Български  |  English

Пряко
от мястото на безхаберието

 

На 5 февруари една жена загина, убита от срутването на конструкцията за осветлението в тунел „Ечемишка“. По телевизиите назоваха и изписваха събитието като трагедията от тунела „Ечемишка. Звучи близко до определение за жанр в изкуството.
Преди време БНТ отново въведе надписи в крол за новините си, чийто телеграфен стил не предполага метафори и етикети, а „прав“ разказ за онова, което хората трябва да знаят – дали ще има парно, дали ще има тунел, дали ще живеят… А репортерите използваха думите за по-бързо трогване на зрителите. Застанаха пред тунела и снимаха себе си пред мястото на събитието. Само че от това събитие не става.
И докато репортерите сновяха от София до „Ечемишка“, очакването за награда на филмовата академия за „Сляпата Вайша“ отведе писателя Георги Господинов в „120 минути“ по bTV. За да чуем от писателя нещо много важно – бездарието и безхаберието са опасни за живота. Литературата изпревари журналистиката.
Защото в журналистиката пресъздаването на действителността е заковано между две възможности – добро и зло. В централните емисии гледаме как всеки ден едва оцеляваме във всекидневна трагедия, а с извръщане към другата камера говорителите ни казват да се преродим чрез успеха на дузина българи, които печелят тенис турнир, снимат се със Спилбърг, красят червен килим или просто пишат истории. Какъв ли е жанрът на събитие като номинацията за „Оскар“? Сага, драма, трагедия? На телевизиите не им беше достатъчно да назоват разказа на Георги Господинов просто литература, искаха да е нещо по-епично.
Но дори в тази „добра новина“ има бездействие. Бездействието на телевизиите да откриват талантливите хора трябва да е причината да не видят досега Теодор Ушев. Българинът има филми от 2005 г., но нито един директор на филмовите програми не е предложил да бъде купен някой от тях. Едва след номинацията за „Оскар“ БНТ ще покаже филма на Ушев и Господинов.
За „Ечемишка“ всички институции бяха питани кой носи отговорност за „нелепия инцидент“, за „трагедията“, за „злополучния тунел“. Какво ли е да си дежурен репортер в такъв ден, какво ли е да ти е в „ресора“ подобно събитие – вероятно е невъобразимо. Понякога пред екрана забравяме, че журналистите също преживяват видяното и изреченото. Затова е разбираемо, че си изобретяват речник, за да оцелеят там – на „мястото на събитието“. Само че този речник с псевдодуми не описва, а отписва същността на събитието. Тунелът не е злополучен. И не гледаме злополука. Думите са други – безхаберие, бездействие. Инцидентът не е нелеп, нелепа е работата на хората, които са заявили, че могат да я свършат – в тунела, в правителството, в НС…
Една седмица журналистите по всички канали „изобразяваха“ бившата министърка Лиляна Павлова чрез собствените й думи; после назоваваха фирмата, която е трябвало да ремонтира осветлението в тунела още преди десетилетие, но никога не е започвала, защото държавата й попречила; изобразяваха и сегашната фирма, която влизала всеки ден да сменя крушките, но не можело да се спре движението в двете посоки на този тъй важен път. И докато всички обясняваха колко трудно, колко невъзможно, колко скъпо е било да се предотврати смъртта на един човек, за седем дни осветлението беше сменено. Без обществена поръчка, без обяснения откъде са намерени парите, без пленарни заседания и анкетни комисии, служебното правителство смени осветлението в тунела, докато следствените органи още събираха доказателства за човешкото бездействие. Ето това е трагедия! Да разбереш от новините, че само една седмица е била достатъчна за предотвратяването на случилото се.
На фона на тези новини в Широка лъка организираха подписка за изгонването на две деца от Афганистан, настанени в дома за социални грижи. В новините директори на училища и кмет обясняваха, че никой не ги е информирал, никой не ги е „подготвил“ как да се справят с „такива деца“. Новините за тунел „Ечемишка“ показаха, че държавата я няма, срутила се е. Но в Широка лъка не са видели този хабер и чакат държавата да ги научи как да се отнасят към две момчета, които нямат държава. Преместиха децата в Пловдив, а оттам в „неизвестно място“, съобщиха по БНТ 2. И спряха с новините за тях.
А може би убийството в тунела „Ечемишка“ е нашият хабер, че сме сами. Че ще се наложи да взимаме решения и да поправяме тунелите между себе си за една седмица. И повече да разчитаме на литературата. Тя поне може да ни подготви как да говорим с други хора.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”