хитове, а аз ще трябва да съумея да впримча слуха си предимно в него, за да не ощетя впечатленията си. Това е твърде некомфортна ситуация за всеки слушател, дори и за професионалния. С тези мисли се подготвих за концерта с Бетовенова програма – Шеста симфония и Концерт за цигулка. Солистът бе Гил Шахам, прочут цигулар с интензивна световна кариера от знаменитото поколение на родените в края на 60-те и 70-те години, като Джошуа Бел, Леонидас Кавакос, Вадим Репин, Максим Венгеров, Жанин Янсен, Изабеле Фауст, Лейла Йозефович, Патриция Копачинская, Лиса Батиашвили...
Дебютно концертно преживяване с Шахам предстоеше на софийската публика. Но преди него, още първата част на концерта поднесе изненада. Още с кратичката тема в първите 4 такта се чу различен, обещаващ звук в реална тиха динамика с изряден щрих и балансиран оргелпункт от ниския щрайх (виоли и чели). Раздвижването около темата също бе много внимателно, деликатно, създаде се очакваната идилична атмосфера. Оркестърът бе монолитен (особено щрайхът) с изграден, стилово фиксиран звук. Слушах разказ в желано темпо, с добре оформени фрази, с меки динамики, чудесно излети пианисими – не вярвах на ушите си! А и благият, омекотен и в същото време фокусиран звук и много приличната подредба на състава не седяха изолирано от поведението на Максим Ешкенази на пулта. Той бе доста променен – липсваха веселяшките и ефектни хватки, нямащи нищо общо с музиката, в по-голямата си част изискванията му от оркестъра бяха видимо адекватни. Трудността в изпълнението на тази симфония идва от сходния характер на първите три и на последната част. Само четвъртата част – „Буря”, внася контраста, който създава импулсиращия развитието конфликт. Поради това опасността от монотонност, еднообразие е голяма, особено при по-безгрижно отношение към текста, каквото Ешкенази неведнъж е показвал. Но тук той действително интерпретираше, имаше разнообразие и фантазия в артикулацията на текста, особено в играта на динамики, задължителна за постигането на нюансирана изразност. И интензитет! В първите три части симфонията звучеше тъкмо в онази желана аура на пасторалност, която Бетовен създава, полагайки творбата си в сложно съставния контекст на Барока, от една страна, и на предстоящия ХIХ век, от друга. Бе постигнато повече през щрайха, отколкото през съществените за творбата духови, които, вместо да окрупнят и оцветят формата, имаха доста интонационни несполуки. Процесът бе прекъснат във финалните две части; атракцията на контраста сякаш елементаризира музиката, тя зазвуча неуправляемо, силно илюстративно, сякаш центърът й се измести.
Гил Шахам предложи абсолютно личен прочит на Концерта за цигулка, издържан от първата до последната нота. Императивът на този прочит бе трагическата концепция, постигната в сферата на тиха недоизказаност, на концентрация върху лирическото, което излъчва произведението. В този периметър се концентрира Шахам и пресъздаде формата благодарение на изумителния си технически апарат и нюансиран слух – най-вече в полето на завладяващи тишини, които той удържа безкомпромисно със съвършената си способност да свири много бързо, прецизно във всякакъв щрих с пределна интензивност на звука в екстремно тихи динамики. Бе преживяване, което добави нови представи за концерта. Шахам всъщност ни съобщи, че възгледът за героичното през сблъсъка на контрастни сфери у Бетовен е само едно клише, докато цигулковият концерт дава възможност и за противоположно тълкуване. Той бе добавил и малки промени в прехода към третата част (с многозначителни реплики на тимпаните), както и кратко соло на обоя в третата част, която не прозвуча ликуващо с инструментален блясък (тук диригентът се бе подчинил изцяло на виждането на солиста), а по-скоро като болезнен индивидуален катарзис, като равносметка на безвъзвратно отминалото.
За да си позволиш подобно „обръщане” на текста, трябва да имаш неограничени възможности за звукови решения, способността да добавяш към характера и смисъла на познатите теми (незабравимо бе речитативното наклонение в партията на цигулката във втората част, което я превърна в наситен с трагика монолог), да изчистиш съзнателно възможните ефекти на инструменталните изкушения, за да изпълниш повелите на субстанцията според собственото тълкуване. Това бе прочит на рядък музикант, който показа (за пореден път) колко още неочаквани проявления и преображения на смисъла крият най-популярните класически текстове. Трябва само да ги чуеш, а това е дадено на малцина.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”