Български  |  English

Корабокрушенци
в информационния океан

 
Аз съм журналист от старото време (1982-1992), когато пишехме за хонорар и да пробваме дали цензурата внимава, ако някой престъпи определените от нея граници на допустимата за публиката информация. Това не само ме дисциплинира и накара да осъзная способността си да се самоцензурирам. Журналистическата издръжливост през соца ми създаде рефлекса да разпознавам разликата между истината и съобщената истина.
 
През последвалите години не само аз еволюирах (използвах придобитата си автономност, за да стана свободен индивид), но и журналистиката се промени до неузнаваемост. Вместо във вестници или радио, сега репортери, коментатори, водачи на предавания и т. н. работят в медии. А отношенията между изпращача и получателя на информация загубиха предишната авторитетна дистанция, сведена до почти сексуално интимна близост, при която става все по-трудно да различиш кой предава и кой приема информацията.
Сърцевината на глобалния свят не са парите, терористите, миграцията, климатичните промени, гласоподавателите или елитите. Сърцевината на глобалния свят е информацията. Създаването на Интернет – оригинално наричан WorldWideWeb (Световно Достъпна Паяжина) – не беше нищо повече от технологичен отговор на потребността хората да си разменят информация. Непредвиденото последствие от настъплението на технологиите в информационния обмен беше възникването на т. нар. социални медии. Чрез тях бяхме залети от безпрецедентен океан от информация. Давим се в информационен излишък. И няма спасителен бряг.
Когато обаче мислим за информационния океан или се опитваме да се приспособим към него, ние го разглеждаме като еднопосочна улица – той/тя/те ни залива/т с информация. И все по-параноично се заблуждаваме, че това е информация, генерирана нарочно, за да ни манипулира. Истината е, че информацията се генерира свободно и непредсказуемо, но се предава от посредници със съмнителна неутралност.
Но другото, което е особено важно с оглед на последващия анализ, е, че през XXI век информацията тече в двете посоки. Ние, класическите приематели, сме и предаватели на информация. Такава е природата на съобщителните технологии: компютрите и мобилните телефони ни донасят електронни импулси информация и в същото време излъчват обратно импулси, които носят информация за нашето поведение. Психолозите вече осъзнават, че тази информация може да се използва за разбиране не просто как нашият мозък работи, а как работи като психическа система, потопена в океана от информация. Политиците – най-сръчните манипулатори – се сещат, че добитото от психолозите знание е отдавна мечтаният инструмент за контрол върху индивидуалните политически решения на хората, живеещи в демократичните общества.
Психометрията е клон на психологията, който търси да установи и измери онези черти от човешкото поведение, които в съвкупност представляват личността. През 1980 е създаден психометричен алгоритъм от т. нар. Пет големи (черти) ОКЕАН (непреводим на български акроним OCEAN, съставен от Openness (откритост – за нови преживявания), Conscientiousness (съвестност – при изпълнение на задачи), Eхtroversion (екстровертност – в социалните взаимоотношения), Agreeableness (благосклонност – към социалната среда), Nervousness (нервност – лесна раздразнимост от лоши събития или новини). Психологът от полски произход Михал Козински като дисертант в Кеймбридж прилага този алгоритъм към океана от личностна информация, която ползвателите на Фейсбук генерират 24 часа в денонощието – т. нар. BigData – и намира корелация между личностните профили на хора, попълнили класически психометрични въпросници, и тяхното поведение във Фейсбук. По този начин неговият екип превръща медията Фейсбук в източник на сравнително коректна и неусетно съобщавана, тоест, лесно добивана психометрична информация. Лично аз направих неговия тест (достъпен онлайн https://applymagicsauce.com/), използващ случайно подбрани “лайкове” от моята Фейсбук активност, и бях изненадан от точността на психопрофила, който се получи: грубо около 75%. Авторът дава средно 85% точност за някои черти, като пол, цвят на кожата, сексуална ориентация и политически предпочитания. Важна разлика между добиването на този вид спонтанна автоинформация и класическите, все още масово използвани сондажи на общественото мнение (твърде остарял термин, според мен) е, че, по най-различни подбуди, хората са склонни да скриват истината, когато им се зададе директен въпрос и това води до грешка в резултата.
Тези психопрофили са особено търсен от предизборните кампании инструмент за прицелно въздействие върху масата податливи (неавтономни) личности от електората. Твърди се, че английската фирма CambridgeAnalytica е помогнала на Тед Круз да спечели първичните избори в щата Айова и по-късно, наета от кампанията на Тръмп, е изиграла значителна роля за неговата победа в националните избори чрез спечелване с минимален брой гласове на трите ключови щата - Мичиган, Уисконсин и Минесота.
Информация и контрол са свързани като Инг и Янг. От едната страна е новооткритият инструмент за контрол над индивидите чрез насочено към отделния индивид информационно облъчване. От другата страна е съпротивата на автономния индивид срещу излишъка от информация, което е опит за запазване на контрол върху собствените решения и поведение. Сравнително безобидно, а в много случай дори желателно е това взаимодействие, когато става дума за търговска информация. То крие сериозни и трудно предсказуеми рискове и опасности обаче, когато става дума за демографска, социална и политическа информация.
Обменът на информация е социално взаимодействие между: 1) предаватели на информация, ще ги нарека с класическото им генерично име журналисти; 2) приематели на информация, сумирани в думата публика (читатели, слушатели, телезрители, гласоподаватели и много други). Всеки журналист е едновременно и публика; хора от публиката обаче рядко са и журналисти, ако гледаме на журналистиката като сериозен занаят.
Неочакваното катапултиране на нарциса Тръмп до президентския пост в САЩ нанесе непредвидим нокаут на журналистиката. И то не толкова с платформа, идеи или предизборни обещания, колкото с умението му да общува с избирателите без посредничеството на журналистите. Тръмп е едновременно източник и предавател на информация – за себе си. И този източник е затворен за обратна връзка: държи се като машина, безразлична към оценките, подигравките, възмущенията и сериозните анализи на професионалните информатори. Дори когато им обръща внимание в туитовете си, той ги отпъжда като мухи, с досада и презрение. За него е единствено важно да бъде харесван от своята публика – публиката, за и на която той говори. На всичко отгоре, Тръмп е патологичен лъжец, който произнася лъжи със самоувереност и безцеремонност, сякаш са истини.
Докато беше само кандидат, журналистите повече се забавляваха, отколкото да го отразяват сериозно. Но когато влезе в Овалния кабинет, думите и делата му започнаха да имат последствия. Некомпетентността на екипа му още по-нагледно изложи неговата непригодност да ръководи най-мощната държава в света. За тяхна чест, журналистите в Америка бързо се преустроиха от предаватели на неутрална информация в разпространители на изобличителна информация. Банън , ултрадесният съветник на Тръмп, нарече медиите “опозиция” и ги призова “да си затворят устата”. Случва се точно обратното.
Личността на Тръмп все по-откровено се характеризира като незряла, импулсивна, нарцистична, а действията му – и особено тяхното несъответствие с конституцията, законите и установените правила – са обект на критично отразяване, независимо от политическия цвят на изданието. Изтичащата от служители в Белия дом информация за поведението на президента и екипа му се публикуват като роман с продължения. Широко се отразяват протестите срещу президентските укази. Главният редактор на Ройтерс предупреди журналистите от агенцията да работят, сякаш отразяват диктаторски режим с всичките произтичащи от това професионални рискове.
Първоначалният импулс, предизвикан от страха, че авторитарният инстинкт на Тръмп може да обезличи американските институции, беше да се припомнят времената на възхода на Хитлер, а администрацията на Тръмп да се окачествява като предвестник на Оруеловото общество от романа “1984”. Но по-внимателно взиране във възхода на Тръмп показва, че неговото президентство, както и да продължи, е предсказано много по-адекватно от другата дистопия на XX век, “Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли. Разликите между двете дистопии са резюмирани от социалния критик Нийл Поустман, който още през 1985 г. пише: “Страхът на Оруел е от онези, които забраняват книгите. Хъксли се страхува, че няма защо да се забраняват книгите, понеже никой няма да се интересува от тях. Оруел се страхува, че хората ще бъдат лишени от информация. Хъксли се страхува от свят, залят с излишък от информация, който ще сведе публиката до пасивна, егоистична маса. Оруел се страхува, че истината ще бъде скрита от нас. Хъксли – че истината ще бъде удавена в океан от безсмислие. ... Контролът над хората на Оруел от “1984” се осъществява, като им се причинява болка. В “Прекрасният нов свят” контролът над тях се осъществява, като им се доставя удоволствие. С една дума, Оруел се страхува, че ще загинем от страх, Хъксли – че причина за разрухата е набъбването на нашите желания.” Въпросът на коя дистопия повече прилича днешна Америка може да бъде само реторичен.
Така че, журналистиката отразява президент, който не иска да контролира какво мислим, а само – какво мислим за него. Важно е журналистите да работят за ограничаване на количеството информация за сметка на нейното качество: фокусирана информация, която не разсейва опонентите му и не отблъсква привържениците му. Внезапно журналистите се оказват нещо повече от докладчици – буквалния превод на думата reporter – а стават организатори на съпротивата срещу Тръмп. И когато запазят основното си предимство пред неговия туитър – че са честни и съобщават истината – техният авторитет пред публиката ще се увеличи. Репортажите и коментарите стават все по-конкретни, с имена и данни за хората, от които публиката се интересува, както и за техните връзки в миналото и сега със света на бизнеса, със закона и политическите им връзки по света.
Онова, което най-трудно ще постигнат, е да се намесят като посредници между Тръмп и поддръжниците му. Повечето тръмпери са възрастни бели мъже от долната средна класа, много от които живеят на ръба на бедността и смятат медиите за глашатаи на либералните елити. Сигналите, които подава екипът на президента, е за икономическа политика, която още повече ще уголеми ножицата между тях и богатите. Умната журналистика трябва да покаже, че не “привилегированите” елити са виновни за това, а очакваната протекционистка и данъчна политика на тази администрация. Изборът е между информационно затъмнение (върху лъжите, произнасяни от говорителите на режима) и интензивна светлина (върху нелегитимността на неговите политики). Между доблест и цинизъм. Сатирици, звезди, разумни консервативни коментатори се мобилизират да защитят посегателството върху душата и духа на Америка. Всичко това е вътрешна борба, която, понеже засяга световния ред, се следи и подпомага от журналистите в целия западен свят.
По странно съвпадение, България избра също своя нов президент през ноември 2016 и той встъпи в длъжност през януари 2017. Взети в мащаб, аналогиите с избора на Тръмп са шокиращи, включително и окултната намеса на руските тайни служби. Ако уважаваме демокрацията, не може да се съмняваме, че мнозинството българи искат държавата да бъде националистическа (и злокачествено антиимигрантска), проруска, квази-социалистическа и без гражданско общество. Ако живееше в Америка, това мнозинство би избрало Тръмп. Дали България направо е прескочила “прекрасния нов свят” и се намира в ерата на пост-популизма или, по-оптимистично, тепърва ще навлезе в стадия на пресищането, е засега въпрос на гадаене. Онова, което се вижда, е, че тънката прослойка проевропейски настроени интелигенти са се превърнали в хленчещи, самосъжаляващи се, хронично възмутени, идеологически объркани уж-опозиционери, които са в постоянна словесна война с някакъв въображаем – но никога конкретно идентифициран – противник, наричан ту мафия, ту корупция, ту беззаконие, ту соцмислене.
Щеше ли да е така, ако българската журналистика, както мнозинството гласоподаватели, се държеше като американската?
Спасението – ако това е целта - няма да дойде отвън.
още от автора
Златко Ангелов е американски гражданин, който живее във Великобритания. Автор е на книгата “Моята Америка”.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”