Български  |  English

Ротердам 2017 –
пак с български филм в конкурса

 

46. Международен филмов фестивал в Ротердам (25 януари – 5 февруари 2017) бе вторият за директора Беро Бейер. Освен радикалните структурни промени от миналата година, се оказа, че са сменени и почти всички хора - сега шеф на програмата е Янеке Стааринг. Поради свиване на бюджета не само не излизаше Tiger-всекидневникът, ами и баджовете бяха картонени. Иначе фестивалът е все така търсачески конгломерат – само от 2017 филмите бяха 484, а премиерите - 105. В De Doelen, Cinerama, Lanterenvenster, Pathe и стария-нов Kino публиката бе обилна. И друг път съм споменавала, че Ротердам е не просто най-демократичен към видовете кино, а и е отворен към невъзможни експерименти - макар пълнометражното игрално кино да се радва на най-висок зрителски рейтинг, на различни писти в състезанието участват и късометражно, и документално, и инсталации... Освен кръглите маси, които пропуснах заради филмите, Ротердам предложи майсторски класове на Бела Тар, Оливие Асаяс, Андреа Арнолд и Бари Дженкинс, чийто филм Moonlight оглави боксофиса.
Честно казано, тази година на мен не ми се случи филм-събитие, но пак имаше доста интересни неща за гледане. Ротердам е фундаментално важен фестивал за киното без лимити от цял свят и особено за младите – там талантите се отглеждат ласкаво. Няма къде другаде да се видят накуп толкова радикални кинематографични проекции на социалното недоволство и екзистенциалните лутаници. Между другото, на CineMart – най-мащабният пазар на артхаус проекти в света, с успех мина „Януари” по Радичков в присъствието на режисьора Андрей Паунов и продуцента Ваня Райнова. Проектът е подкрепен от НФЦ и БНТ и си търси чужди копродуценти. Прочее, добри думи за страната ни се чуха по повод „Белгийският крал“ на Петер Бросенс и Джесика Удуърт (Белгия/Холандия/България).
Welcome to Planet IFFR бе слоганът на тазгодишното издание на фестивала. След идването м. г. на Беро Бейер конкурсните заглавия за Hivos Тигър бяха сведени до 8 и на всеки е отреден по цял ден, а голямото отличие е едно (вместо предишните 3) плюс Специална награда на журито. Тоест, вече е още по-трудно да попаднеш в главния конкурс. За радост, сред конкурентите бе и новият филм на Константин Божанов „И после светлина“ (България/Белгия). Така че, три години след „Виктория“ на Майя Виткова, отново попаднахме в тигровата надпревара. Всъщност, този филм бе представителят на Балканите, а Русия за пореден път отсъства - сега изобщо.
Тази година пристигнах по средата на фестивала, но, за разлика от м.г., почти успях да хвана тигровия конкурс с изключение на „Обирджийката“ на актрисата-режисьор Хагар Бен Ашер (Израел/Германия/Франция). Всичките филми са с дата 2017 година и повечето са световни премиери . Копродукциите са 4. Прави впечатление, че в големия конкурс има двама режисьори не с първи или втори филм, както досега, откакто следя Ротердам през последното десетилетие, а с цели три: испанецът Педро Агилера и израелката Хагар Бен Ашара. Дебютантите са двама: американският кореец когонада и холандецът Даан Бакер. За разлика от предишните години, географията е доста разнообразна, доминантната досега Южна Америка е представена само с два филма, а Африка изобщо я няма. Ако м. г. преобладаваха тегобите на застаряващите хора, сега, с изключение на „Крал“, на фокус са млади, които имат проблеми с общуването, реализацията и най-вече със самите себе си. Тоест, пак с изключение на „Крал“, филмите са различни като съдържание и качества камерни екзистенциални драми, където важна роля е отредена на изображението. Това е най-визионерската селекция за Hivos Тигър, на която съм попадала. Конкурсът затвърди друга устойчива тенденция в Ротердам, както и изобщо в киното - вниманието към отношенията родители-деца в диапазона между грижовност и безхаберие.
„Арабия“ на Афонсо Ашоа и Жоао Думанс (Бразилия)е най- неореалистичният и объркан филм в конкурса. Започва обещаващо с къдрокосия тийнейджър Андре (Муриол Калиари) на колело извън града под звуците на кънтри парче. Братчето му е болно, майката я няма, за тях се грижи лелята, която, общо взето, е взела под крило всичко живо в градчето. Когато в алуминиевия завод става злощастен инцидент с работника Кристиано (Аристидес де Суса), тя праща в къщата му Андре да вземе чисти дрехи и личната му карта. Там момчето открива дневник на покойника. Толкова е заинтригуван, че се връща и чете. И така започва задкадровият разказ на Кристиано за неговите патила и скиталчества, любов и разминавания, а Андре и братчето му са забравени. Всичко това е визуализирано като неореалистични епизоди. „Арабия” е втори за Афонсо Ашоа и първи съвместно с Жоао Думанс. Отдавна не съм гледала толкова преклонен пред работническата класа филм.
„Демони в очите ти“ (Испания/Колумбия) на Педро Агилера е най-перверзният и предпоставен филм в конкурса. Действието започва във влак в САЩ, където пътува брадатият филмов режисьор Оливер (Хулио Перилан)с приятелката си и познат. Общуват на английски. Той снима красива възрастна жена. У дома си разглежда порно сайтове и попада на полусестра си Аурора (Ивана Бакеро) – акуратна студентка. Виждаме го с доста по-рошава брада пред нея в Мадрид. Тя го обръсва, майка й не е радостна от появата му. Оливер следи неотменно сестра си. Когато тя разбира, му скроява номер. Всуе - Оливер само пие вино и снима, без да трепне. Абсолютен перверзник. Дори прави секс със сестра си. Гаджето й го пребива и му изпочупва апаратурата, но какво от това. Параноя. Филмът е твърде предвзет. Не му вярвам. Орестовият комплекс е засегнат епидермално, по-важен е проблемът с незадоволимата необходимост от воайорство.
„Добре прекарано време“ на Даан Бакер (Холандия) е най-изобретателният и абсурдистки филм в конкурса. Разделен е на 5 части, решени в различна стилистика, всяка с мъжко име, и представя синове, които отказват да пораснат, а родителите им непрестанно ги обгрижват. Първата новела е суперизчистена анимация с кръгчета и реплики като в комикс, свързани с манията на Коен по шунка и мляко. Другите са игрални и с различна дължина, някои от тях – накъсани на части. Стефаан снима с фотоапарат в черно-бяло възможно най-нелепи ситуации. Киел се отправя към детството в гората. Отвлечен от извънземни като малък, Карел се завръща при родителите си в невероятна форма. Джеф заминава с приятелката си при родителите й на село и се прави на мъж в 31 054-ия ден от раждането си, забивайки колове в реката. С действено остроумие и фантазия дебютантът Даан Бакер пресъздава забавно демоните на мъжката инфантилност.
„И после светлина“ на Константин Божанове най-обратно разказаният филм, най-дългият (102 минути) и с най-млад герой в конкурса. Павел (Бари Коуган) е фрустриран 16-годишен тийнейджър, роден в Лондон и израснал с майка си българка (Маргита Гошева), с която мелят трудно. Както се чувства самотен и изолиран, той е луд по рисуването и белгийския художник Арно. Филмът разказва във флашбек неговите мотиви да побегне и срещите му по пътя до сблъсъка с идола. Константин Божанов отново е направил красиво road movie за съзряването с хотелска любовна сцена, но в „И после светлина“ жените край Павел са повече, има огромни картини и фантастичен полилей на дърво. Решен в контрасти между тъмно и светло, пастелно и неоново, филмът е визуално далеч по-концептуален, смислово по-енигматичен и по-отстранен от „Аве“. В него доминира английският език, малко се говори на френски и съвсем малко - на български. Страната ни се споменава бегло, но това е разбираемо – Павел е българин само по рождение. Това е тръпно пътуване между култури и етноси, еуфории и разочарования. Независимо от някои драматургични спадове, филмът е плътен и се гледа с интерес.
„Кълъмбъс“ на когонада (САЩ) е най-визионерският в конкурса. Той е изграден като серия от разходки на 19-годишната библиотекарка Каси (Ноли Лу Ричардсън) и 37-годишния американски кореец-преводач Джин (Джон Чо) из архитектурните забележителности на Кълъмбъс, щата Индиана. Той пристига там заради кома на баща му, виден архитект, с когото отдавна не се е виждал. Тя е останала в градчето, за да се грижи за майка си, която не знае какво да прави с живота си. Каси и Джин си говорят, пътуват и пушат. Сближават се като сродни самотни души. Интериорите са прелестни и обикновени, сградите – екстравагантни и банални, градините – изтънчени, колоритът – концептуален, а животът наоколо е замрял. Само двамата в (не)случайните си срещи са живи и донякъде трепетни. Романсът им е платоничен и наситен с резки паузи, момичешки сълзи и дълги монолози. Филмът е интересен и маниашки, но прекалено залага на думите и на финала става логореен. Роден в Корея, когонада е прославен с видеоесетата си върху историята на киното във Vimeo. Той обожава Ясуджиро Одзу и е взел за псевдоним имената на съсценариста му Кого Нода. Преди Ротердам дебютът му е представен в Сънданс, където също е направил впечатление.
„Крал“ на Найлс Аталах(Чили/Франция/Холандия/Германия/Катар) е най-сложният от постановъчна гледна точка филм в конкурса и единственият, потопен в миналото. Той е социална утопия, продължаваща тенденцията „краят на света“, лансирана от Кан 2010 и мощно развита от Ротердам. Също е разделен на 5 части, но с епилог и разказът е флашбек. През 1858 французинът Турненс (Клаудио Риверос) отива в най-отдалечената част на Чили, където иска да направи кралство. Заснет предимно в монохром, филмът показва авантюриста с хора с маски на коне и с човешки маски, със сламени дрехи и с кожи. Пътешествието му по пътя до Килипан, сина на вожда Манил, който го е поканил, е накъсвано от процеса на чилийската държава срещу него. Турненс е ту сам, ту с местния придружител Росалес, а наоколо – планини, луна, вода, индианци... На финала, стигнал до края на света, мечтателят коленичи пред оракули, а после идва Апокалипсисът. Микс от псевдоархивни и игрални кадри, визиони и метафори, игралният дебют на американеца Найлс Аталах е въздействащ и амбициозен, а визията имитира стара, прокъсана лента, запечатала отдавнашните събития.
„Секси Дурга“ на Санал Кумар Сасидхаран (Индия) е най-минималистичният, най-зловещият, най-непрогледният и най-краткият (85 минути) филм в конкурса. Започва с цитат от „Рамаяна“. Следва ритуална мъжка игра в чест на богинята Дурга. На тъмно шосе виждаме младата Дурга (Райшри Дешпанде) със сак. След малко се появява Кабеер (Вишну Вед). Видимо са влюбена двойка, която бяга от условностите. В далечината се вие пожар. Виждаме Дурга и Кабеер в бял ван със силна рок музика. Обясняват, че са за гарата. Шофьорът е русоляв, а спътникът му – арогантен в отношението към Дурга. Обидена, двойката слиза. И двамата от колата ги увещават да се върнат. Обратно във вана. Спира ги полицай-грубиян. Пуска ги. Колата спира на очукан паркинг. Мъжете излизат при други двама. Кабеер открадва от багажника нож и с Дурга побягват. Двама с бели роби на мотор ги тормозят. Отново идва ванът и ги спасява. Мъжете откриват кражбата, карат им се. Тъмнината е черна. Виждат се само номерът и осветени от фарове фигури. Двойката е отново на пътя. В далечината лаят кучета. Дурга непрестанно повтаря: „Студено ми е. Страх ме е“. Огън, индийска музика – тълпа гледа празника за богинята Дурга. Двойката се тътри по шосето, Дурга кашля. Повръща. Ванът отново пристига – вече са с маски и купонясват. Празникът – нестинари порят жарава. В колата звучи песен: „Времето трябва да се промени, мястото трябва да се промени“... Двойката се прегръща и пак слиза. Минава влак. Тишина. Колата отново спира. Осевата линия – в едър план.
От нищо и никакви повтарящи се действия, в документална стилистика и без сценарий, според мен, Санал Кумар Сасидхаран постига убийствен съспенс. Филмът е зловещо road movie за човешката деградация и невъзможността за бягство от табутата. Ефектно е наслагването на името Дурга – като мъжко преклонение пред богинята и незачитане на жената. Филмът напомня за Дейвид Линч или Том Форд, но е твърде разтеглен.
Не знам за другите заглавия, но със сигурност тук ще дойде „И после светлина“ – той е в конкурса и на 21. София Филм Фест. А „Белгийският крал“ ще открие фестивала. Още за филмовите приключения в Ротердам – в следващ брой.
 
Наградите
Журито на Hivos Тигър бе в състав: Невша Таваколиа (фотограф и писател, Иран), Диана Бустаманте Ескобар (продуцент, Колумбия), Фиен Трош (режисьор, Белгия), Амир Мухамад (режисьор, Малайзия) и Майкъл Алмерейда (режисьор, сценарист и продуцент, САЩ). И присъди следните награди:
Hivos Тигър – „Секси Дурга“ на Санал Кумар Сасидхаран (Индия)
Специалната награда - „Крал“ на Найлс Аталах (Чили/Франция/Холандия/Германия/Катар).
VPRO Big Screen - Pop Aye на Кирстен Тан (Сингапур).
Наградата на FIPRESCI – „Децата не се страхуват от смъртта, децата се страхуват от призраци“ на Ронг Гуанг Ронг (Китай).
Наградата на холандските филмови журналисти – „Белгийският крал“ на Петер Бросенс и Джесика Удуърт (Белгия/Холандия/България).
Наградата на публиката Warsteiner - Moonlight на Бари Дженкинс (САЩ).
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”