Български  |  English

Случаят Вера Недкова

 
В края на 2016 г. в Националната галерия се откри мащабна юбилейна изложба, посветена на едно от големите имена в българското изкуство – Вера Недкова. Експозицията е разположена във всички зали (с изключение на две) за временни и постоянни изложби на втория етаж във филиал Двореца. Организаторите заявяват, че за първи път ще бъде представено цялостното творчество на художничката с акцент върху живописните платна и рисунки от дарението, което тя прави на държавата в лицето на Националната галерия през 1995 г. Включени са 222 произведения, от които 137 живопис и 85 рисунки, които проследяват творческия път на Вера Недкова от Виенската художествена академия (1923-1930) като студентка на проф. Карл Щерер, през изложбите й в България през 1930-те години и произведения от 60-те, 70-те, 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Голяма част от тях са непоказвани до момента и се пазят в дома-музей на художничката.
Фактите от житейския и творчески път на Вера Недкова са достатъчно добре познати на специалистите. Затова е странно защо Националната галерия решава да отбележи 110-годишнината от рождението й две години преди датата на събитието. Може би са открити някакви нови данни, които сочат, че тя е родена през 1906, както е обявено в материалите за пресата, а не през 1908 година, както се смяташе досега. В експозицията обаче това не е упоменато. А и като цяло, освен картини, рисунки, някои обекти от архива й и 3-4 цитата от текстове, посветени на нея, на вниманието на публиката не е представено нищо друго.
Похвално е усилието на Националната галерия да събере такова количество произведения и да ги представи пред българската общественост. Така наистина успяваме да си припомним какво богато наследство имаме. Любопитно е обаче защо най-голямата ни институция, посветена на съхраняване на паметта за изкуството, не се опитва да осъвремени и обогати подхода при поднасянето на „материала”. Ако се спрем на конкретния случай – Вера Недкова е специфично явление в българското изкуство. Биографията й по нищо не съвпада с тези на повечето други наши художници от периода, имайки предвид положението на семейството й. Както знаем, работата на нейния баща Тодор Недков като виден дипломат открива пред нея възможности, за които много други могат само да мечтаят. Тя е част от съвременните процеси в изкуството, а не се опитва да се впише в тях и да ги догонва. Едва ли някой друг от родната сцена може да се похвали с приятелства и контакти със Зигмунд Фройд, Стефан Цвайг и Робер Музил, както и с художници, като Кокошка и Шиле. Затова изборът на художничката да се завърне в родината си и да продължи да работи и да се развива в България прави позицията й изключително интересна за изследване.
Всички запознати говорят за богатата ерудиция, виталност и интелектуалното сладкодумие на Вера Недкова. В настоящата изложба обаче този пласт отсъства. Освен едно семпло изброяване на житейски факти от биографията й, друго няма. Все повтаряме как българските художници остават непознати в световен мащаб, а когато има възможност това да се промени, усилия сякаш не се полагат. Защо, например, до момента не е публикувано издание, което да проследи любопитната биография на Вера Недкова, да я постави в световен и в български контекст? Да, може би това се дължи на липса на средства, но и вероятно на желание, както и на цялостна стратегия. В настоящата изложба липсва и конструкция, и образователна част, и екипна работа. Не е професионално, когато организираш важна и мащабна изложба, просто да подредиш произведенията по неясен принцип в залите. Може би е следвана някаква хронология, някакъв тематичен или етапен признак, но за зрителите това остава енигма.
Когато говорим за Вера Недкова, стигаме и до друг проблем – нейното дарение. Като че ли великодушието на някои български художници да дарят своето имущество на държавата се превръща не в радостен факт, а по-скоро в бреме. Защото са нужни още средства и усилия за поддържане на тази нова площ. През 2004 г. беше учредено сдружение и бяха набрани средства за ремонта на дома-музей „Вера Недкова”. Отделен въпрос е доколко беше запазена оригиналната атмосфера на жилището, но по-тъжното е, че не беше съхранен и неговият живот, каквато е била волята на дарителката. Подобна е съдбата и на други къщи-музеи – на Никола Танев, на Иван Лазаров, където реално нищо не се случва.
Може би най-лесно е просто да продължим да преповтаряме едни и същи наблюдения, хлъзгайки се по повърхността на вече известното. Например, колко са впечатляващи и важни вътрешната светлина и обаянието на картините, яркостта на колорита и жизнеността на цвета...
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”