Български  |  English

Не искаме културата ни да попадне под пресата на нова цензура

 

Още неизлязъл на екран, новият филм на Алексей Учител предизвиква бурни страсти в Русия. Във връзка с това публикуваме текста на Алена Сълнцева в Газета.ru и Отворено писмо на руски кинематографисти.
 
За честта на последния император
 
Вчера млад човек ме попита защо кипят страсти около филма „Матилда” на Алексей Учител (премиерата му е предвидена за 25 октомври 2017 г. - бел. ред.), докато „Викингът” на Андрей Кравчук (излязъл на екран в края на 2016 - бел. ред.), където руски православен светец е показан не просто като любовник на темпераментна балерина, а като убиец и насилник, не предизвика никакви особени протести. Захванах се да проверя и това се потвърди – реакцията на „Викингът” е несравнима с прекалено не тривиалната дискусия за „Матилда”.
Разбира се, и „Викингът” бе обвинен в изкривявания, макар че не толкова на княз Владимир, колкото изобщо на историческата истина и руската история. Дори е имало опит да се пусне петиция за забрана на филма, но без успех. И мисля, че нещата не опират само до безграничния административен ресурс на продуцента на филма Константин Ернст, а до това, че покръстването на Русия днес не е толкова актуално, както събитията със столетна давност, с които по сложен начин се оказа свързана легитимността на съвременната държава.
Преди повече от година в „Российская газета” публикуваха интервю с Тихон Шевкунов[1], който отчетливо изрази отношението си към бъдещия филм „Матилда”. Той оцени трейлъра му като „клевета за реални хора”. Именно на неговото мнение като най-важен авторитет по-късно се основа Наталия Поклонская – инициаторът на публичните нападки върху филма: Четох изказванията на Тихон Шевкунов, който твърди, че това е изкривяване на историческите данни. За други изказвания не знам нищо.
Що се отнася до конкретните съображения на Шевкунов, в миналото завършил сценарния факултет на ВГИК, а днес йерарх на Руската православна църква, може да се спори, но те са напълно ясни. Ключът е именно в думата „реални”.
Киното в своята столетна история неведнъж успешно е заменяло реалността, Шевкунов знае това прекрасно. Затова и твърди, че немалка част от нашите зрители ще възприемат филма, пуснат в годината на столетието от революционните потресения, като реалната история на Русия. И на него му се струва напълно неприемлива реалност, където животът на руския император, канонизиран от РПЦ като светец, е представен в редица сърцераздирателни сцени от „любовен триъгълник”, в които Николай и преди, и след женитбата мелодраматично се мята между Матилда и Александра.
По каква причина личният живот на Николай ІІ се оказа толкова важен? Да, историята с Матилда Кшесинска, балерина и любовница едновременно на няколко велики князе, е била шумна, ярка, привлякла вниманието. Ето, например, записка от дневника на директора на Императорските театри Теляковски от 15 ноември 1910 г.: Всички са доволни, всички са радостни и прославят необикновената, технически силна, нравствено нахална, цинична, нагла балерина, живееща едновременно с двама Велики Князе и не само не скриваща а, напротив, включваща и това изкуство в своя вонящ, циничен, безмерен венец на човешката мърша и разврат. Много я аплодираше дори съпругата на моя Министър, която не аплодира никого.
Съдейки по тези записки, нравите в двореца не са били прекалено порядъчни, но малко ли са клюките, още повече, известно е, че след женитбата си Николай се разделя с Кшесинска. Обаче отношението към сакрализираните преди фигури е еднозначно отрицателно. Нито царят, нито роднините му предизвикват любов и почит. Кой е виновен за това? Това е главната тема на разногласията.
Ако са си виновни те самите, значи, и революцията е била не бунт на простолюдието, а закономерна реакция срещу не справилата се със задачите си власт. А ако монархът е жертва на клевета, всички тези революционни настроения всъщност са резултат не на лошо управление, а са привнесени отвън от врагове завистници. Схемата е проста, но сега е точно времето на простите схеми.
Разбира се, в основата на днешните бурни обсъждания всъщност не е съдбата на филма „Матилда” на режисьора Алексей Учител и неговата кинокомпания „Рок”, която, в допълнение към държавната субсидия, е вложила доста средства; причината за тези обсъждания е отдавнашната борба на идеологиите.
Да си спомним съвсем друго време и филма „Андрей Рубльов” на Тарковски, днес смятан за класика. Съветската партийна власт го качва на рафта, смятайки го за недостатъчно съветски според идеологията. Но върху него се изсипват упреци и от другата страна – критикът на властта Александър Солженицин обвинява режисьора в неразбиране на съвременната Русия – не съветската, а духовната, религиозната. Според него, в главния герой Тарковски вижда преди всичко себе си – светски художник в конфликт със социума, а не иконописеца Рубльов, който е живеел в духовна хармония с истинската вяра.
Солженицин пише: Тарковски” се е обрекъл да не се издигне до купола на духовния живот на избрания от него персонаж и на ХV век, и да подменя тази висота на духовното зрение, християнската умотворителност, светлото съзерцателно миростояние, които обладавал Рубльов, със самоделни търсения на най-простите и дори банални морални истини, но понятни за дефектно-интелигентния зрител от съветската епоха. Или плоски (но намекващи) сентенции: „Всички търпи тя, родната Русия, всичко ще изтърпи... Дълго ли ще е така? – Вечно”.
Отдавнашният спор между застъпниците на особения руски път и тези, които биха искали да видят Русия като обикновена европейска държава, днес изглежда трагикомична пародия.
Никому неизвестната „Обществена руска организация „Християнска държава – Свята Рус” изпраща писма до кината със закана, че ако показват богохулни филми, ще ги накажат. Единствената задача на тази комично-патосна компания до днес беше борбата за отказ от паспортите, включващи страшното число на Звяра. Сега пък започнаха да защитават Святата Рус, Светия Цар, Царицата, та чак макар и не светия, но велик Путин. Нали Путин е единственият човек във властта, който Истински Обича Русия и народа (правописът е запазен).
Съчетанието между любовта към православието и любовта към върховната власт е органично, сякаш никакви други християнски добродетели, изглежда, не знаят тези привърженици на Святата Рус.
„Враговете на Русия”, според тях, само чакат масови протести, пролята кръв, за да съсипят православното отечество. Но протестите нямало да закъснеят, тъй като народът нямало да понесе поругаването на Господаря.
Не би си струвало даси напрягаме съзнанието с подобна безсмислица, ако тази логика не беше пародия на по-сериозната идеологическа настройка, която днес изглежда на властта по-подходяща и по-ефективна от т. нар. либерални идеи. Измисленото от наследниците на руските религиозни мислители митично учение за „руското православие”, имащо много малко общо с реалния исторически процес и дори в някаква степен отричащо историята като реален процес, днес е необходимо. В този смисъл, паметта за 1917 г. е действително важен държавен резерв, обаче е напълно непонятно какво означава той.
Ако се признае за престъпна революционната власт, трябва да се отиде до край и да се смятат за престъпници нейните наследници: и Сталин, и цялата съветска държава. И какво тогава ще се случи с приемствеността и примирението около традициите на руско-съветския свят? От друго страна, също е невъзможно да се признае революцията като законна поне в едно – всяка власт е от бога и не бива да се сменя.
Всъщност, съдбата на Николай ІІ се превърна някак в символ на неразрешимата дилема.
Канонизацията на царското семейство идва от Запад, през 1981 година Руската православна църква зад граница взема решение за причисляването на всички загинали заедно с царя към мъчениците. (Между другото, това става четири години след смъртта на Матилда Ксешинска, но това едва ли може да смятаме за важно.) Трябва да минат още двадесет години, за да бъде царското семейство канонизирано и в Русия. При това, тези години минават в спорове. Съществува мнение, че има смисъл да се канонизират само децата, но побеждава позицията, че царят и царицата също трябва да се признаят за великомъченици. И още – Руската православна църква, за разлика от Западната, отказва да провъзгласи за свети хората, поделили участта на Романови: лекаря-католик и гувернантката-лютеранка, по причина на отсъствие на сведения за техния религиозен живот и личното им благочестие.
Така че, въпросът за политическото значение на канонизацията не е изпразнен от съдържание. Линията, която потомците на първата руска емиграция смятат за най-важна за приемствеността на империята, побеждава.
Може само да съчувстваме на режисьора Алексей Учител – той се е натъкнал на такова болно място, откъдето скоро няма да престанат да се носят вопли и заплахи.
В търсене на идентичност, съвременното руско общество няколко пъти се обръща към идеалния образ на Русия, която загубихме. Да си спомним отдавнашния „Сибирският бръснар” на Никита Михалков и не толкова далечната му екранизация по Бунин „Слънчев удар”. Това са не просто филми, а идеологически послания, отговор на потомъка на руски аристократи на създадения образ на бедната, крадлива и нещастна Русия. Образ изкривен, както се смята в интелигентските среди, а според мнението на някои – и съчинен от онези, скочилите с оръжие в ръка заради дяволите на уседналостта, за които така неловко напомни скоро на страната и света Пьотр Толстой.[2]
Прогонено от политическото поле на откритите дискусии, поддържано не от народа, не от избирателите, а от тайните знаци на висшестоящите и телевизионния кич на техните слуги, това идеологическо противоборство неизбежно ще се разкъса или с казашки премени, или със свински глави, или с писма до кината в защита на поруганата кинематографична чест на царя.
Тайните привърженици на Руския свят, на имперската традиция и масонския заговор днес още не се чувстват пълни господари на положението, но вече изпращат младежи да опипат почвата: дали няма да има всемилостиво разрешение за по-нататъшни действия?
Тълпата винаги е готова да поддържа такова нещо, достатъчно е само да й свирнеш, и може да громи кина, театри, изложби; и Ермитажа да върне на наследниците, и Крим е наш, и Кавказ е наш, и Гибралтар, и комунистите също са наши, тези сталински соколи.
Проблемът е в това, че светът неведнъж е минавал през всичките тези увлечения и те не са довели до нищо добро. Но ние пак вървим по същите следи. На Шевкунов не му харесва да посрещнем столетието от крушението на династията със сърцераздирателна холивудска мелодрама. А пък, според мен, честно казано, по-добре мелодрама на екрана, отколкото трагедия в реалността. И не ми трябват сакрални образи, защото цялата предишна история на човечеството ни е научила, че колкото по-сакрална е светинята, толкова по-кървава е войната.
Така че, по-добре да излезе костюмен филм със сърцераздирателни сцени от любовен триъгълник, пък и на хазната ще й излезе по-евтино, отколкото скъпоструващи операции за защита на националните интереси пред целия кръстен и некръстен свят.
Алена Солнцева
Газета.ru, 04.02.2017 г.
 
Не искаме културата ни
да попадне под пресата
на нова цензура
Открито писмо на руски кинематографисти по повод ситуацията около филма „Матилда”
 
Филмът на Алексей Учител „Матилда” би трябвало да излезе на екран чак през октомври 2017 г. и още никой не го е гледал. Но от известно време се води кампания против него, която само недалновидни хора биха сметнали за своеобразна реклама. Депутатката от Държавната дума Наталия Поклонска вече втори път има намерение да инициира прокурорска проверка по подозрение за оскърбяване на чувствата на вярващите. Вярващите били загрижени, че канонизираният от Руската православна църква император Николай ІІ може да бъде показан не съвсем в облика на „светец”: в основата на филмовия сюжет е неговият роман (прочее, приключил още преди коронацията и женитбата) с балерината Матилда Кшесинска. Не стига това, ами стана известно за изпратени в кината на страната писма от името на някаква организация, наричаща се „Православна държава – свята Рус”, със заплахи към разпространителите, които ще рискуват да покажат „Матилда”. Тези писма съдържат призиви към подпалване на кина и насилствени действия.
Ситуацията около „Матилда” се вписва в редица други конфликти от последно време на територията на културата: забраната на операта „Танхойзер”, погромът на изложбата на Вадим Сидур, недоволството от изложбената политика на Ермитажа. Във всички тези истории като видима сила се изявяват т. нар. „православни активисти”, но официалната Църква не дава оценка на случващото се. Изчаквателна позиция заема и Министерството на културата.
Ние, кинематографистите, особено от по-старото поколение, добре знаем какво е цензура, опропастила съдбата на художниците и препятствала развитието на изкуството в продължение на десетилетията съветско време. Не искаме културата ни да попадне в пресата на нова цензура, каквито и влиятелни сили да я предизвикват. Искаме да живеем в светска демократична страна, където не само по Конституция, а и на практика цензурата е забранена.
Инициатор на писмото е Киносъюзът, но са поканени да се подпишат и кинематографисти, които не са негови членове, тъй като заплахата е всеобща. Засега е подписано от 46 човека, сред които: Андрей Прошкин (председател на Киносъюза), Андрей Смирнов, Андрей Плахов, Павел Лунгин, Борис Хлебников, Александър Кот, Александър Зелдович и др.
 
Meduza, 7 февруари 2017 г.
 


[1] Архиерей на Руската православна църква, епископ Егориевски, викарий на патриарха на Русия, ректор на Сретенската духовна семинария, отговорен секретар на Патриаршеския съвет по култура, съпредседател на Църковно-обществения съвет за защита от алкохолна опасност, църковен писател.
 
[2] Далечен родственик на граф Лев Николаевич Толстой. Завършва журналистика. Ярък привърженик на Путин, бивш телевизионен водещ и продуцент. Заместник-председател на Държавната дума на Руската федерация.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”