Български  |  English

Културното инженерство
на д-р Кръстев

Воля за практика

 
Днес, когато критиката е загубила някогашната си роля да възпитава вкусовете на читателската аудитория и да направлява литературния процес, идеята да се върнем към примера и практиката на д-р Кръстев изглежда амбивалентно. От едната страна стои носталгичният спомен за времето, когато „имахме критика“; от друга обаче тежи примерът на тоталитарната критика. По средата остава желанието да си имаме и ние Белински – старо, колкото присъствието на д-р Кръстев в българската литература. Защото първият ни професионален критик наистина тръгва точно оттам: от амбицията да се превърне в българския Белински. По пътя към тази цел той се старае да преобрази писателите на своето време, но преди да влияе на тях, започва от себе си.
 
Съучениците му от Първа мъжка софийска гимназия си го спомнят като момче „със средни способности“, но не и що се отнася до „рядката упоритост“. За три години успява да усвои: стенография – до степен, в която е приет за редовен стенограф в залата на Народното събрание; старогръцки – достатъчно, за да чете свободно „Илиада“; и немски, защото „ще му трябва, когато свърши гимназия“. Спокойно можем да кажем, че той е пример за това, което американците биха нарекли a self made man.
Десетина години по-късно, когато започва да редактира Мисъл, българският Белински получава пряка възможност да въздейства и върху други писатели. Още не е излязла първата книжка, когато в дома му почуква Пенчо Славейков: „черничък, с дебели устни, с нос като маслина, както се изразяваше той, с черна къдрава като на арап коса“ (по спомен на Радка Кръстева). Идва уж случайно, а остава завинаги. Кръстев всеки ден му чете „лекции“ за Немско и упорито го убеждава да замине в Германия, за да „зобне“ и той от голямата й култура. Още преди да е тръгнала Мисъл, нейният редактор е изработил механизъм за въздействие върху сътрудниците: обещава на своя връстник Славейков да му изпраща хонорар за всяко произведение, което ще прати от Германия. Ефектът от немското възпитание на Славейков е ясен за всички: той формира в основни линии неговото присъствие в българската култура. Редакторът на Мисъл ще получи точно това, което желае – „истински“ модернист, достоен да дава пример на всички други писатели. Нищо, че години по-късно модернистът ще се оплаче от своята младост, преживяна в мъглите на „туй пусто Немско“.
Най-живописният пример за неговата конструктивистка практика е случаят с Кирил Христов от последните години на XIX век. След година, прекарана в Триест, и сполетян от болест, младият поет се завръща в България. Д-р Кръстев веднага го приютява – и в творчески, и в буквален смисъл. По негово настояване младежът събира своите песни в книжка под заглавие „Песни и въздишки“. Няколко месеца по-късно, след като поредният опит на Христов да учи нещо, този път в Брюксел, се проваля, Кръстев го уговаря да замине отново в Италия. Използва и познатия механизъм за финансово стимулиране: отпуска аванс и обещава да му изпраща периодично пари, но само при условие, че записва всеки ден своите „отчаяни трепети“. Той знае какво точно иска да получи от талантливия младеж: стихосбирка с „ако не изключително, то преимуществено от любовни стихове. Инак ще лежат книгите в лавиците на книжарите“. Непрекъснато пише на Кирил Христов, за да го стимулира и контролира. Стратегията му дава добър резултат. „След лудо прекарана нощ … аз със шеметна за сън глава се улавях за перото и, макар под форма на бърза импровизация, почти всеки ден гледах да си заслужа онова, което получава душата ми от тая хубава страна и от тоя пламенен народ.“
Когато стихотворенията започват да се натрупват, Кръстев замисля нова стихосбирка и внимателно преценява как да я назове. „Иска ми се да нарека стихосбирката ви „любовни трепети“ и може да го сторя, макар да е малко башибозушки от моя страна. Ама тогава ще трябва отчаяни любовни стихове да напишете, белким стоплим, разпалим, разчувстваме тая тъпа България, за която любовта съществува само зад вратата“.
Трудно изглежда да си представим поведението на трезвия Кръстев като „башибозушка“ проява. Впрочем, когато става въпрос за любов, той далече не е толкова студен и въздържан, колкото всички го мислят, но за това ще говоря по-нататък. В края на XIX век амбицията му е да разклати патриархалния стереотип на представите за приличие в българската литература, да размрази страстите на българските поети като кръщение в индивидуализма на модерния светоглед. Едва ли е имало по-добро оръдие за изпълнението на тази цел от младия Кирил Христов. Излишно е обаче да подозираме Кръстев в задни мисли и лицемерие. Неговият конструктивизъм нерядко протича в бащински интимен режим; той възпитава своето протеже с изключителна търпеливост, прибира го у дома си, наставлява го, спасява го, когато се забърка в пореден скандал. Тук вече трябва да забележим една специфична особеност в характера на младия доктор (по това време той е само 30-годишен): неговия добре изразен Пигмалионов комплекс. Той упорито търси подходящ човешки материал, грижливо го обработва, вдъхва му от своята душа, постига желаната форма и после се влюбва в това, което е сътворил, често и почти безрезервно го хвали. Тогава, когато творението се разбунтува, с бащинска търпеливост се опитва да го върне в правия път. Съществуват обаче граници, чието прекосяване превръща любовта в откровена ненавист. Нещо подобно забелязва невротичният, но силно интуитивен Кирил Христов, когато сравнява отношението на Кръстев към себе си с поведението на „ревнива жена“.
Разбира се, съществуват писатели, които отказват да бъдат конструирани според визията на д-р Кръстев. Такъв е например Алеко Константинов. Всеизвестно е, че главният редактор на Мисъл храни към него искрено уважение. Убеден, че Щастливеца разпилява своята дарба в писането на анекдотични историйки и вестникарски антрефилета, в ранната пролет на 1897 г.  той се опитва да го придума да замине в Италия, например заедно с Кирил Христов, комуто възлага ролята на парламентьор. Опитва и познатия метод на финансово стимулиране: Алеко ще получи няколкостотин лева аванс срещу пътните бележки, които ще праща оттам. Нищо не помага. Щастливеца отказва под предлог, че имал да води някакво важно дело. Може би наистина не е обичал д-р Кръстев, както твърди Кирил Христов. Ако го беше послушал обаче, нямаше да отиде в Пещера през фаталния май, ами на излети „до Капри, до Помпей, по Везувий…“.
Разбира се, има и писатели с различен характер. Най-типичен сред тях е Петко Тодоров. Случаят Петко Тодоров, трябва да кажем в този контекст, защото българската литература от първата половина на XX век не познава друг така добре изразен пример на концептуално създаден творец. Тандемът Кръстев-Славейков работи добре (и) като механизъм за производство на модерни творци. Все пак през 1904 г., когато Славейков в момент на криза обявява, че се е отказал да пише поезия, д-р Кръстев, обичащ фразата „Не е човек този, който не твори“, не се поколебава да му надпише една своя книга с думите: „На бившия човек“.
Извън Мисъл културното инженерство на Кръстев намира добри възможности за развитие в университета, сред студентите с литературни амбиции. Неговият Семинар по естетически анализ придобива авторитет и слава на място, в което избрани младежи биват инициирани в пространството на голямата литература. Там критикът свещенодейства с ясното съзнание на жрец, който извършва култова практика. Заради чуждите думи и сложните термини студентите тайничко го наричат „Трансцендентния и Иманентния“. Трябва да се прочетат спомените на писатели и не-писатели, участници в семинара (Григор Чешмеджиев, Стилиян Чилингиров, Малчо Николов, Стефан Попвасилев, Боян Пенев), за да се очертае сложната представа за този – от една страна, въздържан и достолепен, недостъпен и даже малко надменен, от друга страна – всеотдаен, грижовен и сърдечен човек. „Той подкрепяше дейно всеки студент, у когото откриеше известни заложби, насърчаваше го и го привличаше“ (Малчо Николов). „Като забележеше, че някой от неговите студенти проявява по-особени интереси към съвместната работа, той го вземаше под своя закрила. Намираше му книги и помагала, упътваше го, съветваше го, внушаваше му тема за работа, дори печаташе в Мисъл негови писания, с една дума, правеше всичко възможно, за да го насърчи и да създаде научен работник от него.“ Това са думи на Кръстина Гичева-Михалчева, която прозорливо улавя тъкмо конструктивисткия елемент в поведението на Кръстев: „съветваше“…“внушаваше“ …“да създаде научен работник от него“. Усилието да се създадат млади писатели и критици за д-р Кръстев е въпрос на мисия, а не на професия; то започва, но не завършва в университетските зали. Той работи заедно с избрани студенти в Народната библиотека, възлага им съчинения, които поправя с подробни напътствия, кани ги у дома си на индивидуални срещи и колективно – на чай и беседи по философски теми.
Специално внимание трябва да отделим на неговите усилия да произведе интелигентни жени. Пише три статии, посветени специално на жените и висшето образование в България. Въпросът може ли жените да учат в университета за Кръстев е равностоен на въпроса „дали България е културна страна“. Особено интересна е третата статия, Две думи за студентката, от 1904 година. Не си спомням подобен текст от друг писател в първата половина на ХХ век. В него авторът проявява изключителен за своето време усет към социално-историческата конструираност на половите „същности“, към предразсъдъците във възгледите за „природата на жената“. Той анализира интелектуалното развитие на жените като пряка последица от – а не като причина за – тяхното положение в обществото. И понеже жената винаги е била жертва на „нашата несъвършена култура и нашите жестоки и несправедливи към нея обществени установления и навици“, Кръстев проявява волята да поправи тази несправедливост, да пренареди възпитанието на жените, макар и в скромния периметър на личните си възможности. Като документално свидетелство цитирам отново Кръстина Гичева-Михалчева, една от първите жени-критици, подготвена в семинара на д-р Кръстев. „Мнозина от професорите ни смятаха, че ние само пречим на студентите да внимават в час, гледаха на нас с явна досада и нямаха сериозна вяра в нашите сили. Д-р Кръстев, наопаки, ни тачеше в семинара си като равноценни със студентите. Той ни задаваше теми и задачи на еднаква нога с мъжете и изискваше от нас същото, каквото и от тях. Рефератите ни биваха четени в семинара и критикувани със същата строгост, както и тия на студентите.“
Боян Пенев е разказал любопитен спомен за сбирка на Естетическия семинар, когато Валерина е трябвало да направи анализ на едно стихотворение от Конрад Майер. Оказва се в крайна сметка, че нейното затруднение да разтълкува образа призрак не се дължи на женска умствена недостатъчност, а на елементарна грешка в превода на Пенчо Славейков, който превел думата Geist (призрак) като гост (Gast). Пенев изобщо е доста строг съдник на д-р Кръстев, особено когато става дума за неговото поведение в женска компания („голяма доза тартюфщина… Аз не мога да го търпя в женско общество.“). Наистина не е лесно до улучим точната граница между професионални амбиции и лично пристрастие в начина, по който Кръстев възпитава своите способни студентки. Цяла студия може да бъде написана за природата на любовта в неговия характер. Тя непременно ще тръгне от онази противоречивост в излъчването и поведението, за която неизменно си спомнят всичките му познати. „Аз не съм такъв, какъвто ме виждат другите – казва самият Кръстев пред Чилингиров. Всичкото недоразумение на хората спрямо мен се състои във вечното противоречие между моята външна и вътрешна природа.“
Фокус на „вътрешната природа“ у Кръстев е любовта. Нямам предвид само любовта като сексуално привличане. Пред Мара Белчева, при това в напреднала възраст, той заявява: „Без любов човек би се вкочанил. Колкото по-силна е личността, толкова е по-широко нейното обятие“. „Широкото обятие“ метафорично се появява и в спомените на Чилингиров: „Душата му не можеше да остане празна, незапълнена от привързаност към някого“.
През второто десетилетие на века Кръстев развива страстта си да съгражда личности, да конструира души в нова посока. И трябва да кажем, че това са предимно женски души – вероятно като по-чувствителни и податливи на влияние. Документална основа на следващите ми наблюдения е писмо до Мара Белчева от 21 август 1916 (цитирам по варианта в наскоро публикуваната книга върху кръга Мисъл от Михаил Неделчев). Белчева по това време е в Германия и вече от няколко години – епистоларен изповедник на уморения и обезверен критик. Макар че в писмото, което цитирам, няма и следа от униние. Щастлив и приповдигнат, Кръстев разказва за едно посещение в Сливен, на гости при своите „две любими студентки“ Ганка и Жана. И двете, както изглежда, са влюбени в своя професор – за Ганка Коева това е известно, но и за Жана авторът казва, че изпитва „чувство към мен, нящо подобно на обич“, щом като го оприличавала на един водопад в Балкана. Моята цел обаче не е да разровя интимните радости на петдесетгодишния мъж, а да изведа от описаните събития конструктивисткия елемент в неговото поведение, да го представя като ловец и конструктор на човешки души.
През последните няколко години, пише Кръстев, „пътувам – и из провинцията сега, и в живота си въобще – на лов за хора, за души“. Посещението в Сливен го прави изключително щастлив, защото попада на цяла „галерия на души“ и уловът му е рядко богат: „Отдавна не бях се нахвърлял така на душата и ума на хората … тоя път се връщам много богат“. Следват страници, в които са описани конкретни случаи. Най-напред младата госпожица Стела Михайлова – умна и привлекателна, но влюбена в идеята за „независимост и свобода на душата от оковите на каквато и да е привързаност“. С умели тактики: от разпален разговор, в който „й надвих и теоретически“, до вметване на елементи от техния частен разговор в публичната си реч за св. Климент, Кръстев успява да разтърси момичето, а „аз именно това искам, и още някои други малки работи и ми се струва, че ледът може да бъде счупен и водата-живот да потече в душата й“.
После идва една болна, с „полупарализирани движения средна пора жена“. Кръстев й ходи няколко пъти на гости, за да даде „нова храна и насока на душевния й живот“: „само се помъчих да й разкрия съзнанието и душата за екстазите на собствената й душа, да скъса с външния живот и да живее само в себе си и за себе си“. Докторът, с други думи, се опитва да направи от болната, самотна жена „модерна душа“ – като героиня в поемите на Славейков или в идилиите на Тодоров. Той дори се зарича да отиде отново в Сливен, тъй като там „имало една безнадеждно болна, много интелигентна и безкрайно добра госпожа“.
Ще прескоча другите случаи, описани в това пространно писмо, за да завърша с един двусмислен момент. Малко преди края на публикувания текст Кръстев си пожелава да види Мара Белчева у дома – за да издирват заедно хора, които могат да променят: „Елате си вече. И ще видите, какъв народ ще събера наоколо ви и какъв хубав живот ще заживеем и колко душѝ ще открием и отворим за живота, за осъзнаване на тяхната собствена природа…“. Не знам защо, но в този момент си спомних за кореспонденцията между маркиза дьо Мертьой и виконт Валмон в „Опасни връзки“ на Шодерло дьо Лакло. Разбира се, д-р Кръстев не е мадам дьо Мертьой. Той преследва душите, но само за да ги върне в пътя, който искрено мисли за прав. И това е пътят, по който минава самият той – както Пенчо и Пейо, и Петко: пътят на всяка модерна душа от ранните години на предходния век.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”