Български  |  English

Скелето

 
“Майстори” от Рачо Стоянов. Сценична версия и режисура Петринел Гочев. Сценография и костюми Юлиана Войкова-Найман. Музика Стоян Руменин. Участват Гергана Змийчарова, Иван Юруков, Зафир Раджаб, Стоян Пепеланов, Виктория Колева, Марин Янев, Васил Драганов, Емил И. Марков, Александър Василев, Ралица Ананиева и Ивайло Светлинов. Народен театър “ИванВазов” – камерна зала. Премиера 28 януари 2017.
 
Тя му обещава да го чака седем години. Той заминава и две години по-късно се разбира, че се е удавил. Тя се жени за друг и има добро семейство. На седмата година обаче той се връща. Завръщането му не вещае нищо добро за семейството й. Това е историята, задвижваща действието в една от най-здраво вписаните в българския драматургичен и сценичен канон пиеси. Ако този мелодраматичен в жанровата си организация сюжет Рачо Стоянов не беше разказал майсторски с един красив, орнаментално-литературен, фолклорен език и потопил в идиличния малък град на майсторите и техния еснаф, това би била само една нещастна любовна история. И едва ли някой би си спомнял за нея.
Тя обаче още от първата постановка на Масалитинов през 1927 г. печели сърцата на публиката и място в канона най-вече с идиличния образ на Родното, въплътен в майсторската задруга на стилизирания балкански градец. С една дума - печели заради сдвояването с образа на националното. Без него нямат сила нито любовният триъгълник, нито отделните характери. И независимо от разликите в интерпретациите на пиесата от различни режисьори след хитовата първа постановка на Масалитинов, историята на сценичните й реализация до 90-те следва неизменно този модел на вписването й в идиличния свят на българския патриархален бит. Не случайно за една от най-успешните инсценировки на тази пиеса се смята представлението на Вили Цанков - майстора на орнаментално-визуалната сценична пластика.
Разбира се, правени са опити да се тълкува пиесата по един модерен начин. Особено през 90-те. Тогава се преосмисляше българският драматургично-театрален канон и разбирането за националното изобщо. Отделни режисьори, като Пламен Марков или Маргарита Младенова, например, се опитваха по съвсем различен начин да погледнат към любовния триъгълник и образите на майсторите – от перспективата на (пост)модерния човек. Не се интересуваха особено от стилизирания идилично-националистичен нимб, с който се е мислило и по времето на комунизма българското. Опитваха се да видят драмата на героите, конфликтите, страховете им, компромисите и страстите им или просто особености на характерите им, за да разберат по-добре битието на българския човек от края на XX век. Резултатът не беше особено впечатляващ, защото пиесата очевидно трудно издържа подобни по-сложни тълкувания. Но опитът им да се положи в друга перспектива българската класика бе сериозен и, без никакво съмнения, си струваше усилието.
Постановката на Петринел Гочев се движи между тези две посоки в сценичната реализация на “Майстори”. Той хем се опитва да я остави в красивата национална рамка, хем да покаже любовната история като разтърсваща трагедия на отключените разрушителни страсти. И тъй като функционират относително самостоятелно, в резултат нито рамката придобива определена, ярка форма, нито опустошителните страсти представят смислово цялостна драматургична линия.
Режисьорът се е опрял на майсторите-дърворезбари като образ и творческа среда, като занаятчийска група с намерението те да дадат перспективата на развитие на любовната история и “българската” рамка. Затова е поместил действието в един дом – този на майстор Тихол и на Найден. Прекрасната сценографска (и костюмографска) работа на Юлияна Найман представя този дом в заден план като грубо дъсчено скеле на дом, а в преден - като отворена стая. Така конструкцията функционира и като училище за дърворезбари, и като дом за живеене. И тъй като представлението започва с “За буквите” на Черноризец Храбър - първият урок на учителя по дърворезба пред чукащите и дялкащи ученици на преден план, - не може да остане и миг съмнение в символното измерения на този дом. Найден учи калфите си в своя дом, но той е и българският дом с голямо Б. Макар режисьорът да продължава в представлението да пресича драматичната линия на любовния триъгълник с учителско-занаятчийската на дърворезбарите, тя си остава самостоятелна и доста претенциозно “закована” като негова рамка. А остава така, защото неговите дърворезбари (ученици и учители) нямат исторически профил. Те са показани в някакъв иконично-абстрактен профил на българския майстор резбар. (При Рачо Стоянов са поне ясно стилизирани в епохата на Възраждането.) В същата мъглява типология плуват и образите на Найден и Живко заедно с тези на задругата от дърворезбарите. Инак хубавата идея на режисьора да потопи пиесата просто в тяхната среда изисква вписването на профила на днешните дърворезбари в езика на пиесата и първо там удря на камък.
Сблъсъкът на Найден (Иван Юруков) и Живко (Зафир Раджаб) е представен като трагичен конфликт на двама самозабравили се творци, чиито страсти ги погубват. В една пластично-музикална партитура тези страсти са изиграни от актьорите като някакви бесове, които ги завладяват. И ги превръщат в гротескови образи с комичен оттенък. В този конфликт и Милкана, и другите дърворезбари нямат особено сериозни роли. Даже старите майстори повече присъстват, макар и като фон на сблъсъка, отколкото Милкана (Гергана Змийчарова). Тя със сигурност изглежда без особено значение в конфликта. Ролята й е абсолютно минимизирана, а и актрисата допълнително допринася за този ефект. Така в някакъв смисъл любовният триъгълник е разрушен, защото тя е само повод за отпушването на страстите им.
Рачо Стоянов обаче не е Шекспир и колкото да се опитва чудесен актьор като Иван Юруков да превърне Найден в трагичен образ, който се саморазрушава в съмнения, той няма драматургичната опора. Няма и драматургично убедителен антагонист в лицето на Живко. В този смисъл, работата на Зафир Раджаб е още по-трудна. Той е откровено фолклорно стилизиран образ в пиесата и опитът му да се държи като майстор, творец, самодоволен успял мъж изглежда най-малкото странно, когато се обръща към Милкана с езика на Рачо Стоянов. А пластичната му линия на поведение дори го превръща в карикатурен ескиз.
Така в последна сметка и любовният триъгълник, и неговата национално-идилична рамка се разпадат и губят значение. А спектакълът, колкото и да се стараят актьорите, онагледява подобно хубавата си дървена конструкция повече скелето на едно режисьорско намерение да извади знаменитата канонична пиеса от обичайното й иконично тълкуване, отколкото да отключи чрез нея нова гледна точка към живота на днешния човек тук и сега.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”