Български  |  English

Драмата на залеза

 
„Булевардът на залеза”, мюзикъл от Андрю Лойд Уебър (отличен с три награди „Тони”). Либрето Дон Блек и Кристофър Хамптън по едноименен филм от 1950 г. на Били Уайлдър. Оркестрация Дейвид Кълън&Андрю Лойд Уебър. Постановка акад. Пламен Карталов, диригент Игор Богданов, сценография Иван Савов и арх. Слава Савова, художник на костюмите Цветанка Петкова–Стойнова, 3D анимация ASARA vision. Хореография Антоанета Алексиева и Катя Богданова, хормайстор Людмил Горчев, асистент-режисьор Юлия Маринова. Превод на диалозите Живко Ботев, превод на стиховете (с редакция на Ейми Пауърс) Живка Шопова. Премиера в Музикалния театър в три поредни вечери (27, 28 и 29 януари 2017 г.).
 
След „Йосиф и неговата пъстроцветна дреха”, „Исус Христос суперстар”, „Евита” и „Котки” (с първи постановки на режисьора Светозар Донев), поредната национална премиера на мюзикъл от Уебър на сцената на единствения ни, жанрово профилиран, музикален театър е свидетелство както за репертоарно предпочитание към съвременната класика на европейския мюзикъл, така и за трайно установени контакти на театъра с мощната продуцентска компания на композитора The Really Useful Group Ltd. И това е обяснимо предвид допустимите преференции при получаването на авторските права за определени заглавия, които (наред с постоянната заплаха от делегирания бюджет) генерално диктуват репертоарната зависимост на държавните ни музикални и драматични театри без алтернатива за свободен избор.
Добрата новина в случая е, че въпреки абсурдните обстоятелства, ръководството на Музикалния театър е съумяло да се пребори за правата на завръщащия се в момента и на Бродуей мюзикъл от Уебър (с неотразимата Глен Клоуз в главната роля). Както и за съгласието на продуцентската компания за свободно постановъчно решение на българска сцена благодарение и на ангажимента на авторитетния оперен режисьор Пламен Карталов. С името на режисьора се асоциира и паметната национална премиера на мюзикъла „Цигулар на покрива” – по съвпадение осъществена в годината на официалната световна премиера на „Булевардът на залеза” на Уест Енд (1993), веднага последвана и от бляскава премиерна продукция на Бродуей.
Но актуалният въпрос към гост постановчика естествено не се интересува от причините за чувствителното репертоарно закъснение спрямо световните жанрови сцени, а какво провокира режисьора на мащабния жест и впечатляващите суперпродукции Пламен Карталов да се обърне към формàта на интимната психологическа драма, свързала съдбовно две жени и двама мъже на различна възраст и с диаметрално противоположни характери. Отговорът, маркиран в режисьорските бележки към програмата на спектакъла, с основание акцентира върху интригуващата черна стилистика на мюзикъла – директно пренесена от филмовия образец ноар, както и върху изключително ярките и живи сценични образи. Неслучайно, освен от специфичния кинематографичен подход към изграждането на музикално-драматургичната форма, авторският екип на Уебър умело се възползва и от знаковата метафора (залеза на една звездна артистична кариера) в оригиналното филмово заглавие – едновременно фиксирало и исторически известната територия в Холивуд, на която са построени първите киностудии, и точното място на криминалното престъпление. Следвайки колизиите на филмовия трилър, основното действие на мюзикъла се разиграва в интериора на полуосветена къща на холивудския Sunset boulevard. Къщата на Залеза всъщност е превърната в домашен филмов музей на застаряващата и гаснеща в самотата на забравата холивудска звезда от златната ера на нямото кино Норма Дезмънд[1]. В пагубната й звездна орбита са въвлечени и основните персонажи на криминалната интрига[2]: икономът Макс – инкогнито първи съпруг и знаменит кинорежисьор на неми филми (Макс фон Майерлинг[3]) изградил кариерата й на най-велика звезда и продължил дискретно да поддържа илюзиите й за незалязващо величие с всекидневно съчинявани писма от измислени обожатели; случайно озовалият се в къщата (след автомобилно преследване) млад, неуспяващ и затънал в дългове филмов сценарист Джо Гилис – когото тя безцеремонно наема и съблазнява, за да редактира пошлия й сценарий на мечтания филм „Саломе” за триумфалното й завръщане в Холивуд. Норма неистово се вкопчва в Джо, а когато решава да я напусне, го застрелва в гръб; жертва на обстоятелствата стават и спонтанно зародилите се чувства между Джо и чаровната асистентка от холивудската студия „Парамаунт” Бети Шийфър. Но истинският фатален край на драмата на залеза – класически пример и за пълното развенчаване на прословутата американска мечта, е маниакалното психично разстройство на главната героиня. С пристигането на фоторепортерите и полицаите след убийството на Sunset boulevard, верният Макс инсценира присъствието на снимачен екип, пред който Норма Дезмънд в делириум изживява въображаемия си триумф на настояща холивудска звезда в ролята на Саломе. В ефектната и като сценично зрелище фабулна опаковка на шоуто, ретро сантименталната музика на Уебър е далеч от всякакви елитарни претенции и изцяло се вписва в жанровия стандарт “хитова”, което допълнително гарантира касовия успех и дълголетието на мюзикъла.
Режисьорската концепция на Пламен Карталов, подкрепена и от функционалното сценографско решение, се стреми към ускорен кинематографичен ритъм и напрегната криминална атмосфера на сценичния разказ (с подзаглавие Холивудска история). Блиц ретроспективата на фаталната драматургична развръзка, рамкирала спектакъла, и движенческият жест са определящи за смисловото и пластично решение – и в поведението на актьорите, и в смяната на кадрите (различните мизансценни ракурси) в монтажа на редуващите се сюжетни сцени. Разработени двупланово – с механична промяна на декора (условно променяща и мястото на действието) и с 3D анимация от архивни черно-бели филми, прожектирани на подвижен екран в нишата на централно разположеното стълбище, отделните сцени следват единната драматургична логика на действието, подчертана от музикалните номера и от специалните звукови ефекти. Докато въртящото се в ключови кулминационни моменти стълбище (впечатляващо и с формата си на разтегнато S) е обобщаващ символ на душевния лабиринт, възхода и падението на житейските страсти и амбиции на главните герои. Паралелно с усещането за трескава динамика в случващото се и в моментните настроения на героите – благодарение и на изобретателно разработените от режисьора и хореографския екип ансамблово пластични сцени, скалата на нервната възбуда и напрежението във взаимоотношенията, особено на любовния триъгълник: Норма – Джо – Бети, също рязко се колебае. Единствено външно дистанцираната – в изискания черен костюм с бели ръкавици и с отмерени жестове, мрачна фигура на Макс (напомняща статуята на Командора) излъчва непоклатимо душевно равновесие и въдворява временно затишие след всяко следващо избухване на емоционалните конфликти. Разбира се, наред с конкретната визия и харизмата на актьорите, важен детайл в контрастната портретна характеристика на образите внасят и сценичните костюми, стилово повлияни от ретро модата на 50-те години и до известна степен от емблематичните за бродуейската продукция на мюзикъла екстравагантни тоалети на Глен Клоуз в ролята Норма Дезмънд.
Но за органичното образно въздействие, а в още по-голяма степен за сблъсъка на различните темпераменти и характери в мюзикъла „Булевардът на залеза”, безспорно най-важният импулс са водещите лайттеми на солистите: With One Look (лайттема-легенда на филмовия идол Норма Дейзмънд), The Greatest Star Of All (лайттема на нравствените идеали и личната посветеност на Макс, с която започва и увертюрата), New Ways to Dream (лайттема на илюзията за нов творчески полет), Sunset Boulevard (лайттема на циничната житейска философия и самоиронията на Джо), Girl Meets Boy (лайттема на скрития копнеж между Джо и Бети), The Perfect Year (любовна лайттема на Норма и Джо и финал на І действие), As If We Never Said Goodbye (лайттема на завръщането на филмовата дива Норма Дезмънд), Too Much In Love To Care (любовна лайттема на Бети и Джо). Докато ансамбловите музикални номера от двуактната монтажно-вариационна форма характеризират по маниера на филмовия епизод конкретното сценично действие в отделни жанрови сцени: Let's Have Lunch (встъпителен ансамбъл пред холивудско студио в стил суинг), The Lady's Paying (мъжки ансамбъл в модното ателие на Манфред), This Time Next Year (новогодишно парти в апартамента на Арти), Paramount Conversations (в студио „Парамаунт”), Eternal Youth Is Worth a Little Suffering (дамски ансамбъл на жриците на красотата). В поетичния превод обаче, вероятно заради спазване на строфичния ритъм и агогиката, са допуснати известни смислови разминавания с оригиналния текст (така рефренът The Perfect Year е свободно перефразиран в „перфектен ден”, а условното наклонение As If We Never Said Goodbye – е преминало в утвърдителното „Не, няма да подам за сбогом аз ръка”). Но най-смущаващото е, че в сцената на новогодишното парти традиционната шотландска наздравица „Старата любов” по стихове на Робърт Бърнс (хор а капела в унисон) се изпълнява на английски, вместо в прекрасния превод на Владимир Свинтила.
Оркестрацията на мюзикъла е адаптирана от диригента на спектакъла Игор Богданов без да се ощетява музикалния текст на партитурата: партиите на четирите кийборда със специална електроакустична настройка (които реално дублират акустичния звук на отделните оркестрови групи) всъщност са разпределени между пианото и синтезатора, партията на баритон саксофона е възложена на кларинета. И независимо от наличието на електрическа китара и увеличения състав на перкусиите, звукът на оркестъра като цяло е значително по-мек в сравнение с електронния тембър на оригиналния саунд. Значително подобрена е микрофонната техника и работата на тон режисьора на пулта в зрителната зала. Въпреки че има още какво да се желае за баланса на озвучаването в оркестъра, за да не се губят фино изработените нюанси в динамиките и фразирането, особено в мелодрамите на написаната в преобладаващо нисък регистър певческа партия на главната героиня.
От официално обявените два изпълнителски състава и в трите премиерни вечери участваха едни и същи изпълнители с изключение на промяната в последната вечер (в ролите на Норма, Бети и на част от епизодичните роли). И според личните ми впечатления, които до голяма степен съвпаднаха с реакциите на публиката, открояващите се солисти в постановката категорично са младият актьор Денко Проданов (Джо) и утвърденият, с дългогодишна и богата творческа кариера Христо Сарафов (Макс).
При целия си младежки чар, вокална и говорна освободеност, сценична пластичност, танцувалност и експулсивност на реакциите, Денко Проданов, който е от няколко сезона в театъра, постига върховия си успех именно в ролята на Джо в резултат на работата си с режисьор от ранга на Пламен Карталов. В ролята на Макс, щедрата гласова емисия на Христо Сарафов в трудно написаната баритонова партия, заедно с пределно овладяната органика на поведението, пряко кореспондират с личната драма на героя. За Сарафов ролята е точно по мярка, въпреки че в последните години играе повече в комедийното и характерно амплоа.
Норма Дезмънд (подобно на Доли Ливай от мюзикъла „Хелоу, Доли”) е мечтаната роля на живота за всяка зряла актриса. Затова е и толкова трудно да се сравнява изпълнението на Деница Шопова и на Калина Ангелова. Успоредно с режисьорското решение, всяка от тях търси свой ключ към образа и личната драма на гордата и неотстъпчива в амбициите си филмова дива. И ако при Деница Шопова надделяват външната ексцентрика на образа, императивният тон в поведението и кабаретният стил на пеене с изнесена дикция и тържествуващи кулминации (за сметка на по-експресивното душевно страдание в трагичния финал на мюзикъла), то при Калина Ангелова по-изразителни са именно мъчителните колебания, страховете и психологическите сривове на незаслужено пренебрегнатата звезда, стабилната и по-окръглена вокална линия във високия регистър, но за сметка на маниерно разпевните модулации в говорния диалог. Контрастният женски образ от мюзикъла – на влюбената Бети, е успех за младите Весела Делчева и Илона Иванова. И двете са естествени и органични на сцената, и с подходяща за ролята вокална техника.
При епизодичните роли ще отбележа по-специално смисловите нюанси в диалога и играта на Николай Борисов и Емил Митрополитски (Сесил ДеМил), Румен Григоров (Манфред) и Лъчезар Лазаров (Шелдрейк).
В Музикалния театър отдавна липсва спектакъл с подобна импозантна и стилна естетика. 

[1]С реален прототип – филмовата дива на Великия ням Глория Суонсън, наградена с „Оскар” за главна женска роля и със „Златен глобус” за най-добра актриса в „Булевардът на залеза”.
[2]По наградения с „Оскар” филмов сценарий на Били Уайлдър.
[3]Също с реален прототип – известният кинорежисьор Ерих фон Щрохайм и носител на „Оскар” за поддържаща мъжка роля от знаменития филм на Уайлдър.
 
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”