Български  |  English

Класическият балет -
красота без ирония

Гастрол на Ю Ши в Софийската опера и балет

 
„Спящата красавица” - балет в 3 действия, пролог и апотеоз от П. И. Чайковски. Либрето Иван Всеволожски и Мориус Петипа по едноименната приказка на Шарл Перо. Хореография Мариус Петипа. Постановка и режисура Мария Илиева, сценография Иван Савов, диригент Борислав Спасов. Участват: Катерина Петрова - принцеса Аврора, Ю Ши – принц Дезире, Венера Христова - фея Люляк, Дарина Бедева - фея Карабос, Цецо Иванов - Синя птица, Боряна Петрова - принцеса Флорина.
Софийската национална опера и балет, премиера – 14 ноември 2014 г.
 
Най-трудно в балета е да бъдеш принц. За неопитното око, за стереотипа няма нищо особено в сценичното присъствие във високата класика както на второстепенните, така и при водещите мъжки партии. Те са сътворени сякаш единствено, за да подпомагат грацията и ефирността на танцуващата жена. Макар и балетист, дори самият Петипа като че не е обичал твърде, нито е бил особено вдъхновен от мъжкия танц. И това личи в хореографията на почти всичките му около 70 самостоятелни балета и безчет танцови картини и дивертисменти в опери. Но това не е съвсем така точно за кулминацията на академичния класически балет „Спящата красавица”. Принц Дезире е нещо повече от драматургично нужен фигурант, от повдигаща солистката сила – той е най-чист образ на овладяната сила, на разумната красота, на класицистичния идеал, на мъжеството-любов. Може би затова е най-трудният персонаж на принц в танца, а и пробен камък за всеки изпълнител – който постигне Дезире, е вече истински балетист.
По тази причина, дебютът в тази партия на китайския танцьор Ю Ши (Yue Shi) на 20 и 21 януари нямаше как да остане незабелязан. Още повече, че от миналото лято се очакваше обещаният гастрол, който бе и една от съпътстващите награди, освен сребърният медал в старша възраст на Международния балетен конкурс – Варна, където само две години по-рано заслужи и специалната награда младша възраст за перспективен млад изпълнител. Ако през 2014 година Ю Ши бе огромната изненада на конкурса с невероятната лекота и класическа прецизност на академичната лексика във вариацията на Принца от „Лешникотрошачката” (Вайнонен/Петипа), както и с особеното си модерно парче, където тялото му напомняше крехка кукла, която едва се насища с живот, събира се, диша, опитва се да се сблъска със света и се разпада отново и отново в агресивна минималистична звукова среда, то на конкурса през 2016 година демонстрира, освен брилянти диагонали, турове и неочаквана артистичност.
Ю Ши започва да учи балет в китайския град Ляонин на десет години. Участва в множество конкурси, където почти неизменно печели награди - Джаксън, Сеул, Москва и Пекин от 2012 до 2014 година. На балетния конкурс в Джаксън член на журито е Андре Луис - артистичен директор на Кралския балет на Уинипег, Канада. Впечатлен от Ю Ши, той му предлага аспирантска програма към Школата на балета. През 2015 година постъпва в трупата като стажант и солист и оттогава се изявява в ансамблови и солистични номера - Принцът в "Лешникотрошачката" и в Па де сис в "Жизел".
За да разбираме красотата, е необходимо да се осланяме на спонтанната си природа. Въпреки този изначален закон, долавяме, че красотата е винаги нещо повече, една загадка, която трябва да се разреши. Трудността в драматургията и в образите на „Спящата красавица” се дължи на тяхната идеалност. Аврора и Дезире са идеалното достолепие, идеалната душа, идеалната красота. Ако операта възниква от емоционалната стихия на барока, то балетът се ражда от прояснения дух на класицизма. Няма по-класически, но и по-класицистичен балет от „Спящата красавица” – той не е просто връх на танцовия симфонизъм, на драматургичното единство, най-дългият, най-пищният и най-трудният хореографски проект на Петипа, но и произведение, което се опитва да отговори на вечния въпрос: защо красотата очарова човека, защо го превзема и променя мигновено. Знае се, че когато за първи път Чайковски се сблъсква с Петипа, на композитора хич не допада високомерното, леко пренебрежително и властно поведение на обкръжения със слава и почести Петипа през 1886 година, когато му отказва да композира за него. Едно от невероятните дарования на Иван Всеволожски е да прозира и духовното сродство между творците - Петипа и Чайковски се сприятеляват около работата именно върху „Спящата красавица”, която в първата си част трябвало да изразява бароковата пищност, а във втората - игривостта на рококо стила; да представя епохата на Абсолютизма и да синтезира стиловете на Бах, Люли и Рамо, като покрай сарабандата, менуета, фарандолата, намерят място в партитурата и модните танци от края на ХІХ  век – полонез, кадрил и валс. Така двамата гении достигат до ненадминатите музикални и хореографски кулминации – четирите знаменити адажио за всяка част. Ако Чайковски стилизира старо и ново и го извежда в приказното безвремие/всевремие, то Петипа стилизира дворцовия, старинния и характерния танц в най-строгия и висок стил на Новер, като го допълва с виртуозната си фантазия и опита си с руските народни танци, създавайки „хореографски океан” (по думите на Хомяков). Поради това и до днес двете партии на Дезире и Аврора се приемат като емблеми на класическия танц на академичната лексика и изящната грация на достолепието.
Сценичната версия на Мария Илиева е стегната, динамична, с един антракт, коректна по отношение на основните елементи, с известни съкращения, за разлика от предходната на Вячеслав Хомяков от 2006 г., чиято цел бе да се разкрие цялостният блясък на първоначалния замисъл на Петипа и Чайковски с всички сценични детайли. Тогава обаче постановката не случи с адекватна сценография. Сега с тази на Иван Савов рамката на балета е доста по-сполучлива. Проблемът е в изгубения висок стил, в размиването на стилистичната естетика и не съвсем сполучливите артистични разпределения, както и репетиторските решения. За внушенията на цялото може би друг път ще стане дума, но сега при гастрола то много силно се открои в паралела между Ю Ши и Катерина Петрова.
Катерина Петрова е прима с опит, магнетична и освободена на сцената, тя вече прави ярки и запомнящи се превъплъщения, като Никия от „Баядерка”, индийска кукла в „Лешникотрошачката”, все по-безукорната Жизел въпреки техническите затруднения на дебюта й, впечатляваща Кукла от „Петрушка”, невероятно съблазнителна и покоряваща Жар птица, не на последно място - знойна Мерседес в „Дон Кихот” и трогателна Марина в „Зорба гъркът”... Но в Аврора, макар вече да не й е нова партия, Петрова продължава да е далеч от стилистичната прецизност на рококо облика. Ю Ши е стилистично адекватен, разбира се, трябва да се отчетат и интерпретативните версии – както е в голямата вариация от ІІІ действие. Технически освободен, той владее перфектно тялото си – туровете му са стегнати и отлично центрирани, осанката е изнесена от идеално изтеглени падьоми, корпусите са стилово очертани от изнесените напред и вдясно гърди, манежът е стегнат, мащабен и експлозивен, линиите са меки и окръглени. Работата на ръцете е напълно подчинена на драматургичната изразност – те са леки, благородни, грациозни. Ю Ши е, разбира се, едва двадесетгодишен и могат да му се простят някои колебания в тежките поддръжки, но в партньорско отношение той отново търси стилистичната мяра. Притежава особено меки колене, които му дават възможност не само за безшумни скокове, но и за прекрасно пружиниране и деликатно нюансиране на движенията. Деликатността и достолепието в образа той постига именно чрез рисунъка в корпуса, премерените жестовете и подходящите преходи. Онова обаче, което не постига, е едрият мащаб на образа – при него Дезире остава достоен инфант, но не се превръща във великолепен принц, някак си не успява да сглоби цялостна картина на характера от прекрасно, дори ювелирно изработените детайли. Сценичното му присъствие не е завладяващо, дружелюбно усмихнатото му лице се превръща в маска, която може да излъчва само детинска ведрост, но не и нещо друго, дори не и умора.
Като че ли най-добре в стилово отношение стои Цецо Иванов във виртуозната роля на Синята птица. Много трудна партия, рядко грациозна, наситена с бързи, скокообразни, пърхащи, летящи движения. Цецо Иванов, който все повече разгръща потенциала си, вече работи и върху актьорското си присъствие. Неговата Синя птица наистина притежава и ръси щастието. Тук се представя, облъхнат от някаква извънземна филигранна безплътност, трудното класическо пърхане десю-десу (dessus-dessous)е почти перфектно овладяно, скоковете са меки с много плавни дъги, а бързите стъпала са като придъх. Далеч не толкова убедителна е партньорката му Боряна Петрова като принцеса Флорина – безцветна, със сковани ръце и безлико присъствие. Интересно е присъствието на Фея Карабос – за първи път Дарина Бедева е на палци за разлика от предишните изпълнителки Веса Тонова и Венера Христова, които бяха на токчета. Злодейката на Бедева е коварна, мнителна, белязана с крива усмивка и демоничен чар. Ако все пак конфликтът Фея Люляк - Фея Карабос от края на ІІ действие имаше по-отчетливо решение - сцената е доста съкратена и сведена до прогонване на Карабос чрез поръсване с люляков цвят, то и образът можеше да бъде по-пълнокръвен.
Венера Христова има добър сезон, дебютира стабилно като Гамзати в „Баядерка”. Тук тя е отново уверена и като Фея Люляк показва неочаквана мекота. Христова има известни технически колебания, ръцете й все още на са напълно спокойно дишащи, но вътрешната й артистичност й подсказва точните нюанси. Една по-прецизна и задълбочена работа би откроила далеч по-добре изпълнителското й богатство.
Красотата въздейства не просто на чувството, тя търси разума и някак ни прави цялостни, завършени същества. Днес класическият балет е като че ли единственото място, където красотата може да се покаже и да съществува без ирония, спонтанно, като образ на истината и на зримата мечта, а не като глупава опаковка на измамното или упойка за консуматорската жажда. Затова и копнежът от „Спящата красавица” е толкова жив – невъзможен като реалност, но възможен като изкуство.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”