Български  |  English

Леа Иванова и Еди Казасян
в игрален филм

 

„Пеещите обувки“, 2016, България, 141 минути, режисьор Радослав Спасов, продуценти: Гергана Станкова и Радослав Спасов; с подкрепата на: НФЦ, Програма “Култура” на Столична община, БНТ, НДК; сценарий: Радослав Спасов, Георги Данаилов; оператор Веселин Христов, музика Виктор Чучков, в ролите: Рая Пеева, Донна Бангьозова, Ернестина Шинова, Юлиян Петров, Борислав Чучков, Александър Алексиев, Киара Столарски, Александър Иванов, Ана Китанова и др.
Награди: Специалната награда на журито „Сребърен Георгий“ от Москва.
По екраните от 10 февруари.
 
След документалния филм „Страсти по Леа“ (2000) на Николай Йотов, светла му памет, посветен на джаз легендите Леа Иванова (1923 - 1986) и Еди Казасян (1930 - 2004), най-сетне по екраните излезе игралната версия за тяхната сложна любов, страстта им по музиката, колизиите им по времето на тоталитаризма, динамиката на европейските им турнета, тайните на досиетата... Един от сценаристите на документалния филм, Радослав Спасов, се захвана преди години с игралния проект „Момичето от площад „Славейков“. Той се оказа драматичен и мъчителен. Важното е, че вече имаме игрален филм с друго заглавие за двамата ярки музиканти, осветили България в тъмно време.
Радослав Спасов завърши третия си режисьорски филм 12 години след „Откраднати очи“. Любопитно е, че и двата се върнаха с успех от конкурса на Московския фестивал: първо Весела Казакова получи награда за женска роля, а сега новият филм спечели втората по значимост награда – Специалната.
Рамката на „Пеещите обувки“ са преживяванията на посребрения Еди Казасян (Борислав Чучков) при четенето на досието на Леа Иванова, когато нея вече я няма. И подобни кадри са своеобразен драматургичен рефрен във филма. Това е обяснимо – събитията са разказани през неговия поглед. Но, колкото и травматични да са преживяванията на героя, заниманието с досиетата по този начин е просто поредно в игралното ни кино.
А екранната съдба на героинята, наречена Лиа, започва от детството (сладката Киара Столарска) в Истанбул... Малкият Еди (чуден Александър Иванов) се побърква по ефектната пораснала Лиа с „пеещите обувки“ в София (Донна Бангьозова), която на свой ред е влюбена в джаза и в музиканта евреин Леон Алфас (Александър Алексиев) от „Оптимистите“, който заминава за САЩ.
Идва ред на Лиа с американските песни, нечовешката виталност, опърничавия характер, проблемите с новата власт, истинската среща с Еди или Едушка (Юлиян Петров), както го нарича тя, концертите, турнетата в чужбина... Това е по-голямата част от филма, огряна от фантастичното изпълнение на Рая Пеева – до такава степен младата актриса се потапя в образа на певицата, че постига дори магнетичното й излъчване. Остарялата и болна Лиа е поверена на Ернестина Шинова. И тя се приближава вълнуващо до харизмата на Леа Иванова.
Тъй като Еди Казасян е предоставил личния си архив на Радослав Спасов, той разполага с много любителски документални кадри. Те, заедно с основните моменти от съдбата на Леа Иванова, нейните изпълнения, спомените на съпруга й и фикциите, създават впечатление за плътност в представянето на свободолюбивите артисти по време на несвободата. И след като виждаме конкретни гастроли, места, години, не проумявам настояването на Радослав Спасов това да не е „биографичен филм“, т.е. отказа му от ангажимента да бъде достоверен. На пресконференцията на „Златна роза“ дори се аргументира с факта, че е сменил името на героинята. Но едно „и“ не заменя съдбата на Леа Иванова, колкото и авторски измислици да съществуват във филма.
Актьорите са подбрани чудесно и са толкова добри, че увличат зрителя в емоциите на героите до края. Пастелният колорит, работата със светлината, адекватните костюми и филмовите плакати създават усещане за епохите. И все пак, дори през камерата на талантливия и прецизен Веселин Христов се улавя лека бутафория.
Филмът би бил по-органичен, ако монтажът не е толкова хаотичен и тромав. Трудно се следи действието, защото режисьорът настоява да ни показва нещо по няколко пъти или в различни вариации, плюс любимия му флашбек. Разбира се, в избраната конструкция той е неизбежен и работи, но цели епизоди плачат за съкращение. Така разказан, „Пеещите обувки” е по-подходящ за сериал.
И все пак, колкото и разтеглен да е третият режисьорски филм на големия оператор Радослав Спасов, в него се оглеждат важни съдби и сложни времена. И си струва да бъде преживян.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”